Грехът не е морален проблем
Ако имаме правилно разбиране за естеството на греха и неговия истински образ, ще добием по-голяма яснота относно идеята за моралното усъвършенстване. В началото ще изясня разликата между концепцията за морал и богословското разбиране за грях. Това са две съвършено различни реалности.
Моралът, бих казал, е едно широко понятие, описващо като цяло съблюдаването (или липсата на съблюдаване) на определен набор от закони или стандартни норми на поведение. Според този тип логика всеки човек съблюдава в живота си определен набор от морални принципи. Атеистът може и да не вярва в Бога, но дълбоко в себе си той продължава да носи вродено чувство за добро и зло, както и някакъв набор от очаквания спрямо собственото си поведение и поведението на останалите. Никога не е съществувал повсеместно одобрен набор от морални норми. Различните народи, различните култури имат многообразни концепции и подходи в дефинирането на модела за „морален“ човек.
Прави ми впечатление и съм писал за това, че у по-голямата част от хората не се наблюдава морално усъвършенстване. Това ще рече, че като цяло не се усъвършенстваме чрез придържане към нормите и делата, определяни от нас като морални критерии. В общ план ние морално си оставаме и ще си останем все същите.
Така наблюдаваме нещо, което е в пълна противоположност с понятието „грях“ в неговия богословски смисъл. Неспазването на някои морални норми съдържа известен подтекст за „грях“, но моралните пропуски не са равнозначни по своя смисъл на концепцията за грях. По същата логика моралната порядъчност изобщо не е равнозначна на понятието „праведност“. Човек може през целия си живот (от теоретична гледна точка) да води порядъчно съществуване в морално отношение, но въпреки това да си носи клеймото на греха. Вникването в смисъла на понятието грях ще внесе яснота в това.
„Грях“ е дума, която често се използва в неправилен смисъл. Обикновено към нея се прибягва или за да обозначи морални отклонения (нарушаване на установени закони) или, в религиозен план, неспазване на Божиите закони. Ето защо с въпроса: „Грях ли е да се направя това или това, или нещо друго?“, човек всъщност иска да каже: „Противоречи ли на Божиите заповеди да направя това или това, или нещо друго?“ Но в случая виждаме неправилно осмисляне на думата. Реално погледнато, грехът е нещо съвършено различно от нарушаването на някакви закони – св. ап. Павел ни обяснява това по доста по-особен начин: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене“ (Рим.7:18-20).
Грехът, който живее в мене? Очевидно непридържането към законите по никакъв начин не описва смисъла, влаган в този израз. Грехът има съвършено различно значение. Нека отново да погледнем как ни го обяснява св. ап. Павел:
„Защото, докато бяхте роби на греха, бяхте свободни от правдата. А какъв плод имахте тогава? Такива дела, от които сега се срамувате, защото техният край е смърт. Но сега, когато се освободихте от греха и станахте роби Богу, вашият плод е светост, а краят – живот вечен. Защото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ“ (Рим.6:20-23).
Тук грехът ни е представен като нещо, което за нас може да се окаже робство и краят на което е смърт. Така че какво се явява грехът?
Грехът е дума, която ни описва вид битие, или по-точно – вид или процес на небитие. Той е отдалечаване от отреденото ни място – мястото ни да бъдем венец на Божието творение. Единствен Бог има абсолютно битие – Единствен Той е несътворен и вечно съществуващ отвъд времето и пространството. Всичко останало е тленно – всичко друго във всеки един момент е абсолютно зависимо от Бога относно своето съществуване. Според отците, когато Бог ни сътворил, Той ни дарил с живот. Колкото повече успяваме да се доближим до Него, толкова повече се умножава доброто в живота ни. Неговият най-голям дар за нас и това съединяване с Него, към което неотклонно и с пълно право се стремим, намират израз в придобиването на вечен живот.
Но този живот в благодатта има и своя противоположност. Това е склонността за навлизане в небитието, отдалечаване от Бога и отдръпване от доброто. Именно тази склонност у себе си наричаме „грях“. Можем да се окажем поробени от нея подобно на листенце в силен водовъртеж. Сам по себе си грехът няма налична същност (защото небитието няма собствена форма на съществуване). Но Библията ни го описва с такива слова като „смърт“ и „тление“. Изключително сполучлива за описване на греха е думата „тление“, или „поквара“ (φθορά). Защото той е вид продължително разложение (процес или динамична форма на промяна) на една жива твар от нейната първоначална форма на живот към постепенно разтление и превръщането й в купчина пръст.
Това е нещо съвършено различно от представата за греха като вид нарушаване на морални закони. Потъпкването на закон показва единствено външно проявен акт на грешка, нещо като допускане на юридическо-правно нарушение. Това не е свързано с никаква промяна на естеството. Но Библията представя греха като нещо далеч по-сериозно – той сам по себе си представлява вид изменение на естеството, разруха на самото ни битие.
