Защо ни е трудно просто да бъдем, а не да се суетим
В Евангелието от Лука (Лука 10:38-42) четем един епизод, в който ни е описано как Господ отива в дома на Марта и Мария – един особено добре познат пасаж, който всички знаем едва ли не наизуст. И поради това той отдавна сякаш не докосва сърцата ни, защото го намираме за нещо пределно ясно. Още щом чуеш първите слова, вече знаеш какви са следващите. Отдавна сме запознати и с това, че „Мария избра добрата част“.
Някои автори, например библеистът Иля Яковлевич Гриц, ни призовават да четем Писанието с широко отворени очи – сякаш ни е за първи път, с удивление и старание внимателно да се вслушваме какво точно е посланието в даден откъс. Да четем бавно, да се вслушваме във всяко слово, да размишляваме, може би, над определен стих или даже над едно-единствено слово, което към даден момент ни се е сторило особено важно. Владика Антоний Сурожки говори много подробно по този въпрос. Да, вярно, не е лесна задачата – да чуеш нещо ново в такъв стар и познат текст.
Иисус в моя дом?
„Той влезе в едно село.“ Влезе. Дошъл е Сам. Навярно даже не са Го познавали, нито са Го канили, както това нерядко се е случвало, но Той е дошъл Сам. И е дошъл не просто за красива проповед пред хиляди слушатели, а се приобщава към бита и ежедневието на хората, заселва се сред тях (срв. Мат. 4:13) – дели с тях общ дом, сяда на обща трапеза.
Ако аз по някакъв начин вярвам, че Бог винаги е редом с нас, дали бих си представила като нещо възможно Иисус да дойде в моя квартал и в моя дом? Ако бях жителка на онези населени места, каква щеше да бъде моята реакция при известието, че Той е дошъл в нашето село? Не зная как бихте отговорили вие, но ми се струва, че лично аз на първо място ще се объркам и уплаша. И тогава възниква въпросът: всичко ли е наред в отношенията ми с Бога, щом, както става ясно, най-напред изпитвам страх. Естествено, ще ми бъде и безкрайно интересно, ще ми се прииска да хукна към Него да Го видя и може би да Го докосна (със спомен за апостол Тома), защото няма да вярвам на очите си. А по-нататък?
„Марта Го прие у дома си.“ Някои не са Го приемали. Не всекиго каним лесно на гости, не всекиго допускаме в интимното си пространство – своя дом. Домът – това е мястото, където можеш да бъдеш себе си, без да ти се налага да правиш добро впечатление пред някого, и където ти е дадена възможност да се отпуснеш, да ходиш в намачкан халат, да крещиш или да псуваш, да се кикотиш до пръсване на събитията от живота или да смръщиш нос и да мълчиш. Неслучайно често се случва да бъдем особено любезни с колегите си, приятелите си, в общественото обкръжение, с непознати хора, докато редом с това у дома се държим необуздано и понякога ставаме трудно поносими за най-близките си. В домашна среда лесно губим всяка сдържаност, не се притесняваме да я караме според моментното си настроение. Естествено, домашната среда, домашните традиции са разнородни по своя характер, но като цяло все пак сме си у дома, без вратовръзка и без грим.
Марта Го прие в своя дом, отвори Му път да влезе. Тя не си е позволила да се отпусне в спокойствие, ами се е отдала на много старания и суетня около гостите си, но все пак Го е приела. Интересно, ако трябва откровено да си дам отговор, дали аз щях да имам готовност да пусна Христос в своя дом, в своя московски панелен апартамент? Да Го допусна така близо до себе си? Да Го допусна на мястото, където не винаги имам добро и прилично поведение? Да бъда редом с Него не само когато благочестиво стоя в храма, т.е. посещавам Го в Неговия дом, ами когато се случва да съм ядосана и уморена, безкрайно отегчена от всичко… Дали би могло да ми се прииска Той всеки ден да живее с мен под един покрив? Да пожелая това, без да се замислям как ще се почувствам?
Не зная как бихте отговорили вие, но аз сякаш не съм в състояние да кажа уверено „да“. А това е нещо страшно. Защо тогава да се чудя, че присъствието на Бога е така незначително в моето съществуване, щом самата аз нямам пълна готовност да го допусна в живота си? От друга страна ми се струва, че ако това беше възможно: просто да живееш заедно с Иисус, да пътуваш с Него в претъпканото метро, да ходите заедно на работа, да готвиш, да почистваш и още ред други неща да вършиш все заедно Него, тогава и извършването на грехове щеше да стане някак неуместно.
