За киселите физиономии, или къде остава радостта в Христа?
Кисели физиономии, прегърбени тела, сервилни пози – нерядко по причина на дългите безформени поли, посърналите изражения от умората и досадата в резултат на точното придържане към правилата, напрегнатост в тялото, понякога и в погледите… А радостта – веднъж годишно: на Пасха.
Тъкмо правилността – една важна черта на най-добрите – е онова състояние, когато всичко задължително трябва да бъде изрядно: и външност, и думи, и поведение, особено в храма, съблюдаването на традиционните правила – всичко това е много, много важно. А ако не си такъв и не се държиш съответно с изискванията? Не се съмняваш в последствията.
Защо ни е толкова позната тази депресираща картина? Това ли е то – православието? Набор от правила за поведение, вид словесна култура със специфичен църковно-славянски образ, дрескод, противопоставяне между наши-чужди, изпълнявам-нарушавам – това ли е християнството? Защо при влизане в храм е така трудно да срещнеш светли, добродушни, жизнерадостни или просто спокойни хора? „По това ще познаят, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Ин.13:35).
Колкото по-близо до себе си, толкова по-близо до Бога
Тук няма подробно да аргументираме тази теза, до която сме стигнали след продължителни наблюдения над самите себе си, над живота на наши пациенти и близки познати и която сме формулирали след обстойни дискусии с колеги и приятели.
Ако не познавам, не чувствам, не осъзнавам себе си, то като следствие ще потъна в стремеж към подменяне на множество истини в живота си, към всевъзможни митове и илюзии, към преименуване на нещата и назоваването им не с истински имена. По същия начин ще общувам с другите хора и с Бога – през призмата на изкривените представи, в някакъв вид глухота и слепота.
Без истински контакт със себе си и с другите ще продължавам да живея с илюзиите, че моите подмени са олицетворение на истината. В религиозните среди този феномен придобива особен трагизъм в случаите, когато убедеността в подобни „истини“ се подкрепя от позицията на някаква непоколебима авторитетност. На практика това води до различни форми на окарикатурени прояви на християнството, в които най-ужасна се явява убедеността, че само и единствено ние сме на верния път. Типична илюстрация за това виждаме във „фарисейството“, което и до ден днешен намира живот зад църковните стени.
Без досег с Христа е невъзможно постигането на истинска религиозност – понастоящем вече никой не спори за това. Митрополит Антоний Сурожки в частност има значителен принос за изясняването на този въпрос. Сам той се явява човек, поддържащ подобен жив досег с Христа и пребиваващ в дълбоко лично и честно общение с Него.
Тук ще оставим настрана аспектите на мистическия опит, тайната на самия досег, действието на благодатта – всичко онова, което идва от Бога. В осъществяване на всеки подобен контакт имаме налице действие от две посоки, но в настоящия анализ ще обърнем внимание на онова, което се полага на човека като участник в подобно общуване, и по-конкретно – на причините, които препятстват осъществяването на такъв досег.
Когато сме в състояние от дълбините на душата си да изречем: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми, ето, само стоя пред Тебе такъв, какъвто съм, с всичките свои немощи, болки, слабости, страхове, разочарования, униния, може би даже загубил напълно вярата и надеждата си, защото такъв е сегашният ми образ и именно като такъв аз честно принасям себе пред Тебе, търся Тебе, очаквам Тебе“ – тогава и вероятността за осъществяване на такъв досег с Христа е голяма, защото едно от най-главните условия за него е наличието на искреност, честност, откритост.
Подмяната често остава неосъзната
На пръв поглед това са прости и понятни неща – едва ли някой ще тръгне съзнателно да лъже Бога; очевидно, че молитвата трябва да бъде искрена, животът ни – неподправен, отношенията ни с хората – като начало поне порядъчни.
Само че проблемът е в това, че понастоящем човекът е привикнал да се отдава на прекомерно много занимания и на практика държи съзнанието си настрана, не се замисля, предпочита да закрие поглед подобно на щраус или малко дете: щом не виждам дадено нещо, значи то не съществува. А всъщност става дума за явление от крайно големи мащаби.
