За човека
Свети Софроний (Сахаров)
Фактът на Въплъщението ясно показва сродството между нас и Бога: „Той се не срамува да ни нарича братя, думайки: „ще възвестя името Ти на братята Си (…)“. И пак: „ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде“. А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, (…) затова длъжен бе да прилича по всичко на братята“ (вж. Евр. 2:11–14, 17). Ако Той е могъл да ни се уподоби във всичко, то значи и ние, чрез Неговото действие в нас, ще можем да Му се уподобим във всичко; с други думи – да приемем божествената форма на битие.
Християнското виждане е страшно парадоксално. От една страна е висотата на призванието, която може да ни се стори прекомерна гордост, а от друга – призивът за покаяние и смирение: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си (от всеки грях), както е Той чист“ (1 Иоан. 3:2–3). Коренът на всички грехове е гордостта, в нея е мракът. А смирението е свойство на Божията любов. Без очистването от този адски мрак – гордостта – всяко говорене за богоподобие би било „луциферичност“.
„Бъдете съвършени, както е съвършен небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Тази заповед ни е дадена не само в педагогически план, т. е. като указване на посоката, а в несравнимо по-дълбок смисъл – като откровение за предвечния замисъл на Твореца за човека. По време на Своето явяване в плът Господ е казал: „Моят Отец е по-голям от Мене“ (Иоан 14:28). Но след Възнесението Той е седнал „отдясно на Отца“ вече и като Син Човешки. Ние нямаме друг, по-достоверен критерий за истината, освен Сина, събезначален на Отца по Своята Божествена природа – Иисус Христос. Той ни е показал чрез Самия Себе Си, че на човека е дадена възможност да стане равен на Своя Творец. Когато Господ нарича Себе Си Син Човешки, запазвайки „дистанцията“ между Себе Си и Бога, Той ни учи с това да избягваме всички действия, които носят признаци на „самообожествяване“. Обожението (теосис) е възможно единствено като действие на Бога в нас – и то до степен на пределно съвършенство. Предпазвайки ни от луциферични движения на духа, Господ ни е дал „пример“ (вж. Иоан 13:15), за да Го следваме. По този начин в нас се осъществява заповедта за съвършенството, страшна по своето превъзхождащо всичко величие.
Християнин, според нашето разбиране, е онзи, който вярва и изповядва Иисус Христос като Син, съвечен на Отца по Своята Божественост, и следователно като съвършен Бог. Говорейки постоянно за Своя вечен Отец и за същността на вечния живот като за познание на „единия истински Бог“ (Иоан 17:3), Христос прави целия ни живот двупланов: ние живеем в две измерения – на вечността и времето.
Това, в някои моменти на Божиите посещения, разкрива в нас същото съзнание, което виждаме у апостолите: за предназначението на човека за обожение и за избраничеството на верните „отпреди свят да се създаде“ (Еф. 1:4).
По време на Възнесението Си Господ „благословил“ апостолите, свидетели на това откровение (Лук. 24:50–51). Той им заповядал да обиколят целия свят, като проповядват Евангелието на цялото творение, учейки всички народи да спазват всичко, което им е наредил. И накрая им казал: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (вж. Мат. 28:19–20; Марк 16:15).
Божието благословение наистина пребъдва в този свят, и особено там, където копнеят за него. Но за тоя век е отредено да има край. Сегашната форма на съществуване не е предназначена да вмести цялата пълнота на Божественото Битие. Земята, дори в нейната благословена част, не е последната ни цел. „Очакването“ е свойство на нашата природа, способна да предусети бъдещото Царство. Онази страна на човешкия дух, която се стреми към надмирния Бог, сама по себе си също е „надмирна“, както подобава на Божия образ.
„Христос в слава“, икона от свети Софроний (Сахаров) © „Ставропигиален манастир „Свети Йоан Кръстител“, Есекс
Фактът на Въплъщението показва високото достойнство на човека: това, че съществува известна съизмеримост между Бога и човека. Възможността Бог да се въчовечи съдържа в себе си съответната възможност човекът да приеме обожение. Ние сме призвани от Твореца да участваме в сътворяването на света: „Господ Бог взе човека, когото създаде, и го посели в Едемската градина, да я обработва и да я пази“ (Бит. 2:15). „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие; и да господарува (…) над цялата земя“ (Бит. 1:26).
