За страстите и болестите
Който е болен и знае своята болест, той трябва да търси лечение. Който казва на другите за своята болест, той е близо до своето излекуване и лесно ще го намери.
Макар и св. Исаак Сирин в това поучение да мисли преди всичко за нашите нравствени болести, съответно за нашите съгрешения, които водят до болести, ние бихме могли да разширим неговата мисъл и върху всички наши болести.
На пръв поглед може да изглежда чудно, но е факт, че повечето хора са болни и не знаят за своята болест. Без оглед на привидно хармоничното функциониране на всички наши органи в съгласие с централната и вегетативната нервна система, а след това и с дихателната, сърдечно-съдовата и храносмилателната система, човек е смъртно същество, подложено още от раждането на увреждане и умиране, а поради това и на различни болести („Тялото стене под силата на душата, душата се колебае в тялото”, казва Негош). Независимо от влиянието на цивилизацията, която може да действа и позитивно, и негативно на целия човешки организъм, човек през живота си се изморява и изтощава и въпреки непрестанното обновяване на сложния метаболизъм в неговото тяло старостта неизбежно идва, а с нея и постепенното умиране на клетките в тялото, клетките, които, и според християнската вяра, и според научното познание, сами по себе си и за себе си са безсмъртни.
Кое най-напред и най-често прави човека болно същество? Освен нехигиеничните условия, в които живее, нездравословната храна и нечистия въздух, най-опасните причинители на повечето болести за човека идват от неговия емоционален живот. Иисус Христос в Евангелията е казал, че това са злите мисли, излизащи от човешкото сърце. Хаотичният емоционален живот на човека, в който неритмично се сменят чувства и мисли, често обременени със страх, гняв, съмнение, печал, многогрижие, с времето, колкото по-дълго траят, по определени нервни пътища, което е изследвано от невро- и патофизиологията, влияят негативно на работата на отделни органи в човешкото тяло, отслабвайки тяхната устойчивост, постепенно довеждайки (въпреки че понякога и внезапно, само за един ден) до функционални, а след това и до органични болести.
Този процес на разболяване на отделни или на повече органи в тялото понякога трае дълго, с години, а човек забелязва едва когато вече се е разболял или със сигурност е на път да се разболее. Тъй като този процес на психосоматично разболяване е много разпространен при повечето хора, нямаме ли право да смятаме, че всеки човек е болен, и то първо духовно, след това и душевно, а накрая и телесно болен? А човек знае ли, че е болен? Най-често не знае и не иска да знае. Зает и унесен, най-често с полусъзнателния процес на живеене, устремен да задоволи нагона за самосъхранение, сексуалния и агресивния нагон, с цел да постигне власт над своето обкръжение и така да може да овладее често непоносимото усещане за своята биологична, психологична и социална немощ и слабост, човекът прелита през живота, понякога дълъг живот, без да е осъзнал своята мисия. Колко трагичен е животът на човека, венец на Божието творение, сътворен от Духа и за Духа, предназначен от Бога да бъде господар на природата! „Човекът е творение, но има заповед да стане бог”, пише св. Григорий Богослов, което значи творец, работещ по делото на самоусъвършенстването, по образа на съвършения човек Иисус Христос, изпратен му от Бога да му бъде вечен пример и идеал.
Следователно първото условие за истинското пробуждане на човека от неговата, понякога доживотна дрямка (дори и неврофизиологичните изследвания потвърждават, че човек прекарва по-голямата част от живота си в сън или дрямка, временно активирайки само една минимална част от огромния потенциал на своята мозъчна активност) е да познае, че е болен и да признае този факт въпреки голямата обида за своя нарцисизъм и рухването на представата за себе си като за „грандиозно Аз”. Друг избор като че наистина няма. Или ще продължим да живеем като природни същества, несъзнаващи своя произход, положение и цел в живота, отивайки след смъртта може би в нищото, защото нищото за нас е представлявало алфа и омега на съществуването, или ще се сепнем, най-често благодарение именно на болестите и различни други скърби и нещастия в живота. Тогава ще издигнем глас за Смисъла на живота, за просветление на ума и сърцето към Онзи, Който единствен може да ни даде такъв отговор на нашия вопъл, Който трайно може да ни умири и да насочи нашия живот в друга, противоположна на дотогавашния път посока.