Животът на съвременния човек е проникнат от разнородни видове, често пъти неосъзнавани, а понякога и благовидни, подмени, лъжи, самозаблуждения и прочие изопачения, които толкова трайно са се утвърдили в ежедневието ни, че разпознаването им не е никак лесно даже и когато приложим специални усилия за това.
Трудността да осъзнаеш собствените си чувства се явява пречка за честните отношения. В практиката на всеки психолог има немалко примери, когато при наличието на искрени старания от двете страни в диалога, целящ предоставяне на професионална помощ в атмосфера на доверие и безопасност, пак се оказва трудно да бъде достигнато нивото на осъзнаване на собствените истински чувства.
Най-прост пример в такива случаи е ситуацията, когато на въпроса как се чувства даден човек отвръща или просто с „не знам“, или с нещо от рода на: „добре съм/зле съм“, „изпълнен съм с отрицателни/положителни емоции“ и др. Трудността при идентифицирането, разграничаването и назоваването на собствените емоции, и като следствие – проблемът с осъзнаването на собствените чувства, в психологията се нарича алекситимия и представлява сравнително често срещано явление. То е една от причините за различни видове подмени. Човек е в състояние да се гневи, недоволства, досажда, ядосва, притеснява, но при все това да не смята себе си за нервен, а просто за малко по-развълнуван.
Спомням си за един случай, когато мой пациент, млад мъж, цял час възмутено ми разказваше за своята бивша приятелка, изливайки множество обиди и нападки спрямо нея, като почти кипеше от злост по време на консултацията. На нееднократните предпазливи въпроси от страна на психолога, с които се цели да бъде опипано положението и с които е редно пациентът да бъде насочен към мисълта, че навярно е изпълнен с твърде много гняв, обида, раздразнение и че може би поведението на момичето по някакъв начин е разпалило у него възмущение и негодувание, пациентът всеки път уверено отговаряше „не“. Едва към края на консултацията той все пак се замисли, че може би наистина е натрупал прекомерно много злост и недоволство.
Но тук не става дума за психическо разстройство или заболяване, а просто за факта, че човек не се е научава да се вслушва в себе си и да разпознава своите преживявания. Подобна неосъзнатост обаче може да се превърне в препятствие за честните му отношения, в това число и с Бога. Когато фарисеят благодари на Бога за това, че не е като другите човеци (срв. Лука 18:11), той искрено вярва в своята праведност, искрено не вижда истинския си образ (за разлика от митаря) и навярно съвсем искрено благодари за това.
Защо за вярващите се оказва особено трудно да се вслушват в себе си?
А може пък в църковните среди да не е точно така? Може пък, при все че „светът лежи в зло“, също и в лъжи, хората, идвайки в Църквата, да стават прозрачни поне за самите себе си? Та нали в крайна сметка, както справедливо би могъл да отбележи някой критичен читател, те ходят редовно на изповед, стараят се да бъдат бдителни над себе си, да си налагат самодисциплина, да се придържат към тайнствата.
За съжаление „именно у православните вътрешният интегритет е доста слабоват“ (Мая Кучерска). Освен алекситимията, причина за неосъзнаването на такива чувства като гняв, негодувание, недоволство, завист, ревност, обида и др. се явява несъвместимостта на тези неблаговидни чувства с всичко онова, което според религиозните убеждения на тези хора се определя като грях. Не са достатъчни човешките сили за понасянето на такъв конфликт, тоест честно и ясно човек да признава пред себе си, че аз, благочестивият християнин, действително изпитвам всичко това. И тогава част от конфликта се изтласква в сферата на несъзнаваното – човек просто не съзнава какво чувства, а щом за съзнанието няма наличен конфликт, значи няма наличен и проблем.
Бедата обаче е в това, че дори и тогава тези преживявания не изчезват напълно, продължават да разяждат човека отвътре, само че той вече не ги вижда, утешава се с илюзии, че просто е твърде кротък човек.
В случая можем веднага да си припомним за феномена с гневните бабки по храмовете, ревнителки на порядките – те, разбира се, са изпълнени с любов към Бога и ближните, поради което се заяждат с всеки, нарушаващ чинното изпълнение на правилата. Несъзнаването на емоциите и отсъствието на възможност при евентуалното им натрупване те да получават конструктивна форма на изразяване, може да доведе до вид трайно, едва ли не „фоново“ присъствие на раздразнение, смущение и напрежение. И до сериозни препятствия в отношенията със себе си, хората, Бога.
Трябва да се отбележи, че за немалко хора всяка авторитетна система от норми и правила, представяща ясно разграничаване на това „какво е добро и какво е зло“, се превръща в преграден материал, блокиращ прекия досег с реалния личен образ, укрепващ вече съществуващи подмени и добавящ нови. Тук и Църквата не прави изключение.
В този смисъл ние с колегите ми – вярващи психолози – нерядко с горчива ирония отбелязваме за пациентите си: „ех, тези православни“, чрез което се подразбира колко трудно е понякога да се работи с тях поради наличието на различни нездрави личностни проявления, при които отклоненията биват укрепвани допълнително чрез произволно тълкуване на Библията, светоотеческите писания, а понякога и думите на изповедника.
Например, най-честият аргумент на вярващите, страдащи от съзависимост*, се изразява в това, че трябва да носят и изтърпят докрай своя кръст. А да вдигнеш на крака такъв човек понякога се оказва по-тежко, отколкото да го постигнеш при невъцърковени.
Християнството ни призовава към изключително честни отношения с Бога, една от централните теми в цялото Евангелие е изобличаването на фарисейството – очебийната подмяна на вътрешното с външното. Ще разгледаме няколко характерни примера на подмяна, за да можем след това да направим кратък анализ на психологическите механизми на това явление.
Психологическата природа на подмяната: неприемане на себе си, условна любов и вътрешно раздвоение.
За психологическа консултация по този проблем ни потърси 27-годишна въцърковена жена, която тук ще представим с името Елена. Тя дойде да сподели за трудностите, касаещи професионалното й самоопределение.
Със закръглено телосложение, трудолюбива, общителна, работи в благотворителна фондация, участва в социални проекти, интересува се от психология, живописно разказва колко много й харесва да води различни групови занятия с деца и възрастни, енергична на вид, но се оплаква от изтощение, апатия и недоволство от работата си като цяло… и в същото време нееднократно, някак между другото, споменава за своята непривлекателна външност, от която уж не се оплаква.
Под напътствията на психолога, в хода на задълбочаване и детайлизиране на темата относно външния й вид, става ясно, че клиентката отдава изключителна важност на своята сексуална привлекателност и преживява това болезнено, защото вече от няколко години е в Църквата, вследствие на което се старае да спазва определена дистанция в отношенията с мъжете, но за нея си остава от изключителна значимост да се чувства привлекателна именно в сексуално отношение.
– Какво означава за вас да сте сексуално привлекателна?
– Да виждам как се харесвам на мъжете – погледът й пламва, кратка пауза… – Да чувствам, че имам власт над тях.
– Важно ли е за Вас да усещате, че можете да държите мъжа под ваш контрол, че можете вие да диктувате нещата?
– Да, тогава съм уверена в себе си и чувствам, че съм му потребна, защото го привличам – гласът й се въодушевява.
– Тоест вашето желание е да се чувствате потребна?… И за Вас действително е важно да Ви ценят тъкмо заради тялото? На вас ви се струва, че щом сте потребна физически, значи сте потребна и във всяко друго отношение, правилно ли съм Ви разбрала?
Пауза, очите й се навлажняват.
– Ами, как иначе? Трябва да се тръгне поне от нещо…
– Тоест да Ви обикнат просто така, като цяло, на Вас ви изглежда невъзможно… Това ли е проблемът? – бавно, тихо, предпазливо задава въпросите си психологът.
Пациентката притихва, кимва с глава и се разплаква.
