За болестта, смирението и прошката

Катюша Ремизова почина на 29 години в нощта на 1 август 2015 г. В продължение на четири години тя се бори с онкологично заболяване, претърпява седем операции и тринайсет химиотерапевтични процедури. Стоически понася болестта, често пристъпва към свето Причастие, а в последните месеци от живота си – всеки ден.

Когато болестта навлиза в терминален стадий, Катюша решава, че ще бъде от полза, ако сподели своя опит в понасянето на болестта, да обясни психологическите и емоционални изменения, провокирани от рака.

През есента на 2014 г. отидох в нейния дом в Раменское, говорихме дълго, цели 14 часа. Изчакахме да се върне от работа и съпругът на Катя, Андрей, който доведе от детската градина петгодишния им син Захарий. Разположихме се в уютната гостна, пихме чай с приготвен от Катя ябълков щрудел и се разделихме чак когато навън се появи уличното осветление. Според мен този разказ може да подпомогне на някого да приеме своята участ при такава болест, а друг може просто да добие по-ясна представа какво означава това – да бъдеш онкоболен.

Кое за теб е най-важното, което искаш хората да разберат за това, което преживяваш в момента?

Факт е, че болестта дава сериозен опит, който ти се иска да споделиш. При все че всяко усилие да поведеш разговор за болестта си обикновено се превръща в наставление. Или в източник на информация за болестта от медицинска гледна точка – изброяване на видовете операции, терапевтични подходи и други подобни. Понастоящем вече съм се превърнала в нещо като бюро-справки – много са хората, които се обръщат към мен, когато разберат, че техен приятел или родственик е получил такава диагноза.

Сигурно те питат как да постъпят по-нататък?

Да, точно така. Или молят да се обадя на болния човек и просто да си поговоря с него. Не винаги е нужно да обясняваш какво трябва да се прави по-нататък, понякога е достатъчно просто да изслушаш, да окажеш подкрепа, да проявиш състрадание при подобни трудни емоции. Нерядко разговорът ни се развива именно в тази посока.

Как започна всичко това?

Първите сериозни признаци на болестта се появиха, когато бях на 18-годишна. Струва ми се, че напрегнатите емоции, свързани с пренасянето на семейството ми от Ташкент в Москва, промяната в климата, приемането ми във ВУЗ, оставиха свои трайни следи у мен. Аз и по време на бременността си забелязвах някои тревожни белези. Детето се роди незасегнато единствено по милостта на Господа.

Когато бях на 25 години, все още продължавах да кърмя 6-месечния си син, по това време започнах да чувствам резки болки в стомаха, появиха се непонятни симптоми. Обзе ме особено усещане, че съм някак безвъзвратно притисната между два воденични камъка и че съм стигнала до положение, от което връщане назад няма да има. Полагах усилия да се обръщам към различни лекари, да търся изход, но… без резултат. Или по-точно казано, лекарите не успяваха да се справят, линейките не смогваха да ме посещават, близките ми не взимаха нещата особено сериозно.

Седим двамата със съпруга ми и си говорим: „Знаеш ли, Андрей, нямам сили да живея. Разбери ме, това не е желание да изричам някакви сърцераздирателни слова или вид опит за манипулация от моя страна, споделям ти съвсем откровено: нямам сили да дишам, да ходя. Чувствам, че постигам всичко това с големи усилия.“.

Даже впоследствие писах: ако човек започне да ви се оплаква от отпадналост, от появата на някакви необичайни симптоми, опитайте се да го убедите да отиде на лекар. И твърдението, че „всеки удавник трябва да мисли сам за своето спасение“, е крайно погрешно. Защото човекът, попаднал в това положение, няма как да го прецени обективно, да го види отвън. Той си живее с усещането, че му няма нищо особено. А може на всичко отгоре да си помисли, че вината за всичко това е в него самия.

Приеха ме в една районна болница, където всички мислеха, че имам апендицит. Лекарите никак не проумяваха защо подобно младо момиче се държи така видиотено и вие неистово от болки. Сама успях да се домъкна до операционната, подтиквана от всевъзможни поощрения от страна на персонала: „Няма какво толкова да се плашиш.“ После същите тези лекари ме разрязаха и видяха огромен тумор, от който изтича гной по цялата повърхност на коремната кухина. Лекарите останали в шок, излезли и казали на моите близки да се готвят за най-лошото и че вероятно тя не след дълго ще умре, болна е от рак…

И така, в тази драматична ситуация аз излизам от болницата, започвам да полагам усилия да върна общуването си със света. Има го около мен света, има ме и мен, но аз сякаш съм в някакъв стъклен изолатор, отделена от всичко. Изобщо не проумявам какво точно се случва, защо на хората им е радостно от живота, щом като съществуват толкова много болка и ужасяващи неща.

