Да ходиш по водата, или как се преживяват кризи

Три пъти в своя живот изпитах страх от бъдещето. Страхувах се до умопомрачение от прииждащите бедствия. Всеки път ми се струваше, че вече няма никаква надежда, че светът пропада в бездната, а пред нас са само мрак, кошмари и безизходица. Страхувах се не за себе си, а за децата, съпругата, мама. В този период за тях аз бях единственият защитник, други мъже в семейството нямаше.

Тогава бях още съвсем млад и глупав. А неволите ставаха все по-страшни и всепоглъщащи и независимо от младостта и глупостта си ясно разбирах, че да защитят близките си е трудно даже за много по-силните от мен. Затова се страхувах. Днес, след почти четвърт век, виждам нещата по друг начин. Много съм забравил, за много от тях имам смътен спомен, но някои останаха в съзнанието ми завинаги.

Яйцето на протеста

Деветдесетте години на ХХ век започнаха за мен… с яйце. Обикновено кокоше яйце, което откраднах в бакалията. В училище тогава ни даваха купони, с които в месеца можех да купя 2 кг захар, 2 бутилки водка, 2 кг някакво вариво и 1.5 десети яйца. В това „едно цяло и пет десети“ имаше нещо много обидно. Принципно всички бяхме свикнали с дефицита още преди краха на СССР и не се възмущавахме прекалено на празните рафтове. Но имахме все пак някаква надежда на чудо: изведнъж влизаш в магазина и там са пуснали заветните яйца или захар! Нямаше продукти, но имаше вяра в собствения късмет на купувач. Купоните ни отнеха и тази слаба вяра: написано е две кила на месец, значи – две кила. И никакви там фортуни, късмети и прочие бабини деветини.

Точно тогава извърших единствената в живота си кражба — към полагащите ми се 1.5 десети яйца мушнах в джоба си още едно. В знак на протест. След това в общежитието със съквартиранта ми изпържихме тези 16 яйца и ги изядохме на един път. Водката също трябваше да купуваме с купони и то много внимателно, защото в деня на доставката местните бандити окупираха магазина и се опитваха да ни откраднат и тези жалки две бутилки направо от щанда.

Стана още по-интересно: в предприятията спряха да плащат заплатите в пари. Икономиката се рушеше и заводите преминаха на бартер, напълно изключвайки парите от обръщение. Моят тъст получи вместо заплата гарнитура за кухня. Съседката предложи на мама половин чувал елда, получен също вместо заплата. Мама се отказа, защото пенсията се бавеше, но съседката въздъхна – „Вземи, все някога ще имаш, а аз – никога. Ще се оправяме после.“

Но пенсията все не идваше и не идваше ,и мама започна да ходи в гората за гъби. Годината беше плодородна и гъбите бяха чудесни. Мама ги носеше с кофи и ги изсипваше във ваната. След това правеше буркани, сушеше ги и ме гощаваше, когато си идвах вкъщи. По-вкусни от онези мамини гъби в живота си не съм ял.

А животът ставаше все по-интересен. Инфлацията през 1992 година достигна 2000 %. Парите, които не получавахме и с които нямаше какво да купим, се обезценяваха по няколко пъти в месеца. Започваше да става страшно. Не заради инфлацията, не. Просто тогава жена ми носеше под сърцето си нашето първо дете. А аз току-що бях завършил и бях горд притежател на диплома по специалността „ръководител на оркестър от руски народни инструменти“. Да си го кажем направо – в онази епоха на глобални промени това не беше най-търсената професия. Разбира се, получих разпределение — директор на дом на културата в село Богданови Колодези, с предоставяне на жилище. Къщата беше дървена, недостроена. В едната стая даже имаше гнездо на стършели. Разбрах, че за бременната ми жена това не е най-мечтаното място на света, но друго в обозримо бъдеще не се предлагаше.

Наоколо се затваряха фабрики и заводи, миньорите стачкуваха и тропаха с каски по столичните улици, във вестниците пишеше, че сме пред прага на гражданска война. В съседния пететажен блок се самоуби главният инженер на едно от градските предприятия, когото бяха пенсионирали наскоро. В предсмъртното си писмо обясняваше, че не иска да гледа как близките му умират от глад. Той имаше две коли, вила и четиристаен апартамент. Аз нямах нищо, освен ненужна диплома и бременна жена. Но трябваше да живея, а да живееш беше страшно.

Последна надежда

Нямаше от кого да получа съвет, възрастните също бяха уплашени и то не по-малко от мен. Започнах да моля Бога за съвет. Никога дотогава не се бях молил така неистово и до сълзи. Какво съм молил не помня, но обикновените думи: „Господи, помилуй!“ изведнъж ми се откриха от друга, неочаквана страна. Когато няма вече от кого да чакаш помощ, цялата ти надежда е в Него.

