Да бъдем съвършени или да бъдем перфекционисти?
Източник: www.orthodoxytoday.org
Тези думи на Иисус Христос към неговите апостоли, ученици и множеството на Планината трябва да стоят в сърцето на всеки последовател на Иисус Христос. Можем да се обърнем към Отците на Църквата, за да разберем какво всъщност означава „да бъдеш съвършен”. Отците са подхождали изненадващо реалистично в разбирането на богатото духовно значение на тези думи. Тяхното разбиране се различава от модерното, според което „да бъдеш съвършен” означава „да бъдеш перфекционист”, състояние, определяно от специалистите и изследователите като когнитивно-емоционално отклонение.
Съвършенството на ученика е далеч от съвършенството, когато бъде сравнено с богатството на Бога, който ни възпитава в любов, която се стреми да надхвърли себе си, дори и ако сме успели да се изкачим на върха на стълбата на Яков със собствените си с усилия.
Св. Макарий Египетски заявява:
В амбицията за съвършенство се проявява следното: ние непрекъснато и прилежно се борим, за да постигнем съвършената мярка и растеж; не сме завладени от суета и се възприемаме като нищожни и зли, защото не сме постигнали още целта си.
Св. Макарий ни предупреждава:
Ако не знаем как да направим разграничение, си въобразяваме, че сме постигнали нещо велико и започваме да гледаме „отвисоко”, като се заблуждаваме, че сме постигнали висша степен на пречистване, което е много далеч от истината.
Съвършенството не идва от човека, а от Бога. „А Бог на всяка благодат, който е призвал вас за вечната Си слава в Иисуса Христа, Сам, след кратковременното ви страдание, да ви усъвършенствува, утвърди, укрепи и направи непоколебими.” (1 Петр. 5:10).
Психологическият модел на съвършенството е много различен. Хората, които страдат от тази болест, са мотивирани от страх от провал и чувство за задължение. Те полагат всички усилия да са на първо място, но постиженията им никога не ги задоволяват. Те вярват, че за да постигнеш съвършенството трябва да притежаваш определени качества. Безупречният израз на определена характеристика, като интелигентността или безгрешното прилагане на дадено умение, за тях представляват единственият начин да подсилят самочувствието си и постигнат усещане, че са специални.
Това разбиране може да доведе хората до схващането, че имат власт над емоциите и поведението си. Когато непредвидими обстоятелства се сблъскат с тази нереалистично схваната интуиция, личността става самокритична, преживява тревожност и враждебност и става склонна към депресия и дори самоубийство, поради разпада на самочувствието (Бърнс, 1989). Слейни и неговите сътрудници (Grzegorek, Slaney, Franze and Rice 2004) допълват, че пациенти, които усещат разминаване между собствените си нереалистични стандарти за съвършенство и реалните си постижения, са склонни към самокритичност.
Светото писание и Отците отделят внимание на този проблем. Св. Матей предава диалога между Иисус и Неговите ученици: „кой тогава може да се спаси? А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно” (Мат. 20: 25-26). Каква невероятна увереност вдъхва това на всички християни в тяхната борба за „съвършенство”, светост и единение с Бога или theosis.
Съвършенството е от Бога. Ние трябва да вярваме в Него. Да мислим, че сме постигнали съвършенство или че можем да го постигнем сами, е нереалистична заблуда и суета. Съюзът в Христа може да бъде постигнат само като подарък, като благоволение от Бога. Обожението е предвижване към енергиите на Бога, а не Негова същност (Chryssavgis, 2004). Ако перифразираме думите на Св. Максим Изповедник: от Него идваме и към Него се стремим.
Обожението не е статичен процес, то е движение. Вечен процес, който започва с прераждането ни в кръщението и продължава в сътрудничеството с Божието благоволение – благоволение, което надхвърля продължителността на човешкия живот във вечността. Понеже имаме граници и сме създадени (създания), ние само можем да се стремим към Него заради благоволението Му, защото Той е безграничен във вечността и без край.
Вярата и търпението са двата стълба на нашето пътуване към съвършенството. В психологически план търпението се постига, когато заменим нашите „нереалистични, настоятелни и изискващи очаквания” с реалността, такава, каквато е. Упованието в Господа и Неговия промисъл е успешна техника за преодоляване на „спешностите”, които сами създаваме и помага за лекуването на болестта на перфекционизма.
Църквата заема важно място в този процес на лекуване. Св. Иреней казва: „Където има Църква, там е Духът и където е Духът, там има Църква”. Ето защо имаме традицията на Божествената литургия, светите тайнства (покаяние, приемане на Тялото, Кръвта, Душата и Божествеността на Нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос), църковните молитви, писанията на светите отци и майки на църквата, ученията на нашите свещеници, светите икони и архитектурата на нашите сгради и любовта, която се предполага, че имаме помежду си.
Св. Павел напомня на Галатяните за плодовете и ценностите в това пътуване: „радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание.” (Гал. 5: 22-23). Не можем да обичаме Бога, ако не обичаме човека. Един духовен водач ни учи, че можем да обичаме Бога в степента, в която обичаме човека, когото мразим най-много.
Духовното лекарство за перфекционизма ни е дадено от Св. Павел: „Защото, който счита себе си за нещо, бидейки нищо, той себе си мами.” (Гал. 6:3). „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.” (Гал. 6:14). Ето къде лежи истинското съвършенство.