В магазина срещнах една позната и тя ме попита: „Как вървят нещата?“ – просто дежурното питане, на което се опитах да отговоря, че положението е крайно неприятно, а тя: „Да нямаш перитонит? Майка ми имаше перитонит, нищо страшно, не си струва да се притесняваш.“ Почти всички проявяват подобна реакция. Това те кара да се чувстваш в изолация, защото няма как да излееш болката си и никой не е в състояние да проумее силата на тази болка.

Така неочаквано срещнах една приятелка, която беше загубила съпруга си. Видяхме се случайно и забелязах, че тя прояви разбиране. Човек, който се е сблъсквал с тежка болест, никога няма да подмине друг болящ човек. Така понастоящем аз вече събрах около себе си една немалка група събеседници, с които общувам и с които нямаме какво толкова да си обясняваме, многословието в тези групи става излишно. Там пребиваваш сякаш с някакъв вид пропуск – като тези за тайните общества – и той позволява да постигате без думи взаимно разбирателство.

Лечение. Лекари. Ангели

За болницата в Каширка казват: „Всичко там е на ниво – и оборудването, и персоналът. Само един проблем имат и това е пациентът.“ Нещо, което е абсолютно вярно. Знаеш ли, прилича на някаква обител на скръбта: хората се свличат един подир друг, влачат се до последен дъх, обикалят, преминават многократно през своите кръгове на ада. Много от болните там претърпяват жесток естествен подбор и не попадат нито на операционна маса, нито в схемата на някакво лечение. Там системата е такава, че човек може да стои и да си чака в кабинета, а лекарят (при тях от едната страна на коридора е разположен вход, а от другата страна – изход) вече доста преди това да е отишъл далече-далече от своето работно място… Пък пациентът остава и ще му се наложи да си остане там поне още цяла една година.

Никъде другаде не съм виждала подобно нещо. Когато дойдох в нашия институт по рентгенорадиология, имах чувството, че съм попаднала в рая. Още при първата ни среща Андрей каза на хирург: „Готов съм да ви дам всякаква желана от Вас сума.“ А хирургът му отвърна: „Ама вие да не сте се побъркали нещо? Докарайте по-бърз жена си. Ако се наложи, още утре започваме операцията.“

Аз вече бях в очакване на най-страшното, разбираш ли? Вече бях лежала в терапевтичното отделение на онкоцентъра – в една стая на някакъв ужасяващ етаж, където седях и си мислех: тук хората сигурно скачат направо от прозорците.

Знаеш ли какво ми е обидно? Ние имаме ето тук, в този институт, абсолютно всичко, което имат и в европейските клиники. Никой не ми вярва за това. Всички ми казват: „Къде, Русия ли имаш предвид? Говориш пълни измислици!“. Представяли сме изследвания в различни европейски клиники и навсякъде ни отговаряха, че нашите лекари ме лекуват абсолютно правилно. Единственият проблем в Русия е в това, че липсва рехабилитация.

След петата операция, а до нея се стигна непосредствено след четвъртата, не можех да отворя очи от болка, чувствах се обвита като в някаква мъгла. Чувам гласове, но не мога да отворя очи. В интензивното отделение се трудят ангели, които приемат като нещо изключително важно човекът да се събуди. По всичко личи, че не съм заспала, но нямам сили да отворя очи, чувам само своите стонове.

Идва при мен анестезиологът и казва: „Катя, сега ще трябва да се сгънеш малко, ще ти направя гръбначномозъчна анестезия, трябва да потърпиш, миличка, ще направя това, за да не те боли.“. Олекна ми веднага от болките… Лекарят ми казва: „Ти си мое слънчице, моя радост, само прояви още мъничко търпение.“

Това всъщност е много различно ниво на отношения. Този лекар ме спаси веднъж, два пъти, три пъти, така и не спря да полага усилия за мен. А аз, цялата в сополи, не спирах да повтарям: „Това е, никога няма да се излекувам! Махнете ми се всички от главата! Ще дойде ден и ще избеся цялата ви администрация!“ Пък той все се мъчеше да ме успокои. Да настрои нещата в друга посока. Да ми даде някои наставления.

