Да усвояваме вярата по примера на светците
Забавете темпото! В ранната Църква подготовката за Кръщение нерядко е продължавала цели три години. Изключителна значимост има фактът, че през тези три години голяма част от основните догмати не са били изучавани. „Мистагогичната катехизация“ (просвещаването относно светите тайнства на Църквата) е започвала едва след Кръщението. Бихме могли да се запитаме с какво точно са се занимавали през тези първи три години и на каква основа индивидуалните членове са взимали подобни решения за доживотен духовен прелом? Ако прочетете класически набор от катехизаторски насоки – от рода на тези, дадени от св. Кирил Александрийски, ще откриете, че при почти всички съвети за подготовка преди Кръщението фокусът е заложен в освобождаването от греха чрез покаяние и в следването на Христовите заповеди.
Обръщането към вярата от страна на К.С.Луис представлява съвременен пример на древната практика. Той си е задавал сравнително прости въпроси: съществува ли Бог, и ако съществува, действително ли Иисус Христос е станал Богочовек? Разказът за неговото обръщане към вярата, „Застигнат от Радостта “, има автобиографичен характер и описва с множество подробности вътрешните и външните функции на тези въпроси. Още щом стигнал до техните отговори, Луис насочил вниманието си към непосредствения проблем: „Щом вече съм християнин, в какво се изразява християнската вяра?“ Той никога не се е отнасял към християнската вяра като към нещо, което трябва да бъде формирано и моделирано според личните му представи, а преценката за вярата не е била свързана със съпоставителни разсъждения за нейните достойнства. Той пишел за така-нареченото от него „обикновено християнство“, визирайки всеобщите ценности на християнството през различните епохи. Неговият вътрешен усет давал значими резултати в тази посока. Струва си да се отбележи също така, че той първо е изчакал да изминат няколко години след обръщането си към вярата и едва тогава си е поставил задачата да пише и обяснява какво означава обикновено християнство.
Изумителното в случая е колко чуждо се явява това на вътрешната настройка на нашата потребителска информационна цивилизация. Ние изхождаме от позицията, че правилният подход към всяко действие изисква събиране на информация, съчетано с нейното проучване и преценка, а след това и взимане на рационално решение. Съществуват обаче немалко погрешни презумпции при следването на този модел.
Първата погрешна презумпция е, че човешките същества се ползват със сравнително безпристрастно умение да събират и оценяват информация. В този процес не се отчита ролята на субективния елемент. Примерно, ако аз реша да кажа на някого – да речем на човек, който се интересува от вярата, че не е достигнал нужната нравствена висота, за да има добре обоснована християнска позиция по даден въпрос, той без съмнение ще се почувства обиден и ще се отдръпне. Но като цяло именно така се получава при повечето хора: липсва ни нагласата, водеща към усет за познаване на целта. Можем да разберем за какво става дума, като се вгледаме в поведението на децата. Съществуват ситуации, когато те са нравствено или умствено неподготвени да подходят с разбиране или решение за нещо. Ранната църква е приемала това за даденост при човеците. Тя е започвала процес на нравствено обучение и възпитание именно защото кандидатите за Кръщение не са били в състояние да кажат „да“ на Бога по най-подходящия за това начин.
Втората погрешна презумпция е, че взимането на решения представлява най-вече умствена дейност. Представете си, че поставям пред погледа ви две ястия. На вас не ви е предоставено да се запознаете с вкуса или аромата на нито едно от двете. Но ви се възлага задачата да изберете едно от тях, като след това в продължение на месец обектът на избора ви ще бъде вашата храна. Истината е, че в подобна ситуация няма как да вземете вещо решение. Можете и да гадаете, но всъщност от вас се иска да правите неясен залог и ви се налага да рискувате. Информацията и решенията обаче на практика се явяват акт на цялостната човешка личност.
Често пъти към мен са се обръщали с питания (или по-скоро – с порицания) относно въпроса за ръкополагането на духовници в Православната църква, изискващо те да бъдат само мъже. За външни наблюдатели въпросът изглежда ясен, а Църквата – тесногръда, патриархална и крайно консервативна. Най-често отговарям, че дори не бих могъл да обсъждам въпроса с такива хора, ако те не са православни, защото на тях им липсва нужният опит, за да разберат в какво изобщо се състои нашето дело. Нашата дейност определено не се свежда до това, което те имат в своите представи, но от моята гледна точка на тях им липсва основата, която да ми даде възможност да им обясня този факт. Примерно, аз смятам, че ако човек не е натрупал достатъчно дълъг и жив опит в дълбокото църковно благоговение пред Св. Богородица и другите светии, той няма как да пристъпи към познаване естеството на духовенството и ролята на мъжа и жената в живота на Църквата.
