Заповед „непонятна и неизпълнима“
В Новия Завет има много заповеди, които поради нашето маловерие и малодушие ни изглеждат съвсем неизпълними. Понякога дори сме склонни да виждаме в тях само словесна фигура, посочване на идеал, който е толкова висок, че не само е невъзможно да бъде постигнат, но даже да се стремим към него е безсмислено. Обаче разумът ни подсказва, че ако Спасителят или учениците Му отправят призив към нас, християните, то не може този призив да е недостижим: Господ знае какво е по силите на човека и какво не е; а апостолите задължително изпълняват сами това, на което учат. Освен това „всичко е възможно за вярващия” (Мк. 9:23), а невъзможното за човека Самият Бог прави възможно в нашия живот (виж Мат. 19:26).
Наред с надеждата за това е много важно правилно да се разбират заповедите и при това не само да разбираме, в какво се състои истинският им смисъл, но и да виждаме как точно те могат да се изпълнят на дело. Без това разбиране и виждане християнинът най-вероятно ще се лута и ще се препъва в тъмата на неведението, а може изобщо да не стане автентичен християнин …
Има една заповед, точно от числото на „неизпълнимите” и „непонятните”, която ни е дадена от апостол Павел: „Винаги се радвайте” (1 Сол. 5:16). Тази заповед в никакъв случай не може да се нарече „бреме тежко и мъчно за носене” (ср. Мат. 23:4). Да се радваш не е като да дадеш единствената си риза и не е като да обърнеш лявата си страна, след като са те ударили по дясната, не е като да положиш живота си за приятелите си. Защото ние и без това искаме да се радваме, дори и без заповед – просто като естествен стремеж на човека към състояние на благоденствие. Ние се радваме понякога внимателно, с мяра, а понякога – до пълно самозабравяне – когато в живота ни става това, което искаме, към което се стремим, което търсим с всички сили.
Но има и друга страна: често това, което желаем, не се сбъдва; нещо повече – всичко се случва буквално наопаки: налага ни се да се сблъскваме с неща, които бихме избягвали. И тук става дума не само за изпълнение или неизпълнение на нашата воля, но и за различни изкушения, болести, беди, скърби. В такива случаи какво да правим с тази апостолска заповед? Как да се радваме, когато нямаме реални причини за радост, нито дори поводи за това? Човек се старае поне да не възроптае, да не изпадне в униние, да не се отчае … Какво да говорим – не може да става и дума за радост …
Въпреки това апостолът казва „Радвайте се!”
И какво? Наистина, как да се радваме неясно на какво, неясно защо? На обичайния въпрос „Как си?“ да отговаряме с дежурната измъчена усмивка и със също толкова неестественото „Добре съм”. Но заповедта на апостола не е да се преструваме, че се радваме, а действително да се радваме.
Странно е как понякога не забелязваме връзката между думи от Свещеното Писание, които се намират съвсем близо една до друга. Странно е как не забелязваме, че заедно с целта, на същото място ни се посочва и пътя, който води към нея. И в нашия случай е така. „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете” (1 Сол. 5:16-18). Ето това, което води към радостта – непрестанната молитва и също така постоянното благодарене на Бога за всичко, което Му е угодно да ни изпраща.
Непрестанната молитва не е само това, за което пише в Песен на песните: „Заспала съм, но сърцето ми е будно” (Песен на песн. 5:2), тя не е и само непрекъснато прехвърляне на броеницата и поменаване в сърцето на пресладкото Иисусово име. Непрестанната молитва освен това е естествено, необходимо за християнина умение: винаги и във всички житейски обстоятелства преди всичко да се обръщаме към Бога, да търсим в молитва помощ, вразумление, сърдечен мир, душевни сили и, разбира се, преди всичко да търсим в молитва Самия Бог.
Истинската, живата, неформалната молитва, която не е изпълнение на някакво „задължение”, а се ражда от усещането за насъщната потребност от нея; тази молитва променя в голяма степен човека, дава му възможност за принципно различно възприятие на действителността – възприятие и виждане духовно. Човек, който не се моли или се моли „по задължение”, вижда различните ситуации, събития и факти и ги оценява и анализира. А този, който е жив чрез молитвата, който има жива молитва, на първо място вижда Бога, Неговия промисъл – понякога го отгатва, а понякога му се покорява с истинско синовно послушание. Покорява се, защото Го обича и защото Му се доверява. А и защото отдавна е разбрал: всичко, което става с него, целият му живот не е случайно стечение на обстоятелствата, а е неговият път към спасение, подреден от Твореца за него с чудна премъдрост и грижа. Горчивото и сладкото в живота му е смесено точно така, както е необходимо за неговата душа, няма нищо излишно, нищо ненужно, но всичко по Божията милост и любов „съдействува към добро” (Рим. 8:28).
От това съзнание се ражда благодарността към Господа – винаги и за всичко. Благодарност, която е неразбираема, абсурдна и понякога дори възмутителна за външния човек. Защото благодарим и за това, което е трудно, болезнено и за това, което изглежда непоносимо. Тази благодарност е тайна, нещо повече – тя е тайнство. И точно в това тайнство се ражда онази радост, за която пише апостолът. Тя е милост, тя е чуден Божи дар, тя е плод на молитвата и благодаренето. I www.pravoslavie.ru
Превод: Евгения Николчева