И тъкмо тук е необходимо използването на известна доза творческо преосмисляне. В нашата култура обичайната практика е да разглеждаме греха откъм моралните му страни. Този подход съдържа специфична простота, не изисква особени усилия. Но от богословска гледна точка такъв подход е неправилен. В случая не казвам, че в църковното писмено творчество няма да попаднете на подобни нравоучителни интерпретации – особено що се отнася до текстовете от последните няколко века. Но когато богословието на Църквата е запленено предимно от морализаторстване, това е същинско заробване, а не израз на православно мислене.
Само че, щом грехът не е морален проблем, как тогава подхождаме към доброто и злото, духовното израстване, същността на спасението? Ние не подценяваме грешния избор, смутните страсти (утвърдени модели на поведение). Просто гледаме на тях като на симптоми, на вид проявления в хода на по-задълбочен процес. Истинският проблем се крие не в миризмата на тления, а пък знаем и че премахването на миризмата изобщо не е равнозначно на възкресение.
Делото на Христа, това е делото на възкресението. Нашият живот в Христос не опира до морално усъвършенстване – става дума за живот, който да ни извади от смъртта. Ние умряхме в смъртта на Господа – една съвсем истинска смърт – заедно с всичко свързано с понятието за смъртта. Но със смъртта си Той унищожи тлението. Нашето Кръщение в Христовата смърт е Кръщение в нетлението, изцеление от гибелното прекъсване на нашето жизнеутвърждаващо общение с Бога.
Как в крайна сметка изглежда това изцеление? Погрешно ли ще бъде да очакваме появата на някакъв вид усъвършенстване?
Моят житейски опит (34 години като свещеник), Преданието на Църквата и всичко, което съм прочел от отците, ми разкриват, че подобни очаквания са напълно неоснователни. Дълги години съм размишлявал усилено над това. Така започнах да възприемам нашето спасение като реално подобие на свещените тайнства. Какво виждате в светата Евхаристия? Нима хлябът и виното търпят някакво външно видоизменение? Виждаме ли директно пред погледа ни да се извършва някакъв вид трансформация?
Стигнал съм до извода, че нашето спасение до голяма степен протича скрито – дори и от самите нас. Християнската вяра по своето естество е „апокалиптична“ – „тя ни открива онова, което е скрито“. Притчите са изпълнени с изненадващи образи: като например изваждане на заровено съкровище. Спасението си има свой специфичен начин на явяване. Когато се мъча да си създам вярна представа за това, често се замислям за литургическия драматизъм в православното богослужение – така виждам откритите двери, после спуснатата завеса и цялата служба ме изпълва със следното осезание: „Ето, тук го виждам – тук не го виждам – тук пък го възприемам още по-ясно“.
Да открием пътя на спасение си означава да се отделим от повърхностното в живота. Това изисква решително и трайно пренасочване на живота ни към дълбините на нашата душа. То налага да прибегнем към вътрешния акт на покаянието. Проявите на морал в живота остават на повърхността – дори и атеистите са привърженици на морален живот. Когато се обърнем към Христа вътре в нас, ние проникваме под повърхността. Започваме да прозираме колко преходни и объркани са нашите дела.
Това са делата на нашия паднал Аз, на едно смазано, покварено и унизено его, което неистово се бори да стане „по-добро“. Но в сърцевината на християнския духовен живот не е заложена идеята за стремеж към усъвършенстване на егото, а идеята за път към „умъртвеното его“, който ни дава възможност да се освободим от съществуване, ограничено от нашата паднала природа, и да постигнем реалното си битие в Христа. На практика обаче обикновено ставаме свидетели на нещо различно. Защото ,докато част от нас се стреми към откриването на истинното, друга част продължава да се придържа към падналото си съществуване – това е, което излиза на повърхността и за нас, и за всички останали. Скритото дело на спасението остава невидимо.
В живота на светците е съвсем обичайно явление светостта на един или друг от тях да остава скрита чак до самата му смърт. Такъв бил случаят със св. Нектарий Егински. Мнозина са го пренебрегвали и само малцина са виждали истинската му същност. Но преди известно време преди смъртта си, той започнал да става източник на чудеса и внезапно всичко добило видимост на повърхността.
Тайнственост освен това откриваме и във факта, че тази невидима страна от живота нерядко остава също толкова скрита и за самите светци (също както истинното в нашия живот е нещо скрито за нас). Смятам, че Бог ни пази от тежестта на това познание в името на нашето спасение.
Трябва да мислите за това, което е горе, не за земните неща. Защото вие умряхте и вашият живот е скрит с Христа в Бога. Когато се яви Христос, Който е нашият истински живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава (срв. Кол.3:2-4).
Тук отново виждаме апокалиптичния характер на християнския живот. Ние сме мъртви и нашият истинен живот е скрит с Христа в Бога, но когато Той се яви, ще се яви и животът на всички ни.
По такъв начин какво разкриваме в този живот? Простият отговор е: Христос. Ние търсим не собственото си усъвършенстване, а Христос. В момента, в който открием Христос, нашето усъвършенстване постепенно започва да губи своето значение. И колкото повече се приближаваме към Него, толкова по-ясно осъзнаваме изкривената природа на нашето его и не се боим да признаем: „Аз съм най-последният от всички грешници.“ I blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