Повечето хора в нашата цивилизация са формирали манталитета си и своята индивидуалност под активното влияние на съвременното консуматорско общество. Човешките същества се възприемат в ролята им на производители и консуматори. Редом с това се лансира и една крайна ценност с акцент върху илюзията за свободен избор и благополучен живот, определяни от реализацията на собствените амбиции (в смисъл, чувството на удовлетворение от личните постижения вследствие на субективно подбрани подходи). В днешния свят ни учат да се питаме: „Какъв бих искал да стана, когато порасна?“, т.е.: „С какво бих искал да се занимавам, когато порасна?“ Но за християнина по-подходящ би бил въпросът: „Що за човек бих искал да стана, когато порасна?“ и „Как бих могъл да постигна това?“
Едно от първостепенните предимства на ранните подходи за катехизация е било смирението. Когато някой е получавал обяснение, че докато дойде време за Кръщението му, ще са нужни три години на въвеждане, посланието е било недвусмислено: ти все още не си готов. Щом подготовката липсва, значи не бива да се прибягва до прибързани решения. В Православието най-важното средство за запознаване с нещата е личният духовен опит. Запознаването с молитвата не е умствено упражнение, а ако я считаме за нещо подобно, това показва, че все още не разбираме същината на молитвата. Молитвата се формира в сърцето, а сърцето се формира чрез усилен набор от действия.
Преданието и свързаните с него преживявания във великата пустиня показват как става този процес на формиране. Моисей е бил принуден да напусне Египет, за да открие в пустинята Бога. Децата на Израил са били заставени да странстват четиридесет години в Синай. Сам Христос е прекарал четиридесетдневен пост в пустинята (и не бихме могли да кажем със сигурност дали това е бил първият и единствен случай). Смята се, че след обръщането си към вярата св. ап. Павел е изкарал години наред в пустинята (срв. Гал.1:17). Два пъти в годината Църквата ни приканва да следваме 40-дневен пост (Коледен и Пасхален). Съзнанието, че не само нямам познание за нещо, но съм и все още неспособен да стигна до това познание за него, представлява смирение, рядко срещано в съвременния свят. За днешния човек липсата на познание за дадено нещо означава, че до този момент той просто все още не е намерил подходящата книга.
Странното е, че според нашата цивилизация вътрешният ни опит влияе върху възприятията ни за външния свят, но редом с това тя взема за дадено, че разполагаме със способност да придобиваме познание и да взимаме решения за всичко останало в живота ни. Любопитното е, че тази представа се поддържа и от немалък брой съвременни християни. Идеята за „душевната осведоменост“ залага на представата, че всяка душа има способност да чете текстовете на Свещеното Писание и да ги разбира чрез Светия Дух. Това е базисен възглед в голяма част от много методики, основаващи се на принципа Sola Scriptura („само Писанието“). Произтичащата от това хаотичност в християнската мисъл е повече от показателна, че става дума за нещо видимо невярно.
В случая не пропагандирам за връщане към тригодишния период на катехизиране от ранните векове – нашата цивилизация не може да възприеме подобен тип смирение. Но принципен аспект от нашия духовен живот би трябвало да бъде умението да се учим как да усвояваме правилно вярата. Неотдавна забелязах оплакване, че за Великия и Свят Събор, планиран да се проведе на Петдесетница тази година, е потребно да има наличието на „женски гласове“, за да бъде пълноценна неговата работа. Това е позив на съвременното общество. Той предполага нещо от рода на „автономна компетентност“, силно наподобяваща съвременните идеи в днешните демократични общества. Но на практика Съборите имат потребност от „гласове на святостта“, независимо от всичко останало. Вавилонската кула е светската версия на Петдесетница. Само че на Петдесетница онези, които са дали израз на своето слово, са направили това чрез Светия Дух, не по силата на биологичните си способности.
Да имаш образ, подобен на Христовия, не се явява преди всичко продукт на избор или решение. То е дело на Светия Дух редом с нашето придържане към заповедите. Достигането до богоподобен образ не е равностойно на достигането до някакво убеждение. Православието не е нещо, което се ражда в мисълта ти, то е най-вече плод на делата ти. Възнасяш молитви. Ако не се молиш с указан тип молитви, значи си научил да го правиш с други подобни на тях. У Подчиняваме ги на постническа дисциплина, на нощни бдения и самоконтрол. Даваме помощи на милосърдие. Учим се не да консумираме, а да въздигаме благодарности. „С търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19).
А това изисква време. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