Обади се на съпруга ми и му каза: „Всичко е наред. Случи се чудо.“ Точно така каза, при все че не са вярващи хора.

А когато излязох от института по рентгенорадиология, взех да размислям как да се отблагодаря на лекарите. Не бива да го правя чрез даване на пари, но можехме да им подарим някакъв „букет“ от плодове, сладолед, дини. Конкретно за анестезиолога приготвих специално писмо. Там му обясних, че „един ден ще напиша за вас книга, защото вие сте не просто хора, вие сте ангели! Вярно, на ангелите не е нужно да им обясняваш, че са такива, но просто не мога да го премълча…“. Реанимацията е тежък и неблагодарен труд. Малцина изразяват благодарност към хората, които вършат такава работа. Едни пациенти просто нямат спомен за преживяното, други са се намирали в безсъзнание.

След това се появи рецидив. Очите на хирурга бяха пропуснали да забележат някои дребни особености. Химиотерапията я понасях добре, но радиационните облъчвания – доста зле. Има случаи, при които облъчването води до регресия.

За силата и самостоятелността

Крайно тежко и болезнено е да осъзнаеш, че в даден момент губиш силата на своето „аз“, че понякога ти се налага буквално за най-малката дреболия да просиш помощ от някого…

Здравият човек може за ред неща да разчита на себе си, да владее собственото си поведение, да се стреми към изграждане на свой индивидуален образ, да извършва добри дела, да не допуска прекомерни конфликти с околните. Може дълго време да поддържа собствена визия за живота си. А когато заболее, цялата тази самостоятелност внезапно бива загубена.

Понастоящем живеем в сложни времена. По природа съм човек, който умее лесно да установява общуване с нови познати. Но неотдавна пътувахме, за да гостуваме на семейни приятели, и аз си дадох сметка, че вече се намирам в някакво състояние на афект. От една страна, даже в болестта се приучих да се придържам към тази „визия“, че всичко е наред. Усмихвам се, забавлявам се, радвам се, но въпреки лекарствата аз вече постоянно изпитвам болки. Имам си една такава особеност: колкото по-зле се чувствам, толкова по-неистово се смея и шегувам. И нерядко разбирам, че не съм наясно със своите действия и че нямам никакви задръжки.

Веднъж дори попитах моите приятели дали болестта не ме е повредила. Крайно тревожни изживявания! Какво ли не ми се налагаше да слушам по мой адрес.

Започна се с това, че някои мои близки ми казаха, че болестта ме променя в не особено положителна посока. Тези приятелски забележки бяха съвсем уместни и аз ги приемах. Разбира се, не ми беше леко, по цял месец ми докарваха поводи да плача, после изтрих голяма част от текстовете, пуснати от мен в социалните мрежи, известно време ми беше тежко да общувам по какъвто и да било начин с хората. Моят съпруг веднъж ми каза: „Ти сама си помолила събеседниците си в каква посока да разсъждават.“ Вярно, искането дойде лично от моя страна.

Това беше един много сложен период, аз дори развалих отношенията си с две мои приятелки, защото те споделиха съвсем откровено какво е тяхното мнение. По този повод моят духовен наставник ми каза: „Дръж на тези хора.“

Да държиш на тях?

Той ми каза: „Мнозина ще ти се докарват с всякакви мили приказки, но малцина ще бъдат хората, които ще ти казват истината“. Сега вече се поотпуснах и си дадох сметка, че мога да давам и по-различен израз на себе си, без да поставям бариера в общуването си с другите.

Когато просиш за насъщния, трябва да се пребориш с всяка гордост без никакво изчакване и отлагане с нея. Иначе в даден момент започват да те налитат прищевките. Аз постоянно бълвам някакви идеи, от мен непрекъснато се леят хрумвания и наставления към останалите: „Ето сега заедно ще направим това и това… „ Така се впускам да взимам решения вместо другите – една хитра клопка на заболяването. Семейството ми започна да води разговори с мен по този въпрос. И духовният ми наставник каза: „Катя, стига. Вземи се в ръце. Или започваш да си ги вършиш сама тези неща, или просто се примиряваш с подобни нападения на мисълта и се заемаш да си записваш прииждащите идеи, да речем… Да се обърнеш към някого с молба да ти подаде чаша вода е нормално, разбира се. Но трябва да сложиш край на всякакви своеволия, не можеш да напрягаш околните и да решаваш вместо тях.“ За мен това се оказа много ценен съвет.

