За страха, себичността и скръбта
Акад. Владета Йеротич
Трудно е да намерим в психичния живот на човека, в познатото от преживения опит, нещо подобно на негативната тройка от тясно свързаните едно с друго усещания на страх, себичност и скръб. Трудно е да изследваме човешката природа (първична и вторична) и това изследване да не започне, а и да завърши с излагането на нашето „светоусещане”, нашето екзистенциално определение за битието на човека, за неговия произход и цел. И материалистичното, и спиритуалистичното (преди всичко християнско) „светоусещане” наистина са съгласни помежду си относно очевидното присъствие на страха, себичността и скръбта във всекидневието на човека. Но техните схващания драстично се различават, когато трябва да обяснят корените, а след това и начините на лечение на тези „естествени” дадености. Така докато според материалистичната психология страхът възниква, така да се каже, още със самото раждане на човека и не го напуска никога, до последното му издихание, като само се преобразява от един вид в друг, поради което и себичността, и скръбта са естествени спътници на изначалния страх, то според християнското учение и страхът, и себичността, и скръбта са последица на първородния грях, на отдалечаването на човека от Бога, на своеволния отказ от Бог.
Трябва честно да признаем, че нямаме доказателство на нито едно вярване за произхода на страха, себичността и скръбта в човешката природа. Както при изследването на психологическата наука (която, естествено, е далече от прецизността на т.нар. „точни науки”), така и при християнската вяра; защото предположенията за изначалната човешка природа почиват само на вярата на човека и неговия свободен избор на едната от тези две възможности.
Струва ни се, че за човека не е най-важно знанието, даже не и неговата вяра, по отношение на действителния произход на страха, себичността и скръбта. Много по-важно и дори съдбоносно за протичането и края на човешкия живот е какво становище ще „заеме” човек по въпроса за присъствието в своята природа на тези неумолими, и често сурови три „сестри”. Първо трябва да обърнем внимание на феноменологичната страна на това явление.
Мисля, всички ще се съгласят, че човекът е „битие на страха” и е трудно да си представим човек, който никога в живота си не е изпитвал страх. Съществуването на страха у човека (и в живия свят изобщо) може да се разглежда от два ъгъла: позитивен и негативен. Позитивният вид страх играе защитна роля; страхът ни предупреждава за опасност и благодарение на него човек е в състояние да избегне различни заплахи както от външния свят (от природата и другите хора), така и от вътрешния (началото на някоя телесна или душевна болест, гласът на съвестта като чувство за вина и т.н.). Страхът от Бога или по-точно страхопочитанието пред Бога (защото Бог се обича), открай време е било ценна форма на страх във всички религии.
Няма нужда да изброяваме негативните форми на страх, защото са добре известни на всички. Последиците от негативния страх за човешкия живот, особено когато страхът трае дълго (често с години и десетилетия), са пагубни за душевния, а и за телесния живот на човека. Патологичният страх е причина за множество психосоматични болести.
Няма да има много спорове и около твърдението за „естествената връзка” – дори бих казал, необходимостта от такава връзка за случващото се между страха и себичността. Всеки уплашен човек (тук говорим само за негативния вид страх) обикновено е и себичен, все едно дали съзнава това, или не. Защо? По простата причина, че човекът, намиращ се в състояние на страх, застрашеният човек, се защитава чрез естествения егоизъм, чрез инстинкта за самосъхранение. Това, от което човек се страхува, трудно би могло да обхване дори човешкото въображение. Все пак ще споменем най-честите и „най-естествени” човешки страхове: страх от загуба на закрила и любов (много ранен страх, присъстващ буквално от раждането на детето), страх от загуба на авторитет (славолюбието и властолюбието са съставна част от човешката природа), страх от болести и смърт, страх от гонение, реално или въображаемо, страх от даване, за да не обеднееш (материално или духовно), и още безброй други страхове.
Накрая, има ли по-естествено продължение и край на началната двойка преживявания, страх – себичност, от появата на скръбта? И по повод на скръбта можем да говорим както за позитивната, така и за негативната й форма. Никой не е направил тази разлика по-точно и по-дълбоко от апостол Павел във Второто послание до Коринтяни (7:10) с думите: Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт. Колко малко, за съжаление, е човешката скръб, която е по Бога! А за какво ли не друго скърби човек! Всъщност за всички онези неща и събития, от които по негативен начин се страхува.
Св. Ерм, Христов пастир от ІІ в., с раннохристиянска ревност и плам, но и с дълбока християнска наблюдателност върху човешката природа, която се потвърждава и от съвременната психология и психосоматичната медицина, казва: „Отхвърли от себе си скръбта, защото тя е сестра на съмнението и гневливостта… Скърбящият човек винаги прави зло. Преди всичко прави зло с това, че наскърбява Дух Свети, Който е даден на човека като Животворен Източник: и второ, наскърбявайки Дух Свети, върши беззаконие, като не се моли, нито се изповядва на Бога… скръбта, когато е привнесена към молитвата, не ѝ позволява да възлезе чиста пред Божия жертвеник. Очисти себе си от злата скръб, и ще живееш за Бога”.
Така се убеждаваме, че всеки грешен човешки страх, придружен със себичност и скръб – трите „безумни сестри”, съпътстващи ни понякога и цял живот – често призовава още две безумници: съмнението и гневливостта. Кой от нас не се е убедил, че когато дълго време страда от страх, задължително започва да се съмнява (в себе си и в другите хора); или когато сме себични, нима не ставаме и гневни! А може ли човешката съвест да понесе страха, себичността, съмнението и гнева и да не стане скръбна? Тогава как да се освободим от този затворен кръг и да престанем да бъдем негови роби?
Видяхме колко дълбоко присъстват в нас (може би наистина откакто свят светува, защото са присъщи на човешката природа) страхът, себичността и скръбта. Затова е малко вероятно да можем да се освободим от тях със собствени усилия, ако, естествено, изобщо ги разпознаем като свои потисници и ако решим да се борим с тях. Трябва навреме да видим, че сам човек, дори и с помощта на другите хора, които искрено искат да помогнат, е немощен да се освободи докрай от болестните издънки на своето боголико същество – страха, себичността и скръбта. Вопълът на човека, свободен и немощен (Понеже, кога съм немощен, тогава съм силен – 2 Кор.12:10), отправен към Бога, никога не остава без отговор. Не се плашете, не бойте се, защото Аз съм с вас са думи на утехата, надеждата и победата, която е извоювал за нас Възкръсналият Христос.
В духовния свят (както и в материалния) няма празно пространство и доколкото от нашия живот си отидат страхът, себичността и скръбта, дотолкова духовните ценности, към които всеки човек се стреми, влизат и заемат тяхното място. Откакто знаем за Бога и за Христос, на мястото на страха, себичността и скръбта победоносно влизат вярата, надеждата и любовта, трите „мъдри сестри”, немислими една без друга, победоносни и славни. Страхът се лекува с вяра, себичността – с любов, а скръбта – с надежда.
Из Остават само делата на любовта на акад. Владета Йеротич, Омофор, 2017, превод: Татяна Филева
