Господине, вие познавате ли Иисус?

Преди години един приятел, протестант, реши да празнува Великден в православната църква с нас. Не помня как точно се беше мотивирал; мисля, че всъщност имаше сърдечна потребност празникът му да бъде по-празничен.

Последният се обърна бавно, измери мисионера с поглед, и реши да е по-приветлив, понеже е празник все пак. Та отговори: „Не, не го познавам.“ Нашият човек моментално вдигна от пода голямата си кожена чанта и извади от нея образователна брошура. „А искате ли да знаете нещо за него?…” Почна се. Аз този път съвсем се облегнах на седалката. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше: „Остави човека на мира!”.

Дали сте имали ситуации, в които ви се е искало да кажете „остави ме на мира” на някой настоятелен благовестител?

Сигурно. И не е непременно такъв човек да е протестантски мисионер. Насилени душеспасителни акции предприемат и православни вярващи. Изобщо, може би всеки би се сетил за моменти, в които сам е действал по подобен начин. Разбира се, воден от добри намерения.

Ще каже някой, как така да оставим човека на мира? Каква е тази „мира”, когато става дума за благата вест, за спасението, за най-важните неща в живота. Въпросът обаче е не колко са важни тези неща, а има ли човек силата и опита да говори за тях правилно – така че да докосва другите. Или често с назидателен тон преразказва като средношколец чуто и прочетено, с което още повече отблъсква хората от вярата и Църквата. Отговорът има значение.

И ако не е сигурно дали нашите приказки и обвинения ще принесат в душата на ближния ни плод или поражение, сигурно е, че молитвата винаги дава добри плодове – и в нашия живот, и в живота на този, за когото се молим. Вместо да настояваме, да изискваме, да критикуваме, вместо да се страхуваме за себе си и за хората, които обичаме – да се молим.

Да оставим хората на мира и да се молим за тях. И тази молитва, ако е от сърце, ще доведе човека до Бога много по-бързо, отколкото плътското ни многословно мъдруване, в което най-често става въпрос за неща, които не разбираме достатъчно добре, за да ги обясним на друг човек. И не на последно място – става дума най-вече за нас.

Истинската грижа за другия е в любовта и молитвата. Те са и най-доброто свидетелство за нашата вяра.