Житейски размисли на един православен свещеник
Представяме ви 12 мисли за живота на руския свещеник Алексий Умински. Протойерей Алексий е председател на московския храм „Св. Троица“ и един от най-публикуваните православни автори в руското интернет пространство.
Същият съм като всички останали: случва се да имам лоши помисли към някого, да взимам решения прибързано, да проявявам нетърпение, да обидя човек, да допускам нерядко прояви на леност, да гледам сериали до два часа през нощта. Та нима можеш да избягаш от себе си?
В театрите не допускат след определено време от началото на постановката,
а в храма хората влизат, когато си пожелаят. Да закъснееш за богослужение не се счита за голям грях от никого. Идваш и значи си отдал прослава на Бога.
Светът придоби технологизиран образ, и това се отразява на отношението, което човек има към самия себе си. Днешният човек във всичко търси опростени решения, които да не смущават вътрешното му спокойствие – иска му се вечер да си легне в един образ, а на сутринта да се събуди като съвършено друг човек. За съжаление, това се пренася и в Църквата. Хората си мислят, че тук разполагаме с някакви специални свещени таблетки. Иска им се нещата да се уреждат с нещо от рода на: дайте ми вие такава таблетка, посочете ми къде да запаля свещ, нека само нещата потръгнат.
Вече 25 години съм изповедник. През този период изповедта на хората взе да се променя: започнаха с все по-голяма горчивина да обясняват, че не умеят да обичат. Чувстват себе си като суха земя, а проблемите им стават все по-дълбоки и по-тежки. Допреди това всичко беше някак по-просто: наруших поста, не си прочетох молитвите, в петъчния ден похапнах наденичка.
Невъзможно е да научиш на любов човечеството, но можеш да научиш на любов човека.
Старият Завет ясно изобразява непреобразения свят: в този случай „око за око и зъб за зъб“ са считани за висша форма на справедливост. В наши дни даже такава справедливост изглежда като нещо едва ли не непостижимо. Какво тогава да кажем за християнството, което изисква да се молим за онези, които ни мразят.
Кое може да помогне на обществото да се освободи от своята озлобеност? Хората трябва да се откажат от телевизорите. Да престанат да им вярват.
Днес хората слушат оглушителна музика: създават си илюзията, че около тях е пълно с фойерверки, че животът кипи. А единствената цел на всичко това е да не остават насаме със себе си. Колкото по-високо гърми музиката, толкова по-трудно ще чуеш вътрешния си глас.
Никой не ми е правил скъпи подаръци. Но един ден идва един човек и ми казва: „Ето, отче, по случай Вашия юбилей ще Ви подарим BMW, шестица. Решихме да Ви направим тази изненада, защото вече толкова години служите, пък не е ясно как точно пътувате.“ И какво трябва да кажа аз? Не зная. Просто изведнъж да отстъпя? Да проявя малодушие? Тутакси да отвърна: „Е, най-накрая ще се кача и аз на мощна машина.“ Да изоставя в същия този миг онова хипи, което бях в младостта си, и така то да умре у мен, за да дам път да се събуди някакво жалко парвеню?
На какво ухае ранната пролет? На влага и гнилост, защото земята започва да се съживява. А също и на голяма тревожност, на някаква страшна възбуда.
Смъртта е страшна, когато не знаеш какво е живот. Не зная какво означава да умреш. Все още не съм го опитал. Но ще се постарая да живея неуморно, а това също не е никак просто. В хода на своето съществуване човек рядко живее с цялата дълбочина на живота, поради което смъртта му изглежда така непонятна и ужасна: животът едва е започнал, а след него така бързо идва смъртта.
Чувствам се странно от идеята, че някой може да се интересува от моето мнение. Стоя далеч от подобни мисли. | www.pravmir.ru
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Анжела Петрова