Възнеслият се Христос сяда отдясно на Бог Отец вече и като Син Човешки. Той е „победил света“ (вж. Иоан 16:33) и ние също участваме в Неговата победа. И така човекът е двупланов: той е в този свят, но също и надхвърля (трансцендира) в духа си природния свят. В низшите форми на своето съществуване той е „предмет“, „обект“, „явление“ и като такъв е детерминиран; но в присъщата му висша форма той е личност-ипостас; той носи двойствено себеусещане – за своята тленност и нищожност, но също и за своето величие и безсмъртие.
Трудността на християнския път е в това да се намери необходимото равновесие между съзнанието за сегашното, емпирично дадено състояние, от една страна, и непоколебимата вяра в предвечния план за нашето осиновяване от Бога, от друга.
„Блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа“ (вж. Лук. 1:45). За да бъдеш християнин, е необходимо дръзновено мъжество, пред което бледнеят всички други земни дерзания. Особеността на християнския дух е в това, че пределните дерзания, които на невежите могат да се сторят прекомерна гордост, се съчетават с най-дълбоко смирение. Защото открилият ни се Бог е Смирен Господ, Който не влиза в съприкосновение с гордостта: „И тъй, възлюбени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий“ (2 Кор. 7:1).
Човекът като личност[i]
В основата на нашата християнска антропология лежи идеята за „богоподобие“ – при това пълно, а не частично.
Бог е надмирен, и човекът, пребивавайки в Бога, също става надмирен.
Образ и подобие на Абсолюта, човекът носи в себе си съзнание, трансцендиращо всичко, което той вижда в пределите на земното си съществуване. Християнинът живее Бога като Отец и Личност, и себе си също съзнава като личност-ипостас. По благодатта, която сме получили от Бога, сега ние знаем, че Абсолютното Битие може да бъде само личностно, защото нашият Бог е Жив Бог, Същностен Бог, а не е абстрактна философска идея. И човекът-личност вижда в своята персоналност отражение-„образ“ на Божията Абсолютност. Тази персоналност все още не е напълно актуализирана, но все пак е дълбоко осъзната. Между Бога и човека има и трябва да има някаква съизмеримост при цялата несъизмеримост. Ако отхвърлим това откровение, ще стане напълно невъзможно каквото и да било истинско познание, т. е. познание, което съответства на действителността на Божието Битие.
Християнският персонализъм намира своя най-съвършен израз в молитвеното движение на всеобемащата любов.
В акта на тази христоподобна любов християнинът отдава себе си без остатък на другите, на възлюбените от него: първо на Бога, а след това – със силата на Светия Дух – и на всичко друго. В тази кенотична любов той трансцендира самия себе си: любовта живее в „другия“, а не в себелюбието; възлюбените са неговият живот. Живеейки в другия обаче, личността-любов не престава да бъде самата себе си. Чрез това излизане извън собствените егоистични граници любовта стига до притежаване на всичко, до съединяване на всичко вътре в самата себе си. Егоистичният индивидуализъм неизбежно води до обособяване и разделение поради борбата за собственото временно съществуване. Човекът-ипостас, по образ и подобие на Човека-Христос (1 Тим. 2:5), в своята окончателна завършеност ще се яви като носител на цялата пълнота на Божието и на тварното битие, т. е. ще стане богочовек. В Светата Троица всяка Ипостас има в Себе Си цялата абсолютна пълнота на другите две Ипостаси, без да Ги унищожава, без да Ги свежда до „съдържание“ на Своя живот, но и Самата Тя навлиза изцяло в Тяхното Битие, утвърждавайки по този начин Тяхната ипостасност. Така и в многоипостасното битие на човечеството всяка личност е призвана да вмести в себе си цялата пълнота на всечовешкото битие, без ни най-малко да отхвърля другите личности, а напротив – като влиза в живота им (акт, който е нейно същностно съдържание) и с това утвърждава тяхната персоналност. По този начин се създава единно битие, както то е изразено в догмата за едната Същност в три Ипостаси.
Човечеството трябва да се яви като една природа в множество ипостаси: такава е творческата идея на Бога, сътворил Човека по Свой образ и подобие.