На следващия ден отидох в Оптина при единствения познат свещеник – йеромонах. Той изслуша несвързания ми разказ – колко всичко наоколо е ужасно, страшно и лошо, дълго мълча и ми каза следното:

– Е и? Заминавай за това село, труди се. Изхвърли от библиотеката всички атеистични книжки, обзаведи се с православна литература. Покани свещеника да отслужи водосвет. И въобще — моли Бога да ти изпрати нормална работа.

Така и направих. Наистина Бог чу молитвите ми и то доста бързо. Къщата, която ми предложиха, беше дадена на ветеринарния лекар. От една страна беше добре – въпросът за преместването с бременна жена на село автоматично отпадаше. А от друга, не ми оставаше нищо – вместо лоша, но все пак перспектива, пред мен се откриваше съмнителна празнота. Отново отидох в Оптина при моя духовен отец. Той ме изслуша и се усмихна:

– И слава Богу! Колко време остава до раждането? Ето ти време да се научиш на някакъв занаят. Когато избереш, ела пак, ще ти дам благословия.

– Отче, страхувам се, не е ясно какво ще стане, за какви планове става дума…— замрънках пак, поразен от спокойната увереност на свещеника в утрешния ден.

А той ме погледна внимателно:

– Да умреш – ще успееш, а пшеничка – сей. Поговорка има такава, чул ли си я?

Не знам защо, но тези думи ме успокоиха. Наоколо остатъците на Съветския съюз се рушаха, гражданската война беше на границата на избухването, но по улиците се появиха първите сергии, а след тях и бандитите. Вече знаех, че на света има един човек, който гледа на всичко това без капчица страх. И е готов както да умре, така и да живее, сеейки спокойно своята пшеничка върху руините на стария свят. Защото той като че ли не живееше съвсем тук. Тоест отчасти тук, а отчасти вече някъде там, където са Христос и апостолите. И затова всички тези наши земни проблеми за него не бяха толкова важни: той живееше, готвейки се за смъртта и живота в бъдещия век.

На гробищата

След шест години се уплаших за втори път. Тема на друг разказ е как ги преживяхме. Помня как след раждането на първото ни дете обикалях града да търся обикновен фланелен плат за пелени. По магазините нямаше нито плат, нито готови пелени. И детски храни също. И колички. И играчки. Всички тези приятни родителски грижи по купуването на детски неща тогава се оказаха невъзможни поради абсолютното отсъствие на каквито и да било стоки за новородени по магазините. А и тогава всички родители с колички бяха смятани за луди. „Демографската яма на 90-те“ — днес това звучи като сух статистически термин. А ние със съпругата ми на дъното на тази яма родихме четири деца, едно след друго. За луди ни смятаха вече не само непознатите, а и собствените ни роднини.

По половин година не плащаха заплати и по странен начин хората свикваха с това. Явно може да се свикне с всичко. Сергиите и бандитите станаха част от градския пейзаж. Една от рекетьорските групировки се събираше в нашия двор и през лятото често наблюдавах как момчетата обсъждат поредната си задача на масата под ябълката. Светът наоколо приличаше на някакъв нелеп фарс: едни от вчерашните ми приятели от детските игри започнаха да търгуват с вносни шоколади и спирт „Роял“, други облякоха кожени якета, навесиха златни ланци, и започнаха да събират рекет от първите. И едните, и другите гордо се движеха из града с вносни коли втора употреба, частите за които струваха повече от самата кола. А в същото време по селата майките варяха сух комбиниран фураж, откраднат от фермата, за да нахранят гладните си деца.

По съвет на моя духовен наставник вече владеех няколко строителни специалности и даже се научих да не чакам заплата по половин година от крадливите директори на предприятия, а да изкарвам сам парите си. По едно време започнах да правя надгробни паметници, не много скъпи – от цимент с мраморни апликации, за хора, които не могат да си позволят гранитни монументи. Всеки ден в работилницата чуках с чука по длетото, изписвайки имена, дати и стандартни надписи „Помним, обичаме, скърбим“. Веднъж погледнах тетрадката с поръчките и проумях, че за няколкото години, през които работех, основно не правех паметници на старци и баби, а на мъже около 45 години. Защо – не мога да дам обяснение, но тази част от статистиката на „демографската яма“ аз самият фиксирах на камъка с длетото. Умираха не стари мъже, а мъже в разцвета на силите си. Едни се пропиваха, при други сърцето не издържаше, трети си отиваха неизвестно от какво.

