За емпатията и Евангелието
Илиана Александрова
Наскоро се случи на семинар да слушаме обучителен проект върху емпатията. Лекторката, психолог, се трудеше да обясни как е правилно да разбираме другия през своя опит, като за прегледност рисуваше сфери и бележеше позиции и гледни точки към неговата ситуация. Дали го правеше добре е един въпрос, по-интересният беше как се прави това с емпатията на практика. Аудиторията се затрудняваше. По някое време се стигна до напрежение, в което една слушателка призова да се тества емпатията на лекторката. За целта предложи собствения си случай и поиска да чуе как мислим, че се чувства тя. Ентусиасти пробваха отговори, верен не можа да се получи, но това не изненада никого – знае се, че емпатията и емоционалната интелигентност като цяло не ни е национален приоритет.
Преди около месец обществото беше настръхнало заради трагичната смърт на малко дете, консултирано в три от най-добрите болници в България. Медиите загряха, премиерът енергично и временно отстрани директорите на болниците, вдигна се висока вълна на съчувствие към родителите и укор към лекарите, която обаче след броени дни се разби в медицинската експертиза и се разпадна в хаотични пръски. Защо се получи така? Защото медицинската експертиза доказа на пръв поглед думите на една от лекарките – че не системата, а състоянието на детето е причина за фаталния изход. Родителите и детето бързо изгубиха значение, а директорите се върнаха по болниците като морални победители.
По въпроса дали е могъл да се избегне фаталният изход приемащата лекарка отказа да разсъждава с думите, че всяко твърдение би било спекулативно. Това е така и означава две неща: не бива да казваме, че детето можеше да бъде спасено; не бива също да казваме, че детето не можеше да бъде спасено. С други думи – няма никакви морални победители в тази ситуация, дори на формално основание. Но самата нужда да стигаме до такъв извод през рационални аргументи е плашеща; естествената човешка емпатия би направила всяка подобна заявка невъзможна, без изобщо да се нуждае от формални основания.
Какво най-вероятно искаха да кажат родителите? Искаха да разберат защо е изгубено толкова време поради незаинтересованост на медицинските специалисти, защо са оставени сами в критичния момент на безпътица и несигурност да се лутат коя е точната болница и какво трябва да се направи, вместо някой да ги погледне и да ги подкрепи в тяхната безпомощност, защо не са виждали загриженост у лекарите, а само усилия да свалят отговорността от себе си, дали е могло да бъде спасено детето им, ако бяха предприети други действия и ако бяха предприети по-рано, дали може да се спасят други деца в подобна ситуация, ако начинът на работа в тази (в тези) болници се промени…
Медицинската експертиза, или това, което научихме за нея през медиите, отговори на въпроса за състоянието на детето. Но останаха неотговорени въпросите, които се отнасят до отношението на лекарите към ситуацията на това семейство, и които са подтикнали родителите да огласят случая в медиите. Остана за пореден път неотговорено и още нещо важно, което надхвърля границите на конкретния случай и се отнася до реалност, събирателно наречена „проблеми на здравеопазването в България“.
Не само не намериха отговор тези въпроси, но предизвикаха негативни реакции на публиката – родителите в крайна сметка трябваше да почувстват заедно с мъката си и вина за това, че уронват престижа на лекарската професия, и че в България има недостиг на лекари.
Тревогата за имиджа на лекарите в България озадачава, както и опитите да се представи цяла една гилдия като жертва на системата. У нас охотно се говори за злоупотреби във всяка професионална област; съдиите например се стилизират като корумпирани в масовото съзнание, независимо от добрите професионалисти сред тях и защитата на инстанционното производство, докато темата за злоупотребите в медицинската професия приключва бързо и с чувство за вина към медиците. Независимо от това, че лекарите понякога се оказват съдии, чиито присъди са без право на обжалване.
Така през последните десетилетия, в които процъфтява частното здравеопазване и рухва единствено достъпната за много хора държавна система на задължителното медицинско осигуряване, този разговор заглъхва опасно. Медиите бодро съобщават, че патриарх Неофит събира средства за ехограф в приемното отделение на втората най-голяма акушеро-гинекологична болница в България (в която всяка родилка заплаща допълнителни суми за медицинска помощ) и поздравяват съвестните граждани за събраните пластмасови капачки за кувьози в родилните отделения, но споменават плахо или никак, че ежедневно в българските здравни заведения се злоупотребява с правата на пациентите, че не се изготвя или се изготвя некоректна медицинска документация, че много лекари са незаинтересовани или некомпетентни, че се фалшифицират медицински дейности с цел приходи, че трагичните случаи на медицински грешки са много повече от тези, които се огласяват, а пациентите рядко си търсят правата, защото знаят, че няма да има резултат и промяна.
През ноември миналата година Министерството на здравеопазването стартира национална кампания за подкрепа на донорството и трансплантацията под мотото „Да! За живот!“. Според съобщението на официалния сайт на министерството, инициативата е мотивирана от недостатъчния брой на донорите и честия отказ на близките да дарят органите на починалия.
Темата е трудна и през последните десетилетия нееднократно е поставяна във фокуса на общественото внимание, обикновено през негативни статистики за общия брой и качеството на извършваните трансплантации у нас, и скандални сюжети за злоупотреби. Така заедно с етичните и правни въпроси кампанията от последните месеци мълчаливо постави и въпроса за състоянието на системата на здравеопазване. В този контекст темата за гарантирането на правата на пациентите е още по-чувствителна, тъй като тежката ситуация на донорите и пациентите за трансплантиране и високо специализираните дейности, за които се отнася информираното съгласие, правят хората още по-беззащитни срещу медицински грешки и злоупотреби. Работата върху механизмите за контрол на този риск, особено за условията на България, е съществена за укрепване на убеждението, че донорството и трансплантирането на органи действително е дейност в защита на живота на всички участници в нея – донорите и реципиентите.
По-незабележим, но не по-малко важен е и един втори разговор, който се отнася до въпроси на така наречената биоетика и определя личния избор на донорите и на реципиентите. Този втори план става все по-динамичен през последните години, с развитие на технологиите за въздействие върху живота, и включва много въпроси, свързани с отношението към живота и смъртта, към душата и тялото, към собствената личност и тази на другия човек.
А що се отнася до емпатията… тя все така остава предизвикателство. Но макар да имам проблем с теоретичната постановка, в Евангелието се намира практическа помощ с конкретни указания: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ (Евангелие от Лука).
Списание Свет, бр. 1/2020 г. Изтеглете броя безплатно оттук >>>