Честото преживяване, не винаги осъзнато, на собствената малоценност и потребността да се преодолее (компенсира) това възможно най-тежко преживяване чрез „стремежа към мощ”, чрез Ницшеанската „воля за мощ” (отлично обоснована и обяснена в „индивидуалната психология” на Алфред Адлер), най-често е манифестирано чрез агресивното желание да се завладее друг човек, както и друг народ. И до ден днешен това е трагичното ядро на цялата човешка история и не може да се превъзмогне по друг начин освен чрез доброволното и съзнателно приемане и признаване на своите лични и общочовешки слабости и болести (дори и „смъртоносните болести”, за което остроумно пише великият датчанин Сьорен Киркегор), както и на своята лична греховност. Приемането на своя и на общочовешкия „страх и трепет” (заглавие на една от книгите на Киркегор) е немислимо (ако нямаме изключителната обдареност на един Ницше, Хайдегер, Сартър или на учения Жак Моно, а и тогава това е трагична обдареност!) без „скок във вярата”, без разпознаване на Бога и Христос в себе си, защото Бог Е – Той е в нас. Едва в Бога и с Бога, което значи с Христос, ако и когато сме родени в християнски народ (конкретно в православния сръбски народ), ще преживеем и ще разберем величественото, парадоксално изречение на апостол Павел във Второто послание до Коринтяни (12:10): „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен” (курсив – В. Й.).
Сега може би сме по-близо до разбирането на откъса от писанията на св. Исаак Сирин: който е болен (а всички ние сме болни) и знае своята болест (значи, открил е нейния произход не само в общата човешка слабост и смъртност, но и в личния грях, живеейки хаотично в емоциите и мислите си) – такъв човек търси лечение, казва св. Исаак. От кого трябва да търси лечение човек, над когото Бог се е смилил, откривайки му причините за неговите болести и свързаните с тях страдания, които, редувайки се през живота му, го правят яростен и отмъстителен, а след това потиснат, унил и депресиран? От кого, ако не от Изцелителя на нашите души и тела, Иисус Христос, надеждния Лекар, към Когото се обръщаме, когато осъзнаваме и своята болест, и истинския Лекар на нашите болести? Това ни поръчва косвено, по един фин начин, втората част от посланието на св. Исаак Сирин, която гласи: „Който казва на другите за своята болест, той е близо до своето излекуване и лесно ще го намери”.
Какво друго означава това точно послание, ако не напомняне, първо, че не бива да скриваме своята веднъж разпозната болест – а ние често я скриваме от суета, от страх да не се накърни всемогъщият образ, който носим в себе си и който несъзнателно сме натрапили и на своето обкръжение (драмата на Луиджи Пирандело!) – и второ, когато истински преодолеем своята гордост (която отново не е нищо друго освен наличието на нашата слабост) и кажем на другите за своята болест, тогава лесно намираме и изцеление. Кой е този друг, на когото накрая, с много предварителна съпротива, се поверява осъзнатият болен? Такова доверено лице може да бъде всяко лице, на което болният вярва, което обича и от което се надява на помощ. Такова лице може да бъде бащата, майката, съпругът или съпругата, приятелят или психотерапевтът, а за вярващия християнин е най-добре това да бъде духовно лице, църковен изповедник, който преди това, с Божия помощ, е лекувал и излекувал самия себе си. Такъв човек, самият предварително очистен, е проводник на Светия Дух, с помощта на Когото той ще намери, открие и излекува нашите духовни, душевни и телесни болести.
Всяка страст, която служи за полза, е дадена от Бога. И телесните страсти са вложени в тялото за негова полза и растеж, такива са и душевните страсти.
Относително малко поучения в светоотеческата литература са подобни на тази смела мисъл на св. Исаак Сирин. Усвоили от своята природа да чувстваме и мислим дуалистично, манихейски опростено разделяйки човека, природата, а и самия Бог на добро и зло, на ангели и дяволи, на тъмнина и светлина, ние забравяме или оставяме зад себе си самите основи на християнското учение. Както би трябвало да знаем, юдео-християнската религия не е дуалистична религия, подобно на зороастризма и на изведените от него религиозни учения, каквито са гностицизмът и манихейството, които са повлияли върху появата и разпространението на еретичните учения на павликяните и месалианите, а по-късно и на богомилите като предтечи на протестантизма вътре във византийското православие. Християнството като монотеистична религия, подобна на юдаизма и исляма, представя Бога като един Творец „на небето и на земята”, което значи на духа и на материята, на цялата видима и невидима природа, на човека и на всички по-низши живи същества, чак до кристалите, за които днес науката предполага, че не са мъртва материя, защото и в космоса няма нищо мъртво.
