Господи, да прогледна!
Евангелието ни разкрива как Христос е изцелил няколко слепци. Св. апостол и евангелист Матей споменава за два случая (Мат. 20:29-34), а свети евангелист Марк говори за слепия Вартимей (Марк. 10:46-52). Св. евангелист Лука също споменава такъв случай (Лук. 18:35-43). А в Йоановото Евангелие на това чудо е посветена цяла глава (9 гл.) – за помилването на слепия по рождение.
В новозаветното писание слепците са тези, които просят милост и изцеление. Преди да извърши чудото, Христос отправя един въпрос към всички тях какво искат от Него, и всеки от тях отговаря без колебание: „Господи, да се отворят очите ни!“; „Господи, да прогледам!“. И молитвата им веднага е изпълнена. Разбира се, че най-съкровеното желание на всеки слепец е да придобие или да възстанови зрението си, физическото си зрение, възможността очите му да изпълняват нормалната си функция. Иисус им дава точно това, но дали всичко се изчерпва дотук? Дали Господ премахва само един телесен недъг, или има и нещо повече от това? За духовното послание на тези чудеса става ясно от Христовите думи в Евангелието според Йоан (9:39): „…за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи.”
Фарисеите виждат, въпреки, че са „слепи” за духовните неща. И ние всички виждаме като тях, всички имаме остро зрение – за това какво правят другите. Съседите ни, колегите ни, изобщо създателите на нашия ад, както казва Жан Пол Сартр. Забелязваме всяка сламка в очите им, и най-тънката, която дори и детективското око може да пропусне. Следим ги неуморно, с надеждата, че ще ги хванем в грешка, във вършене на подли дела, за които да им се разгневим и така да придобием правото да извикаме на висок глас, за да отприщим общественото мнение против тях; или поне да извадим на бял свят някакви техни навици и мании, с които да ги направим за смях и да ги унижим. Изучаваме със счетоводна точност всичките им провинения. Осланяме се на зрението си, на зоркия си и безмилостен поглед, с който да подхранваме омразата и завистта си; в очакване на зрелището да видим спектакъла от падението на другия.
„Господи, нека прогледна” може да означава, освен желание за възвръщане на физическото зрение, и нещо друго: възможността да забележиш, да усетиш не само слабостите и грешките на другите, а и тяхната красива страна. Както се наслаждаваш на произведенията на изкуството, на удивителните чудеса на природата, така да умееш да виждаш другите в светлината на техните достойни дела. Това означава да виждаш всички чудеса на този свят. Да прогледнеш може да означава желанието да прегърнеш целия свят, който е поробен от греха и въпреки това е доказал, че в него действа Духа: с изкуството, със състраданието, със служенето на другите, с предаността и красотата. Да прогледнеш може да означава да се събудиш от кошмара на злобата на този свят.
Следователно „да виждам” може да означава и надежда за възкачването по един по-тесен път, който да ни доближи до Господа. Във възгласа „Да прогледна“ преди всичко прозира желанието да видиш самия себе си. С какво най-ценно дарява Христос онзи, който вярва в него? С благодатта да опознае самия себе си такъв, какъвто го виждат другите около него, както го оценяват неговите най-върли недоброжелатели. Внезапно чрез Христовата благодат ние проглеждаме за истинската си същност, за жалката си подлост и нищожност. Сякаш излизаме извън себе си. Сякаш придобиваме антигравитационна сила. Христос отваря очите на всеки от нас. Това е актът на преобръщането, първият и най-изненадващ ефект от срещата със Спасителя. Както казва Апостола, ставаш нова твар.
Отведнъж завесата пада и започваме да виждаме. Преди всичко проглеждаме за самите себе си. Виждаме се без труфила… Всеки християнин сам създава Страшния си съд, ако не иска или не може ежедневно да бъде по-скоро свой обвинител, а не свой защитник. Ето това е най-великият дар на Христос: Той ни благославя с тази чудесна, свръхестествена способност да преобърнем принципите на термодинамиката, да бъдем самите себе си, а не някой друг, да бъдем собствено уравнение; да се видим такива, каквито сме, а не каквито ни харесва да се виждаме (като се пазим от всякакво възможно самообвиняване). Вече не сме „надарените“ само с права и качества, безгрешни господари на света, превъзхождащи всички „злосторници и малоумници“ по света, и най-вече тези, които са извън полезрението на нашата височайша личност. Тази възхитителна илюзия се прекратява. Под въздействието на Христовата благодат християнинът започва да се ужасява от самия себе си. Той вече не се счита за праведен или притежаващ единствено права; вече не смята, че всичко му е позволено и че другите са длъжни само да му се възхищават и да го хвалят.
Да прогледна, Господи. Да виждам с тленните си очи, но и да се видя свободен от подлото вторачване в сламката в окото на ближния. Да живея в радост и чистота, това да ми е утехата. Да се видя такъв, какъвто съм, сякаш се гледам през чужди очи, без милост към самия себе си. Винаги да държа очите си отворени и да бдя над себе си, свободен от егото си, което е неспособно на ясно виждане.
„Аз съм светлината на света“, казва Христос. Победителю на бездната, изведи ни от тесния и мрачен затвор, където сами, поради неразумието и лошотията си, сме се зазидали… | www.cuvantul-ortodox.ro
Текстът е публикуван със съкращения
Превод: Сандра Керелезова