Чрез пълна вяра и продължителен подвиг човек трябва да достигне уподобяване на Бога в цялата пълнота; отначало да проумее, а след това и да осъществи в своята свобода предвечния замисъл на Твореца за себе си. Това е смисълът на Христовата заповед: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Но ако се откажем от този труд, за да не кажа разпятие, с което е свързано осъществяването на богоподобието в нас, то ще наследим тъмнината на гроба. Вследствие на дадената ни свобода за самоопределяне, ние, естествено, можем да пренебрегнем това най-висше призвание, което изисква от нас да отдадем всички сили на своето същество. Но ние не можем да изменим предвечния замисъл на Бога за нас, да сведем нашата природа до равнището на животните, т. е. до временното съществуване извън вечната Светлина на Божеството.
Най-големият грях, най-страшното падение е да отхвърлим любовта на нашия Творец и Отец, Който „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16–18) – за да направи в Него и чрез Него и нас Свои възлюбени синове. Всички онези, които се стремят да постигнат извън Христос Божествена форма на съществуване, всъщност се стремят към онова не-битие, от което са били извикани за живот по волята на Бога; а онези, които с цялото си лице са се прилепили към плътта на този свят, се разлагат живи в крушенията на своите съдбини или в гигантските катастрофи на световните войни, или нещо друго подобно.
Християнското величие на човека
Азиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух. Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски“. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.
Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя. Да вземем първия момент от сътворяването на човека, когато „човек се е родил на света“ (вж. Иоан 16:21): на това ново създание на Всевишния Бог е била дадена власт да съучаства в божествения творчески Акт; дадена му била възможността да господства над космичните сили; той бил надарен със способност за познание не само на равнището на природното (тварното) битие, а и на нетварното Битие, и да стане безсмъртен съжител на Самия Творец. Каква съществена промяна в цялото битие! – Ако в схващането си за ценностите изхождаме не от количеството, а от качеството, можем да кажем, че в крайна сметка ценността е равна на достойнството на най-съвършения човек.
Затова и, когато Господ е бил с нас на Земята, нейната ценност се е равнявала на Бога. Онези, които „изпитаха подигравки и бичове, а също окови и затвор, с камъни бидоха избити, (…) на мъки подлагани; умряха с меч убити, скитаха се (…) оскърбявани и измъчвани; тия, за които светът не беше достоен, скитаха се по пустини (…)“ (Евр. 11:36–38). Същото разбиране се съдържа в събитието, описано в Библията, когато на Адам била дадена власт да определи съдбата на всички животни, като преди това познае качествата на всяко едно от тях: „Господ Бог (…) заведе при човека всички полски животни и всички небесни птици, за да види, как ще ги нарече той, Адам, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й. (…) но за човека не се намери нему подобен“ (вж. Бит. 2:19–20).
Не само комунизмът, но и всички известни нам държави в днешно време са преобърнали смисъла на Евангелието: за тях „общото“ доминира над личното – всеки път присъдите се произнасят според принципа на първосвещеника Каиафа: „За нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (Иоан 11:50). При това почти винаги доводът за унищожаването – ползата на „целия народ“ – включва лъжа, защото се има предвид не „целият“ народ, а само онази „част“, която държи властта в ръцете си.
Но дори да беше истина това, че гибел би постигнала целия народ, то и в този случай все пак бил е убит Онзи, Който по Своето достойнство превъзхождал целия сътворен от Него свят, всички векове на човешката история. Разбира се, тук приведохме един краен случай. Никой от хората не може да се сравнява с Христос, но все пак е даден принципът на разсъждение, така че всички онези, които са получили или насила са си присвоили възможността да „съдят“, никога да не бързат с определянето на каквото и да било наказание, а на смъртното – никога и за никого.
Днес е 15 май 1979 г. Тъкмо написах думите „никога и за никого“, и узнах, че в английския парламент новото правителство е внесло въпроса за възстановяването на смъртното наказание в програмата за предстоящата парламентарна година.
Предусещането на Царството
В Лицето на Христос ние имаме Носител на крайно страдание заедно с най-висша святост и блаженство. Този универсализъм е отличителна черта на християнството. В сърцето на вярващия съжителстват тварното начало с нетварната сила на Бога, себепонизяването (кеносисът) и могъществото, унижението и славата, времето и вечността, болката и радостта в пределна за естеството ни напрегнатост.
Вечността ние предусещаме като никога ненамаляващ по своята пълнота, непространствен Акт на неописуемо богато по съдържание Битие. Вечността е преизобилие от живот. Онова, което тук възприемаме като страдание или дори умиране, в Царството ще се яви като себеотдаваща се кенотична любов – любов съвършена, в която няма никакво обръщане към самия себе си. Любов, която обгръща целия свят, и Бога, и светците; любов, която тържествува, понеже има всичко това като свое собствено богатство: тя живее като своя радост това да вижда другите в слава, „сияещи като слънце“ (Мат. 13:43).