Следователно, ако Бог според християнската вяра е Творец на всичко „видимо и невидимо”, Онзи, Който, по думите на пророк Исаия, „създава светлината и твори тъмнината” (45:7), тогава не е правилно да предполагаме, подобно на гностиците, че демиургът, някое по-низше божество, може би отпаднало от Бога, е сътворило този несъвършен и паднал свят и продължава да властва над него. Ако обаче не можем винаги да мислим този свят, подобно на Лайбниц, за „най-добрия от всички възможни светове”, чувствайки се добре в теодицеята, не е добре да култивираме в себе си и за другите дяволицеята, проектирайки собствения си вътрешен дявол върху всички хора, природата и историята.
По този повод да не навлизаме в сложния въпрос за първото човешко съгрешение или грехопадение, „захапването на ябълката” от Адам и Ева в райската Божия градина, преждевременното вкусване на плодовете от „дървото за познаване добро и зло” и последвалото умиране на човека и на целия човешки род. Сега не можем да разглеждаме също така сложния и труден въпрос за първичната и вторичната природа на човека или за човешката природа преди и след извършения „прародителски грях”. По-добре да останем на ясната и прецизна мисъл на св. Исаак Сирин, който ни казва, че „всяка страст, която служи за полза, е дадена от Бога”. Нашият светец не иска да каже, че всяка страст е дадена от Бога, и поради това служи за полза, а онази страст, която служи за полза, е дадена от Бога. С този истински християнски израз св. Исаак ни предупреждава и ни напомня, че към страстите не бива да подхождаме едностранчиво като априори дяволски изкушения и второ, че човек е свободно същество, което практически през целия си живот е изправено пред избор. „Всичко ми е позволено, казва апостол Павел в Първото послание до Коринтяни (6:12), ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо”.
Как би трябвало да разбираме понятието „страст” у св. Исаак? Страстите според светите отци най-често се отъждествяват със „седемте смъртни гряха”, така както са известни по целия християнски свят. Но в смисъла, вложен от Исаак Сирин в текста, преди всичко съм склонен да отъждествя страстите с човешките нагони, преди всичко с нагона за самосъхранение, след това със сексуалния и агресивния нагон. Американският психолог Макдугъл, основател на хормичната [1] психология, смята, че човекът притежава и много други нагони или близки до нагоните дейности; ще посочим нагона за игра (homo ludens), нагона за натрупване, но и нагона за познание („волята за смисъл” – Виктор Франкъл), нагоновата потребност за творчество (homo creator) и т..н.
Няма да разглеждаме дали всички тези нагони (страсти) са се появили post factum като последица от „грехопадението” или, следвайки ясната мисъл на св. Исаак, ми се струва по-вероятно и приемливо е, че Бог е сътворил човека с тези нагони. Значим за нас е въпросът какво човек прави или какво трябва да прави със своите страсти (нагони). Нищо не пречи да пренесем библейския разказ за сътворението на човека от „земна пръст” и Дух Божи върху вековните научни изследвания, отнасящи се до материята и енергията. Свеждайки това разглеждане, малко опростено, до научната хипотеза, че материята и енергията са два вида на една и съща прасубстанция, че космическата материя постоянно преминава в енергия, а тя след това се сгъстява в материя – което почти изцяло се вписва в смелата мисъл на Карл Густав Юнг, че материята и духът имат един и същ корен – бихме могли да кажем, че и природата, и човекът като част от нея (а и част от Бога, защото и природата е сътворена от Бога), е гигантски акумулатор, изпълнен с материя и енергия. Ако сега под Ерос разбираме на първо място Божията любов към човека и всичко живо, което Бог е сътворил от любов, а след това мощен енергиен резервоар, съдържащ всички човешки (и на цялата природа) нагони, тогава още веднъж, по заобиколен път, ще стигнем до човека и неговата лична възможност свободно да решава какво да прави със своите страсти (нагони) и тяхната безмерно голяма енергия. Тази енергия (невидима и все пак донякъде измерима) е очевидна и достъпна за всеки човек, особено когато става дума за агресивния и сексуалния нагон. Може да предположим, че думите на св. Исаак Сирин „телесните страсти са вложени в тялото за негова полза и растеж” се отнасят именно за тези два най-силни нагона в човека. Кога тези нагони са „за полза и растеж”? Нима не тогава, когато човек ги владее, когато ги държи под контрола на волята, когато използва тяхната енергия, за да опознае природата, да я умножи и обожи, следвайки Божията заповед и благословение чрез раждането и умножаването да направи Земята плодоносна и щастлива!