По този повод нека да добавя нещо относно получаваните от мен наставления. Започнаха да ми предлагат какви ли не наставления! Какви ли не хора – и познати, и непознати – пишеха абсолютно разнородни неща. Някои се обръщаха към мен с укорителни приказки, като казваха, че знаят защо страдам от тази болест и ме съветваха нещо от рода на: „Недей да се обиждаш на никого, ето, аз към никого не тая обиди и при мен всичко е наред.“ Или че може би в някаква степен всеки сам си носи вина за заболяването си. В даден момент разказах за това на свещеника, а той: „Ех, пък и ти, Катюша, нали Господ винаги е до теб…“.

Отначало се дразнех от наставленията относно начините за лекуване на рака: подходи има различни – както утвърдени, така и неутвърдени. В даден момент в главата ми проблесна една мисъл: та нали всъщност желанието на всички тези хора е да ми помогнат! Без значение какво ме съветват, те са тласкани най-вече от стремеж да ми помогнат.

За смирението

Също и всички онези ежедневни прозрения от поредицата „Аз, презряната“. Сега често съзирам в какво са се проявявали лошите ми черти, но няма какво вече да сторя в тази посока, не ми достигат сили за самоконтрол, добих също така представа за моите най-неприятни недостатъци. Когато пък получаваш забележки, чувстваш, че ти става болно, защото дори и на най-противния човек му се иска да проявяват към него поне малко благост и състрадание…

Мислех си, че през времето на болестта съм успяла да науча определени неща. Но мина известен период,и си дадох сметка, че не само нищо не бях научила, ами през цялото време съм пребивавала в пълен застой. Даже в дневника си бях отбелязала нещо от рода на: „Ето, накрая се научих да не задавам излишни въпроси на лекарите.“ След година време обаче добавих над това друга бележка: „Просто си бях внушила, че съм се научила.“

И си давам сметка, че понастоящем най-доброто, което понякога имам сили да върша, е да се стремя към повече мълчание. От време на време в тази ситуация черпя сили преди всичко от мислите си за смирението. Мислех си значи, че вече съм го придобила, щом съм просила в молитви за него – ето, заповядай, смирявай се! В даден момент взех да изпитвам страх да прося смирение, защото осъзнах, че ако го получа, сигурно ще е чрез някакво болезнено страдание. А аз се страхувам от страданието. Сега вече, макар да си давам сметка, че страдания ще има, страхът по някакъв начин ме напусна…

По време на болест са налице твърде много еднообразни, мъчителни, смутни дни, през които няма как да чуеш нещо приятно. Редом с това се стига и до ситуации, когато си крайно самотен, изолиран от всички – чак до такава степен, че дори членовете на семейството ти се отдръпват, защото и те имат нужда да отдъхнат. Животът с болен човек е много тежък.

Твърде непонятно е как да се подхожда към такава тема. В семейството ми ние даже се шегуваме. Примерно, когато Андрей не успяваше да отговаря веднага на телефонните позвънявания, на мен ми се случваше да му казвам: „Ако се окаже, че за погребението ми няма да имаш достатъчно време, не се разстройвай, защото след това ще ти дадат тридневен отпуск.“ Хората около нас, даже и кръстницата ми, ужасено казват: „Катя, не бива да си правиш такива шеги.“ Но Андрей ги възприема съвсем естествено. Темата за смъртта изисква от нас или крайно сериозен подход, или ироничен. Друг вариант няма. Да се говори другояче за това просто няма как.

Завещание

Прочетох едно печатно издание на лекцията на свещеник Даниил Сисоев, „Инструкции за безсмъртие.“ Там той говори върху какво по-точно си заслужава да се замисли човек, който знае, че краят му наближава. Тази книга помогна цялата бъркотия от мисли в главата ми да стигне до своето вярно подреждане.

Там има ли конкретни наставления?

