„Господ и всички ние те очакваме“

Смъртта на близък човек е вероятно най-тайнственото събитие, с което всички ние рано или късно се сблъскваме. Този опит може да е много различен. Едно може да се каже със сигурност: той оставя неизличима следа у всекиго.

И сега, когато аз, поради професионалния си дълг, се намирам в реанимацията, където лекарите и медицинският персонал се борят за живота на хората и където неизбежно се сблъскваме със смъртта, си задавам въпроса: какво е смъртта за мен лично?

Струва ми се, че трябва да си задаваме от време на време такива въпроси, за да прозгоним суеверните страхове и да изпълним сърцето си с истинска християнска надежда и вяра в Бога.

Апостол Павел пише в едно от посланията си: „За менe животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21). Той говори за придобиването на Христа като пълнота на Живота. А смъртта е врата, и когато влизаме през нея, ние нищо не губим, напротив – придобиваме Живота, и го придобиваме в пълнота!

„Как така? – ще попитате. – Наистина ли нищо не губим?! Абсолютно всичко губим, нищо не можем да вземем със себе си в другия свят, нищо от онова, което ни е толкова скъпо. Не можем да вземем със себе си любимите хора. Принудени сме да оставим всичко, да захвърлим всичко!“

Всичко ли? Не.

Когато умрем, ние ще отнесем със себе си нашето най-голямо съкровище – книгата на паметта и всичко, което е писано в нея през целия ни живот с мастилото на любовта! Тази книга е нашата душа.

Да, не можем да вземем със себе си любимите хора, но това не е завинаги, а само до отреденото и за нас време. Ще вземем със себе си във вечността вярата и любовта, защото те не познават забрава. Вярата и любовта ще възстановят рухналото, ще попълнят недостигащото и ще възкресят погиналото в нас чрез Христа Спасителя.

Почти тридесет години след първата ми среща със смъртта аз се опитвам да си отговоря на всички тези въпроси. Защо точно сега?

Вчера в нашето реанимационно отделение имаше трима пациенти, болни от COVID-19. За съжаление не могат да бъдат спасени; беше направено всичко възможно, но те скоро ще умрат.

Пред теб лежи човек, включен към апарат за изкуствено дишане, компютърът наблюдава в режим онлайн всички жизненоважни органи. Благодарение на това можеш да видиш как постепенно, бавно животът угасва в човека. Смъртта не е ужасна, повярвайте ми. То е все едно наесен да наблюдаваш дърво, чиито листа тихо капят. Гледам монитора и виждам цифри-листа, които бавно си отиват, ту издигайки се леко, ту спускайки се надолу, и накрая падат на земята.

Когато бях на 14, почина моята любима баба. Трудно е да изразя с думи колко близък и скъпоценен човек беше тя за мен. Един от онези хора, които изписаха с мастилото на любовта първите глави на моята книга-памет. Много често се връщам към тези първи страници, благоговейно ги прелиствам и си спомням всичко, свързано с нея.

Помня съвсем точно деня, когато тя си отиде. Студен и дъждовен август. Нощ. Събудих се, някой звъни на вратата. Там стои тъжен чичо Саша (най-големият син на баба) и казва: „Коля, ела с мен… Баба ти умря“.

Тези думи са се запечатали в паметта ми също като дълбоките линии върху дланите ми!

Странно, но в онзи момент не почувствах нищо – изглежда не съзнавах съвсем ясно какво точно се е случило. В онзи момент не възприемах смъртта на любимия човек като трагедия, като нещо, което съм изгубил. И дори сега, след много години, не мога да помисля или да си представя смъртта ѝ като невъзстановима загуба, не.

Аз я възприемам като временна, наложена от обстоятелствата раздяла. Защото някъде дълбоко в сърцето ми живее чувството за неразривна връзка с баба, с дядо и чичо Саша – с всички безкрайно скъпи за мен, които са ме напуснали.

Навярно моята смърт ще бъде именно такава. Някой ще позвъни на вратата. Аз ще отворя. Там ще стои ангел или чичо Саша, само че усмихващ се, и той непременно ще ми каже почти същите думи: „Коля, да вървим, ела с мен. Нашият Господ Иисус Христос и всички ние те очакваме“.

Записа Владимир Басенков

Превод: Андрей Романов

Източник: pravoslavie.ru