По-нататък диалогът ни води до една много често срещана ситуация. Тя предполага заключението, че у Елена е налице базисно заложено, практически несъзнавано убеждение, че е невъзможно „просто“ така да получава любов. Оттук произхожда нежеланието й да приеме себе си: такава съм и не мога да бъда друга, ужасна съм и съм лоша, сама по себе си не представлявам нищо особено… Вариантите за формулиране на такива представи са различни, но като цяло всички те носят генерализиран и абстрактен характер. Примерно, вместо да се казва „нямам уменията да се справям с еди-какво си (нещо конкретно)“, се предпочита обобщението „аз съм некадърна“.
За да оцелее психически, такъв човек търси постоянно нещо да постига, защото тъкмо видимите постижения му дават усещането за мотивираност в живота: висок успех в училище, награди от конкурси, постижения в кариерата или личния живот, изобщо всякакъв род постигнати успехи (те могат да имат най-разнородна форма) му предоставят усещането за право на живот.
Елена е успешен проектант и началник на отдел, но тази работа я изтощава, претоварва, сломява, лишава я от удовлетворение, при все че успешните резултати в известна степен й носят радост. Защо се получава така? Защото мотивацията е подменена: човек върши не това, което на практика му е интересно, а това, което му дава да преживява успехи, което ще рече – да потвърждава правото си на живот. Условно ще назовем тази подмяна „успех-смисъл“ (търсене на успех вместо на съдържание с истински смисъл).
Живот, воден по логиката на подмяната, се явява мощен фактор за възникване на депресия. В случая Елена не прави изключение и затова тя се оплаква от честа умора, бързо изчерпване на енергията, липса на пълноценна целенасоченост. „От нищо не се интересувам вече, всичко ми дойде до гуша, всичко ме дразни, бързам единствено да се добера до дивана и да се излегна… или да зарежа всички неща накуп и да замина някъде, да се скрия по-далеч от всички“ – такива са думите, с които обичайно се изразява човек, живеещ в противоречие със своите интереси. Само че при Елена понякога се появяват редки периоди, когато това състояние я напуска и у нея се появява прилив на сила и радост, тя се изпълва с мотивация, т.е. когато върши онова, към което изпитва истински интерес (в частност – воденето на груповия занятия).
Тук е мястото да посочим някои неща за безусловната любов – понятие от първостепенна важност, утвърдено в психологията най-вече благодарение на трудовете на известния американски психолог Карл Роджърс. За хората с нагласа, сходна като тази на Елена, нещата, за жалост, изглеждат горе-долу така: да получа любов е възможно само по силата на някаква конкретна причина, тоест нужни са конкретни условия, които ще позволят да бъда обикнат.
Когато става дума за романтични взаимоотношения, типичната за тази цел предпоставка, предоставяна от човешката цивилизация, се явява сексуалната привлекателност. Така или иначе няма да ти бъде възможно да ме обикнеш безусловно. Е, други нищо чудно да го заслужават, но на мен специално това не ми се полага. Такава по своята същност е психологическата природа на широко разпространената подмяна „секс-любов“.
Навярно в такъв момент би ви се приискало да напомните на Елена, че Бог обича всекиго от нас – при това, естествено, Той те обича безусловно, и то такъв, какъвто си. Ние сме прекрасно запознати с тази истина, но дали това наше знание се явява действена и същностна част от живота ни, подплатяваща реалния ни житейски опит? Мнозина ли сме тези, които можем искрено да кажем за себе си, че неведнъж сме преживели чувството, че Бог ни обича, и че имаме усещане за Неговата любов, макар и не постоянно, но все пак сме я познали от опит, не само чрез ума си?
За съжаление, всички християни могат да изричат тези слова, но дори и сред православните не са много онези, които ги изричат „с цялата си душа“ – така че да не можеш да не им повярваш, виждайки че зад думите им стои целият им живот, реалните им отношения с Бога. Липсата на вътрешен интегритет, противоречието между думи и дела, мисли и чувства – това в наши дни е един често срещан психологически и духовен проблем, особено в западната култура, и тук съвсем не винаги става дума за съзнателни заблуждения, а най-често – за несъзнавани противоречия. Обикновено човек искрено си вярва, че представя действителността такава, каквато е. Подобни несъответствия са основна причина за множество видове подмени.