Безнадеждността, разливаща се във въздуха, не помагаше на живота. Сред тази безнадеждност ние с жена ми бутахме количките с нашите новородени малчугани. Хората в провинцията са директни и непосредствени, и по време на тези разходки можехме да чуем какво ли не. От жалостивото: „Ох, миличките, за какви грехове ви стигна това? Защо не се пазихте?! За какво раждате толкова?“, до откровено злобното: „Идиоти! И така няма какво да се яде, а тези продължават да плодят нищета!“. Не си измислям! Подобни реплики сме чували от случайни хора не веднъж и два пъти. Но какво да говорим за непознатите, вкъщи близките ни посрещаха с тиха паника вестта за всяка следваща бременност. Разбира се, не се и опитваха да ни разубеждават, знаеха, че сме вярващи и за аборт не можеше да става дума. Но всевъзможни „Ох” и „Ах” звучаха постоянно. Затова и ние обикновено се криехме, доколкото можем, даже от родителите. Детските надбавки бяха толкова мизерни, че по друг начин освен издевателство нямаше как да бъдат наречени. Но ние с жена ми имахме своя позиция по въпроса.

Твърдо бяхме решили, че от държавата не чакаме нищо, защото социалното осигуряване при нас идва от друго ведомство: на нашите деца надбавки изплаща сам Господ. „Бог ни е дал деца – Бог ще даде и на децата“ – тази поговорка стана наш семеен девиз, нямаше на кого другиго да се надяваме.

И Господ никога не ни подведе. Ние живеехме тихо в този странен свят на 90-те и всички страшни реалии ни подминаваха и като че ли не ни засягаха. Навярно това е било и онова ходене по водата, когато Господ ти казва: върви. И ти вървиш, въпреки всички свои представи за възможно и невъзможно. Но когато вярата в Божията милост отслабне, вече не можеш да ходиш по водата и започваш да потъваш.

Сланината

И така, за втори път се уплаших по време на дефолта през 1998 година, когато рублата за един миг поевтиня пет пъти. Отново започнаха да изчезват продуктите, чейндж бюрата по няколко пъти на ден сменяха курса. По телевизията и във вестниците отново започнаха да говорят за гражданска война, а наплашеният народ се втурна да купува продукти, кибрит и сол.

Помня, върнах се след поредната работа в строителството и излязохме с децата на разходка. Момчетата играеха в пясъчника, а ние с жена ми ги наблюдавахме от пейката и мълчахме. Тя ме хвана за ръката и тихо попита: “Саша, а сега какво ще се случи с нас?“. Не знаех какво да й отговоря. И отново се страхувах. На следващия ден купих чувал брашно и две кутии консерви. От пазара донесох десет килограма сланина— големи, ухаещи парчета. Наредихме цялото това богатство в хладилника и по шкафовете и започнахме да чакаме лошото.

Но лошото така и не дойде, постепенно животът се нареди. Страната продължи да живее, продуктите се появиха отново, естествено с други цени. Нашият запас от храни, купен от страх просто стана излишен. И преди това не бяхме особени фенове на сланината, остатъците от красивите парчета се търкаляха във фризера още година. В брашното започнаха да пълзят някакви буболечки и трябваше да го изхвърлим. След последната работа през лятото собственикът на обекта ми плати в долари. Това се случи три дни преди дефолта. В края на краищата аз имах девет стодоларови банкноти, с много висока стойност в рубли. С тези пари живяхме до следващото лято, защото зимата не успях да намеря обект.

За трети път се уплаших през пролетта. Всеки месец сменях по сто долара и тези пари ни стигаха да живеем спокойно до следващия. Свикнах с мисълта, че бъдещето ни е осигурено благодарение на тази тънка купчинка зелени хартийки с портрета на Франклин. Но когато банкнотите започнаха да свършват, се уплаших отново. Разбрах, че съм се отучил да ходя по водата, че сега моята надежда и упование не са на Господа, а на тези зелени банкноти. Докато бяха достатъчно, не се притеснявах, защото знаех, че една банкнота означава един месец относително сносен живот, когато можеш и да не мислиш с какво да нахраниш децата и да платиш сметките. Но когато хартийките почти свършиха, много ми се прииска те да се появят отново. Ето от тези мисли се уплаших, защото разбрах, че вече парите са станали мой бог…

Днес и в страната, и в света отново е неспокойно. Но вече знам, че ще умирам от страх от бедствията само в един случай – тогава, когато парите станат мой бог и защитник, и моят покой и моето щастие ще зависят единствено от тях. Това означава, че отново е дошло времето да се учим да ходим по водата, че отново е време да се сее пшеница. По-голямата част от живота ни премина. Но останалата част спокойно и без страх ще успее да изживее само този, който като че ли не е съвсем тук. Тоест – отчасти е тук, а отчасти е някъде там – в бъдещия век. I www.foma.ru

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска