За овцете, козите и Божия съд
„Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…“* (Александър Солженицин, „Архипелаг Гулаг“)
Солженицин поставя пръст право в раната: човешкото сърце е една „смесица“. Да си спомним познатата притча за овцете и козите в Евангелието според Матей. Там е казано, че всеки ще бъде съден според което „сте сторили това на едного от тия най-малките“ (срв. Мат. 25:45). Но във вдъхновената мисъл на Солженицин виждаме и друг въпрос: „Ами онези, които понякога се държат като овце, пък понякога – като кози?“
Никой от нас не проявява винаги доброта към най-малките ни братя, но пък и не винаги се отнасяме с пренебрежение към тях. Ето защо това поражда въпроси. Можем ли да смятаме, че наказанието зависи от това в каква посока преобладаващо са насочени нашите действия въз основа на общия сбор на едните и другите ни прояви? В един научнофантастичен роман, който прочетох още през 80-те години, авторът си представяше свят, където всички, при които е трудно да се „измери“ дали добрите им дела превишават лошите, са изпращани в чистилище и там от тях се изисква да направят подробна преоценка на целия си живот, нанасяйки информацията върху бланки, изготвени от данъчната агенция. Този роман ме накара да почувствам тръпки на ужас!
Естествено, самото поставяне на проблема в такъв план веднага ще предизвика бурни възражения от страна на хора, които ще искат да напомнят, че ние се спасяваме не по дела, а по благодат. Но лекотата, с която прибягваме до цитирането на тази разлика, съвсем не заличава посланието на притчата. Защото най-трайно в ума ни отекват словата от нейния финал: „И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен“ (Мат. 25:46). С други думи, без значение как виждате достигането на човека там, притчата ни говори за вечно възмездие. Разбира се, всеки би могъл справедливо да посочи, че съдът на Бога е нещо неизследимо. Но ако той е нещо толкова неразбираемо, за което не можем да знаем нищо, тогава защо ни е разказана тази притча?
Св. Григорий Нисийски ни разкрива изключително интересен подход към този проблем като казва: „Не поради гняв или като отмъщение за порочен живот според мен Бог стоварва върху грешниците такива тежки изпитания; Той просто търси и привлича към Себе Си, според Своята воля, всичко сътворено на този свят. Но макар че с блага цел Той, Изворът на благодатта, привлича душата към Себе Си, случва се така, че за привличаното същество да е необходимо да изтърпи някакво страдание. Също както е при златарите, които очистват златото от всяка примес, като не само първоначалната смес слагат да се претопи в огъня, но и чистото злато те трябва да оставят заедно с нея, а отпосле, докато последната изгаря, златото се запазва; ето така злото се стопява в очистителния огън, а душата, която е била споена със злото, трябва също задължително да остане в огъня, докато нечистотата в сместа изгори и бъде напълно унищожена от този огън…
Във всеки отделен случай злото трябва да бъде лишавано от съществуване, така щото това, което няма абсолютно никакво реално битие, да бъде доведено до своя пълен край. И тъй като по природа злото не би могло да съществува извън волята, няма ли да бъде логично, когато всяка воля заживее с пълно упование в Бога, злото да бъде докарано до пълно унищожение поради факта, че няма да остане вместилище, което да се явява негов носител?“ (Св. Григорий Нисийски, „За душата и възкресението“)
В тази трактовка на въпроса св. Григорий разглежда смисъла на наказанието не толкова като процес на съотнасяне на една душа спрямо друга, а като процес вътре във всяка индивидуална душа. Наказанието, като вид разделяне, е разделяне на доброто от злото, обитаващи в сърцето на всяко човешко същество. Това на практика е начин, по който Бог спасява Своето поробено творение.
Тук нямам за цел да подкрепям или опровергавам отеца на отците. По-скоро му давам възможност да ми помогне в размишлението за смущаващата реалност, включваща овцете и козите. Защото в нашия живот овцете и козите са се превърнали в такава кръстоска, че е невъзможно да бъдат различени отстрани.
Може би вярното е, че по сърце някои наистина са кози, докато други са овце. И когато застанат лице в лице пред Христа, те неминуемо ще разкрият своята реална природа. Но със своята теза св. Григорий оспорва това. Ние, отбелязва той, сме по естество желани от Бога. Наказанието, казва той, е унищожаване на онова, което реално не се явява наше естество. Ние получаваме свобода, за да станем действително това, което сме.
Давам си сметка колко възражения и забележки може да възбуди подобна теза у мнозина, да ги накара да оспорят мястото на подобно твърдение в рамките на Преданието. Но аз го цитирам тук с друга цел. Много хора могат да изразят несъгласие относно абсолютната му приложимост, но смятам, че не могат да опровергаят актуалността му към настоящия момент. Защото ние действително сме една смесица – бъркотия от добро и зло. На практика не става дума за това, че в един момент сме добри, а в друг – лоши. По-скоро нашата доброта никога не е напълно изчистена, лишена от смесени подбуди, както и в злите ни дела явно никога не липсват някакви добри намерения, без значения колко порочни и безнравствени могат да бъдат те.
Налагането на наказание не е никак проста работа – това е нещо, което трябва да остане в ръцете на благия Бог (само и единствено в Неговите ръце).
Моят ежедневен опит в Христа наподобява в голяма степен именно описаното от св. Григорий. Всеки миг от живота ми е предназначен за спасението ми. Когато погледна нещата назад, през призмата на годините, виждам, че дори спохождащите ме нещастия и беди (включително и тези, които сам съм си докарал) изглеждат като нещо полезно за мен, бидейки изпратени ми от Бога. Огънят неспирно гори, поглъщайки действия и помисли и очиствайки стремежите. Нерядко огънят е толкова ослепителен и толкова буен, че ме изпълва единствено с мисълта да избягам и да се скрия. Но дори и тези кратки мигове на досег с изпепеляващи пламъци не са били нещо, лишено от полза.
Последното устроение на душите е в ръцете на Бога. Но в Негови ръце е и ежедневното устроение на нашия живот. Днес съм сигурен, че призивът към козите е призив към нас за едно благословено заколение, което не е нищо друго, освен наше всекидневно спасение. | blogs.ancientfaith.com
* Цитатът е по превода на Иван Дойчинов, 1994 г.
Превод: Анжела Петрова