Прочее, сами по себе си думите за любовта и дори вярата в истинността на тези абстрактни слова се явяват далеч не същото, както реалното усещане, че получавам същата тази любов, независимо от всички мои низости. По наше мнение, именно липсата на такъв опит представлява централната причина за безрадостния дух у много християни, подчинен единствено на безкрайното съблюдаване на норми, предписания и правила.
На вниманието на родителите
Както се вижда, случаят с Елена илюстрира пример на неприемане на себе си, което впоследствие се е превърнало в главна причина за посочените подмени. Корените на подобно отношение към себе си произхождат от детството, когато родителите също не са давали на детето си такава безусловна любов. Детето бързо се научава, че за да получава любов, трябва да прави едно или друго, а ако си позволи да се държи лошо, рискува да загуби най-главното в живота – родителската любов.
От една страна, това е удобен способ на възпитание: детето бива лесно дисциплинирано, защото става дума за важни неща. От друга страна обаче, последствията от подобен тип травми се запазват през целия живот, на което ставаме редовни свидетели в психотерапевтичната ни практика.
У детето се формира базисно усещане за собствената му лошота: щом днес могат да ме обичат, а утре – не, и то само заради най-обикновени провинения, значи аз по принцип не заслужавам да получавам любов. Следователно, потребно е да има нещо, за което ще могат да ме обичат, а нататък всичко се развива по описания по-горе сценарий.
Друг сценарий на условната любов, измъчващ обекта на любовта и превръщащ се в негово препятствие към самореализацията, може да бъде следният: „Аз те обичам и затова си длъжен… да правиш това, което смятам, че е правилно за теб – да бъдеш такъв, какъвто искам да те видя“. Спомням си австралийския филм „Блясък“ за талантливия пианист Дейвид Хелфгот, където прекрасно е разкрита подобна деспотична любов от страна на неговия баща и трагичните последствия от травмите, които главният герой носеше още от детството си.
„Няма ли да се случва твърде често – пита митрополит Антоний Сурожки, – че ако би се осмелила жертвата на нашата любов да заговори, тя ще приплаква към нас: „Умолявам те, дори да се откажеш да ме заливаш с толкова обич, дай ми все пак малко повече свобода! Аз съм пленник на твоята любов – поради това, че ме обичаш, ти желаеш да определяш всичко в живота ми, искаш по свой начин да подреждаш щастието ми. Ако я нямаше тази твоя любов, щях поне да мога да бъда себе си!“ Нима това не е твърде често срещано явление между родители и деца, между приятели, между съпрузи? Колко висока излиза цената на нашата любов за другите и колко окайващ е нейният резултат спрямо нас самите.
Случва се човек да загуби целия си живот, стремейки се да открие същата тази безусловна любов и едновременно с това търсейки да постига всевъзможни предпоставки за осигуряване на подобна любов. Човешката цивилизация предоставя множество опции под формата на „гарантирани правила“, които осигуряват постигането на резултати, безброй резултати. Професионална кариера, пари, успехи… И в добавка към всичко това – пластични операции според пожелаваната външност, за да ти бъде предоставена любов.
Сериозността на проблема е в това, че докато не обикнеш себе си, не се приемеш такъв, какъвто си, няма да можеш да обичаш и другите. Влюбеността е нещо просто, изобилна илюзия за любов. Но тези подмени ще намират място не само в отношенията към самия себе си, а и в отношенията към другите.
Каква е връзката на всичко това спрямо нашия досег с Христа?
Някой би могъл да постави на тук споменатата Елена духовна диагноза: блудна страст, тщеславие, гордост и др. Какво тогава й остава? Да се бори със своите немощи така, че по никакъв начин начин да не се отклонява от усилията да приеме себе си. Когато такъв човек идва в Църквата, той бързо успява да се научи как да проявява добротата у себе си. Целият този процес на обръщане представлява не нещо стремително и ускорено, а един доста приличен път към благочестието. Ех, как прекрасно започва да се подвизава такъв човек – замислят се енориашите, а понякога и духовният наставник споделя тяхното виждане.
И всичко изглежда доста добро, не виждаш какво изобщо ми могло да попречи нататък. Но съществуват все пак някои опасности:
1. Човек може да продължи да живее по логиката на подмяната „успех-смисъл“, вършейки забележителни неща, без да съзнава, че зад това се крие стремеж към себедоказване, желание да изявиш правото си на живот, собствената си доброта и др.