Изпълваш се с яд на тълпата в метрото, но редом с теб е Иисус и изведнъж всичко променя своя образ. Получават се конфликти в отношенията ти с колегите, но редом до теб е Той, и тогава другото става нещо маловажно. Приисква ти се да нахокаш съседката, но щом Го видиш редом до себе си как гледа и на тази ужасна съседка, и на теб с чувство на безпределна любов, сигурно с учудване ще усетиш как губиш всяко настроение за критикуване. И тук не става дума за някакво усилие на волята – нещо като решение, че ето, виждате ли, вече съм решил никого да не осъждам – както знаем, това не води до никъде. Става дума за едно същностно изменение, вътрешно преобразяване, защото редом до теб стои Самият Той. Не са ли имали предвид тъкмо това светите отци, когато са ни казвали, че трябва постоянно да помним Бога?
За разлика от мен, Марта и Мария са Го пуснали до себе си. И Марта се опитвала да се хареса с поведението си, впускайки се да осигури добро угощение – нещо съвсем логично. Навярно мнозина от нас биха се представили по същия начин. Но така не се издържа дълго. Ако в дома ти дойдат гости и ти се впуснеш да им угаждаш, колко дни ще можеш да изкараш така? И все пак става дума за гости… Ако ли обаче някой дойде задълго и вече живее заедно с теб в един общ дом? Рано или късно ще види това, което реално си, когато престанеш да угодничиш и накрая се представиш в своя неблаговиден, неукрасен образ. Иисус е живял в някои домове, т.е. бил е не просто гост за ден или два. Той се е хранил и нощувал под един покрив със стопаните на тези домове. Как ли са се чувствали тези хора? Как ли бих се почувствала аз?
Какъв съм аз без ежедневната суетня?
Стих 40 от десетата глава на Евангелието на Лука звучи така: „А Марта се улиса в голяма шетня…“. Тя се е „улисала“, т.е. оставила се е да бъде погълната – нещо, на което е важно да обърнем внимание, за да можем да не се унасяме прекомерно в суетня и грижи, при които губим дори собствения си образ и на практика оставяме само тези суетни. Трудно е да не се „улисваме във“, когато е потребно да постигаме и едно, и друго, да мислим за доходи, за децата, за здравето, за работата и за какво ли още не, защото всичко това е ужасно важно и без моето участие то ще изчезне и несъмнено ще рухне. Но все пак в даден момент всички подобни неща могат да ни бъдат отнети, за разлика от онова добро, което няма да се отнеме на Мария.
Не зная как вие приемате това, но аз дори не мога да си представя, че в определен момент нещата, за които се притеснявам и суетя, един ден ще изчезнат и ще загубят значение, или пък ще загубя влияние над тях и те ще съществуват независимо от мен. В крайна сметка в числото на тези неща се включват моите професионални занимания, проекти, приятели и т.н. И навярно именно поради тази причина аз така силно съм улисана в тях, че дори не мога да видя себе си без наличието им. Взимаш от мен всичко, което считам за „мое“, и какво остава? Какъв ще бъда след това? Ако не съм преподавател, нито съпруга, майка, дъщеря, приятелка, домакиня… тогава коя всъщност съм аз? Коя съм в своята голота пред Бога? И съществувам ли изобщо в изолация от онова, което е „мое“, което „притежавам“? Каква е крайната равносметка? Тежки проблеми, върху най-често избягват да размишлявам, защото е трудно и болезнено…
Марта, както вече казахме, е показала едно съвсем непринудено поведение: тя се е обърнала прямо към Господа, споделяйки своето недоволство от поведението на сестра си и отправяйки молба Той да й даде указание да стане и да й помогне, а не да седи в бездействие. Не се е обърнала направо към Мария, ами е потърсила за посредник трето лице, а това само по себе си е показател за нездраво поведение. Интересното е, че Господ не й е казал, че вместо да се жалва от родственицата си, по-добре би било сама да се разбере с нея, или още нещо в този дух, което би било съвършено разбираемо в подобна ситуация. На Негово място аз поне навярно щях да реагирам точно така. Той се е обърнал към нея лично, за да й обясни главното, т.е. да й посочи каква е правилната йерархия на приоритетите.
А Мария? „…седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му.“ Нищо повече от това. Друго не е вършила. Странна е изглеждала някак… Ленива? Негостоприемна? Равнодушна? Възможно е Марта да я подозира тъкмо в това и ще бъде също така нещо съвсем разбираемо. Дошли гости, а тя приседнала и всичко се свело дотам. Никаква грижа към ближния – към своята сестра, никакво желание да й помогне. Не се е безпокоила какво са могли да си помислят за нея, не се е старала поне от едното благоприличие да се държи другояче. Но пък за сметка на това – съвсем естествена и неподправена. Колко е важно за нас понякога просто да не вършим нищо. Просто да замълчим, да приседнем и да послушаме, според съвета на владика Антоний към една жена от енорията му. Просто да си позволим да бъдем, не да се вихрим в действия. Да бъдем, не да се суетим. Да слушаме, не да дърдорим неспирно. Да приседнем и да помълчим със съзнанието какво всъщност представлявам аз и какво – Ти… I www.pravmir.ru
Превод: Анжела Петрова