На предизвикателния въпрос на християнина дали сексуалният нагон в човека е само израз и потребност на човешката природа за възпроизвеждане, или служи на човека и за полово удоволствие в брака (но в брак, в който съществува телесно-душевно-духовно съгласие в любовта, вж. Първо послание на ап. Павел до Коринтяни 7:5-7), внимателен отговор, който за много християни е изненадващ, сме получили още от св. Йоан Златоуст (V в.), но и от съвременните християнски богослови (сред които и православни: Сергий Троицки, Димитрий Богданович) [2]. И именно някои свети отци, както и някои съвременни богослови не смятат, че бракът между мъжа и жената изпълнява в съвършенство своето божествено предназначение само чрез създаването на потомство, т.е., че половият нагон у човека има същите качества и функции, както и у низшите живи същества. Вместо такъв начин на размножаване на живите същества, съответно на използване на сексуалния нагон, което и при човека е продължило десетки хиляди години в неговата праистория, от времето на откриването на Бог на Моисей, а след това особено от времето на пришествието на Богочовека Иисус Христос, препоръката за любов между хората при всички случаи се е отнасяла и за любовта между мъжа и жената в брака. Нима тази Христова препоръка към апостолите и към всички хора, че съществува само един брак и че всяко прелюбодеяние е грях и дори е единствената допустима причина за разтрогване на брака, не е доказателство за християнското вярване, че първобитната политеистична и полигамна човешка природа (старите евреи са били освободени от политеизма, но не и от полигамията) е облагородена от Христос, Който изисква от човека, ако иска да бъде християнин, да вземе твърдо лично решение завинаги да замени полигамната природа с моногамна. Позовавайки се на Бога и Неговата препоръка човек да остави родителите си и „да се прилепи към жена си и двамата да бъдат едно цяло”, Иисус Христос ни връща в древните времена на сътворението на човека, когото сам Бог „отначало” е предназначил да бъде моногамен и монотеист!
Половата страст у човека, с една дума, може и днес да остане в него на нивото на животинска страст, използвана изключително за целите на размножаването; тя може да се изкриви в греховна страст на истинска обсебеност на човека от половия нагон, който безмилостно се задоволява без любов, като дори се избягва създаването на потомство, но може и да бъде за „полза и растеж”, когато в любовта, в хармоничната спойка между телесната, душевната и духовната любов, мъжът и жената в брака действително изпълняват Божията препоръка „от две да направят едно”. Двустранният и едновременен оргазъм в половите отношения между мъжа и жената в същото време представлява напомняне за „райската любов” на Адам и Ева преди грехопадението, а тогава и зачеването на плода на взаимната любов, която изпълнява и втората Божия заповед за „раждане и умножаване”. Да не забравяме, че Ева е произлязла от реброто на Адам в екстаз, както светите отци превеждат „дълбокия сън”, който Бог изпратил на Адам, когато сътворил жената от неговото ребро. Също така трябва да обърнем внимание, че глаголът познавам ще бъде употребен в Свещеното Писание по два начина, но с един и същи дълбок смисъл: в библейския език тази еврейска дума („познавам”) означава любовно отношение между мъжа и жената („Адам позна Ева, жена си”), а евангелист Йоан (17:3) казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа”. Следователно чрез екстатичния Ерос, но винаги само в любовта, и мъжът, и жената могат да се окажат близо до Бога, защото отношението на Бога към всеки човек е същото любовно отношение, каквото е било към Неговия избран народ и това е единствената причина, според съвременния гръцки богослов Христос Янарас, „една чисто любовна песен – Песен на песните, да намери място между книгите на Стария Завет”. Ето защо не е необичайно, че в отеческото предание могат да се намерят такива места: „Нека телесната любов ти бъде образ на копнежа по Бога” или: „Блажен е онзи, който има такава любов към Бога, каквато има безумният любовник към своята любима”. Руският православен богослов на ХХ век Павел Евдокимов е озаглавил една своя книга „Безумната Божия любов”.
Бележки
1. Хормична психология (от гр. horme – цел, подтик) – въведено от У. Макдугъл понятие за неговата собствена психологическа концепция, която представлява едно от класическите учения за инстинктивното поведение. – Б. пр.
2. Павел Евдокимов, виж книгата: Света тајна љубави, Православни мисионар, Београд, 1988.
Превод: Татяна Филева
Из книгата на Владета Йеротич “Завръщане към отците”, ИК “Омофор” 2013