Да, това са преки инструкции. Преди година време написах писмо до близките си, до приятелите си, обръщайки се с по някоя блага дума към всеки от тях, мислено се сбогувах с всички. Освен това направих една много обстойна, много обширна изповед – даже и свещеникът каза: „Сега ще ми са наложи аз самият доста да размисля, защото отдавна не ми се беше случвало да чуя нещо толкова задълбочено изложено и подредено.“. Аз обичам да се занимавам с разтребване на ненужни неща, а от този наш разговор останах с чувството за едно прекрасно вътрешно очистване. Не исках да губя това усещане, тогава ми се струваше, че във всеки момент бях на път да умра.

И ето че веднъж ми се случи да включа компютъра и там виждам съобщение за смъртта на Анатолий Данилов (създател на руския интернет портал Pravmir.ru – бел. ред). Тогава изпаднах в истерично състояние…

Вярно, че не съм спирала да мисля за смъртта, но в дните непосредствено преди този момент аз се готвех съвсем целенасочено за смъртта, пишех нещо като завещания. И ето че изведнъж се упокои човек, който ден преди това беше поставял „лайк“ на текстове за моята история. До онзи момент дори не знаех, че Анатолий чете материалите от групата във фейсбук, която създадоха, за да ме подкрепят. В „Правмир“ публикуваха мое писмо, а във форума Анатолий написа: „Това е един много добър член на нашата енория, нуждае се от помощ.“. Тогава си помислих: „Каква голяма съпричастност има у този човек!“. И след това – бум! Аз като глупачка пиша разни завещания, а този човек не знаел нищо, не предвиждал нищо – и това е човек със съпруга и малко дете.. За мен беше буквално нещо като личен удар. През първите 40 дни отправях множество молитви…

Да простиш

У онкоболния човек могат да възникнат прояви на раздразнителност, недоверие, пълна и абсолютна липса на любов към самия себе си. Аз имах изкушението да проявявам претенции към своите родители. Изчиташ достатъчно психологически изследвания, казваш си, че вината за всичко носят те, и неочаквано те осенява такава мисъл: „Чакай! Станала съм на 25 години и съм тръгнала да обвинявам мама за това, че в момента се чувствам зле? Нормално ли е въобще да помислям подобно нещо?“.

Заех се с преоценка на отношенията си с моите роднини, и то много сериозна. Свалих розовите си очила относно мисълта, че сега винаги ще има кой да ми помогне, че навсякъде е пълно с отзивчиви хора. Защото нищо чудно в даден момент да се стигне до ситуация, когато няма да са в състояние да подадат ръка. Всеки може да стигне до това положение, да измени на подхода си спрямо теб, и то не защото е мръсник, а просто защото е човек.

Разбрах също така какво тежко преживяване беше всичко това за моите близки, и то най-вече за родителите ми. Разсъждавах така: Андрей е зрял мъж, ще изпита мъка, но ще го преживее. За Захари обаче ще бъде нещо крайно тежко, затова трябва да помоля Андрей да се грижи най-вече за Захари. За своите родители също разсъждавах по подобен начин – че са възрастни хора и ще трябва да го преживят. Виждах, разбира се, че в определени моменти моята майка се чувства особено тежко, но така или иначе нямах реална представа за техните преживявания в този момент. Да бях се поставила на мястото на родителите си, щях да разбера колко им е тежко и щях да изпадна в ужас! Та нали аз самата съм майка!

Не беше лесно да простя на себе си. Това се случи в реанимацията – тогава изпитвах нещо като особен род вътрешна устременост, сякаш се намирах пред някакво начало. Спомням си как ме вкараха в асансьора, видях отражението си… а оттам ме гледаха очи, които нямаха нищо общо с моите – някакви чужди, крайно напрегнати… гледат навътре в мен. Наблюдавах себе си сякаш отстрани и чух глас вътре в мен: аз прощавам на себе си…

За помощта

Ако тръгнеш да търсиш помощ, трябва да се подготвиш, че няма да ти е леко. Възможно е тя да дойде съвсем не такава, каквото първоначално си очаквал да бъде. И самите хора няма да съответстват на представата, която си градиш за тях. Но при все това ти трябва на всички да казваш „благодаря“.

Не тръгнах да пиша във фейсбук: „Не се молете за моето здраве“. Ако за човек е промислено да има здраве, той ще го получи и без подобни слова. Но разбрах, че е настъпила необратимата точка. Прося най-вече да се молите да избегна митарствата и да се избавя от техните болки и страдания. I www.pravmir.ru

 

Статията е публикувана със съкращения

 

Превод: Анжела Петрова