При все че тук ще се въздържим от коментари за тщеславието и гордостта, по наше мнение зад „симптомите“ на тщеславието прозира същата тази неутолена потребност от безусловна любов. Ето защо, когато на такъв човек се говори да се покае за тщеславието си, това в много случаи не само че не помага, но утежнява проблема, защото той (или несъзнаваното у него) разбира подобни думи така: ти не си достатъчно добър, за да те обикне Бог, първо поправи себе си и тогава ще видим.
2. И още по-сериозният проблем: вместо с Бога, с кого другиго може да си представи, че е в общение такъв човек? Нерядко – със собствената си проекция за Бога, т.е. някакъв създаден по свой модел образ: по принцип образ на родителите, който се слива с Божия образ. Но какви са били родителите? Хора, обичащи условно. Справяш ли се добре, браво на теб. Щом не се справяш, остави ни на мира.
В Църквата са ни дадени отлични предписания какво е нужно да правим и какво – не. А ако попаднете и на строг духовен наставник, всичко става още по-ясно – слушайте, изпълнявайте правилата и ще вървите по добрия път. Тук ще вметнем, че много често родителската фигура се проецира и върху духовния наставник.
Минават години, понякога дори десетилетия, без да се променя нищо. Човек посещава храма, изповядва се, причастява се. Но с кого и по какъв начин общува той, поддържайки мисълта, че това са отношения с Бога? Възможно е да се окаже, че е продължил да си живее по предишния сценарий – на абсолютните подмени. През последните десетилетия духовната литература вече доста добре ни е описала развитието на стоково-паричните отношения с Бога.
Трагедията на подобно благочестие е в това, че при него може да няма никаква възможност да се отдели място за Христа, никакво пространство за реален досег с Него. Налице е преиграване на заложен от детството сценарий, само че вече по правилата, регламентирани и утвърдени от Преданието на Църквата.
В този контекст е редно да се добави, че неволно и свещеникът може да се окаже отговорен за бъдещото развитие на отношенията на такъв пасом не само с него, но и с Бога – дали ще бъдат по сценария на условната любов или на безусловното приемане.
3. И накрая, най-дълбокият аспект на проблематиката с подмените. Както виждаме, те остават почти неосъзнати от самия човек. В тях има много облаги – илюзорни макар, но все пак облаги. Да се отделиш от тях е тежко, дори само поради това, че е много страшно да видиш себе си в истинския си образ и да заживееш по-простодушно, да прекрачиш привичния сценарий, да разкъсаш установения шаблон.
Докато обаче живея не по истинен начин, а чрез подмени (още по-лошо, ако на всичкото отгоре се заблуждавам, че така практикувам истинско благочестие), аз не мога да видя себе си в неподправения си образ, нито мога да видя истинните неща у ближния (като начало – поне човешкото у него).
За великата среща е нужен такъв, който да може да я осъществи. А кой у мен ще може да влезе в досег с ближните? Та нали аз самият по същество почти не съм налице. Налице са илюзии, житейски роли, заблуждения, маски, къде точно се намира у мен онзи, който може да бъде истински, без притворство и машинации? И който да може, също както йеромонах Роман, да възкликне: „Боже мой! Дори капка истина няма у мене!… Ето, само стоя пред Тебе“, а после да намери у себе си поне малко островче на доблест и мъжество, за да принесе себе си на Христа, така както донесоха пред Него разслабения и го сложиха на постелка, за да получи изцеление.
И тогава за нас ще стане възможно да схванем по-ясно словата на пророк Исая: „…горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота“ (Ис. 6:5). I www.pravmir.ru
* Съзависимост – патологическо състояние, характеризиращо се с дълбока загриженост и силна емоционална, социална или даже физическа зависимост от друг човек. Най-често терминът се употребява във връзка с родственици и близки, които са алкохолици, наркомани, или във връзка с други хора с някакви зависимости, но не се ограничава само дотам.
Превод: Анжела Петрова
