Етапите на атеизма

Всяко духовно състояние има своите етапи. Духовното развитие на човека преминава през различни етапи и състояния. Пребиваването в греховност също има своите етапи, както и добродетелният живот. Така можем да говорим за етапи и в атеизма.

Трябва да сме внимателни, когато говорим за атеизъм, защото е възможно онзи, когото виждаме като атеист, всъщност да не е такъв. Някой може да живее много по-различно от начина, по който живеем ние, но това не може да се приеме априори за безбожие. Има теоретичен, има и практически атеизъм, а можем да твърдим, че съществува и религиозно безбожие. Към последното се числят онези хора, чиито църковен живот е повърхностен, те не придобиват лично усещане за Божията благодат, лично познание за Бога. Фарисеите са живеели в един такъв своеобразен атеизъм. Те преподавали закона, но пренебрегвали Законодателя. И не само Го пренебрегвали, а и Го разпънали на Кръста. Затова е трудно да се прекара рязка разделителна линия между вярата и неверието. Може някой да изглежда вярващ, а животът му да завърши в пълен атеизъм и липсата на автентичен духовен опит, а друг външно да изглежда безбожен, но да е на прага да намери истинската вяра.

Бих искал да очертая етапите на атеизма, както ги описва Оливие Клеман. Той разграничава основно три етапа.

„Първият е антитеизмът, бунтът срещу Бога в името на свободата и справедливостта. Антитеизмът се ражда от настъпило разложение в християнството, когато то е превърнато в идеология и упорито търси тоталитаризма, за да подмени изгубената сила на Цялото.“ Една традиционна религия, която се е превърнала в идеология, разочарова хората, а те – повлияни и от други мотиви, свързани с мирогледа им – се борят открито срещу тази мъртва и слаба религия. Подиграват се с всичко, присъщо на религията, разбира се, „в името“ на справедливостта и свободата. С няколко думи, този етап преминава под знака на бунта.

Вторият етап следва предходния. След като са се уморили да осмиват и да се бунтуват, хората стигат до друго положение. Бунтовническият и войнстващ атеизъм се обезсилва от собствената си победа. Докато масите се подхлъзват към апатията и към бягството в развлечението на „обществото на зрелищата”, най-непреклонните се сблъскват със своята ограниченост. Те изоставят оптимизма във възгледите си, като развиват философии на абсурда и погнусата.

Така безразличието и отчаянието стават отличителни за този втори етап на безбожието. Уморен от борбата си, човек изпада в отчаяние, което, разбира се, не решава абсолютно нищо. Вместо да анализира какво се случва във вътрешния му свят и да стигне до покаяние, човекът се отчайва от света. Разочарован от всичко, той безуспешно търси начин да смекчи болката си.

Когато напълно се обезвери, той стига до един особен етап в атеизма. „Има един трети тип безбожие, който бихме могли да наречем „мистичен“. Човекът търси антидот срещу „червената пустиня” на науката и техниката, но все още отхвърляйки личностния Бог, Който стана Човек. Тогава разочарованият преоткрива нещо „странно“ – скрития човешки потенциал, стария символизъм на вселената… В този трети етап се търси „духовността“ на източните религии, на философията, попадайки във властта на илюзията за социална справедливост чрез псевдомесианство. Съвременният човек е завладян от този болен мистицизъм.

От анализа дотук можем да направим няколко извода.

Първият извод е, че, за жалост, това, което отминава като тенденция в Западния свят, го преживяваме сега тук. Изживяваме неща, които Западът е преживял преди 50 години. Влияем се от Запада, но от отминалия Запад, от това, което вече преминава там. До нас достигат закъснели житейски модели, затова и днес на много места можем да забележим феномена на атеизма в неговия първи бунтовнически етап, който днес вече е преодолян на Запад. Те вече излизат от втория етап и преминават в третия, с други думи – търсят избавление от мъчителните си вътрешни проблеми. А ние винаги сме закъснели…

Вторият извод е, че в православната традиция имаме здрава духовност – балансирана и жива, в която можем да избегнем лъжата на болния мистицизъм. Можем да придобием лично познание за Бога, тъй като нашият Бог не е абстрактен, на философи и мислители, а истински, на нашите праотци. Защо да изпадаме в безличен мистицизъм или да залитаме по магии и други подобни, когато в традицията ни разполагаме с пълнотата на учението и с духовния опит, който следва примера на Самия Господ Иисус Христос…

Православната църква има една неизмерима дълбочина, която не може да се различи с просто око отвън. Можем да гледаме на Църквата като на установена институция, но, встрани от това възприятие, в нея има една жива действителност. Една Истина, въплътена в Личности. Опитът ни в търсенето на тази Истина може да попречи на напредъка ни в атеистичния тип възприемане за света, който изсмуква живителните сили на нашето битие. I www.alopsis.gr

Превод: Лидия Балулова