На Божията любов е присъща ненаситност: в нея няма и не може да има пресищане. В енергията на неизменния Живот няма и никакво намаляване, нито каквито и да било колебания. И тъкмо тази неизменност е същността на блаженството. На земята нашата мъка не е в това, че изпитваме болка или състрадание, а в това, че умираме от тези прояви на любовта. В бъдещото Христово Царство съставен елемент ще бъде неугасимият пламък на благодарността към Господ Иисус Христос, Който ни е спасил със Своите страдания. Така ние вечно ще пребиваваме във възторг, съзерцавайки Неговото „дело“ (Иоан 17:4): Въплъщението, бягството в Египет, благата вест за спасението, Тавор, Тайната вечеря, молитвата в Гетсимания, жаждата на Кръста и умирането – всичко това в неразривна връзка с Неговите чудеса, с безкрайната премъдрост на Неговата проповед, на всичко, което е направил.
Светите отци на Църквата разбират вечността по различни начини. Някои мислят вечността като непрестанно възхождане на тварните същества към Божеството. Други, като апостол Йоан, апостол Павел и някои отци на Църквата – като преп. Максим Изповедник, виждат обещаното блаженство във влизането зад Завесата (вж. Евр. 6:19–20) – в „Осмия ден“, където няма по-нататъшно движение, нито шестване или растеж, където „Бог е всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). Така едните са си представяли вечността с логика, подобна на математическата: крайното число, колкото и да нараства, никога няма да достигне безкрайното. Възможно е да разбираме тези отци и по друг начин: самата най-висша напрегнатост на Битието в неговата неизмерима динамика би могла да се преживява като „движение“. По-правилно е обаче да изхождаме в разсъжденията си за вечността от Човека-Христос, Който, без съмнение, е мярка за всички неща и основа на всяко познание. Ако Той като Син Човешки е влязъл в светая светих на Триединното Божество и е седнал отдясно на Бог Отец, тогава и хората имат обещание за същата окончателна слава: „На оногова, който побеждава, ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол. Който има ухо, нека чуе, що Духът говори на църквите“ (Откр. 3:21–22). И още: „Дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител“ (Иоан 12:26).
За съвременното човечество
Сътворяването на свободни личности е съдържало в себе си „творчески риск“. Липсата на външна детерминираност е създала възможност за отстъпление на творението, т. е. да се извърши падението с последвалата го трагедия в цялата история на нашия свят.
Хуманизмът, появил се през епохата на Възраждането, отначало е съдържал елементи на християнско влияние, но негов основен импулс е художественото и културно творчество, вдъхновено от класическата епоха на древна Гърция. Едновременно с това се заражда и експерименталната наука.
По-нататъшната еволюция на хуманизма е свързана с все по-голямо отдалечаване от Бога и появата на култ към човека: всичко се създава в името на човека, превърнал се в най-висша ценност в битието на мирозданието. Не е трудно да се види в това движение „възраждане“ с нова сила в човешката история на падението в рая.
Всеки хуманизъм, вследствие на частичното или по-пълно отдалечаване от Бога, принизява равнището на човека – и той се превръща в „продукт на природата“, подвластен на тварните космични стихии, както и на собствените си абстрактни идеи.
Адам-Всечовекът, сътворен „по образа“ на своя Творец, за да живее „по Негово подобие“, всъщност няма друг избор, освен да осъществи в себе си този образ и подобие, като съгласува живота си с волята на Твореца. Бог, Който е Абсолютното Битие, не е могъл да окаже по-голяма чест на Адам от тази да му предложи той и потомството му да пребивават вечно с Него. Следователно хуманистите са прави, като считат човека за венец на творението, но допускат грешка, като не разбират, че не могат да сътворят свой собствен свят, отхвърляйки Своя Творец. Техният път ги захвърля в онова „нищо“, от което са взети. Християнството като богочовечество е най-висшата форма на хуманизъм. „Човекът Христос“ (1 Тим. 2:5) ни е разкрил тази тайна до съвършенство.
По-късната форма на хуманизма – философската, привидно научно обоснована, създава отношения на конфликт между Бога и човека.
Преди две хиляди години, когато Бог приел нашата плът, Той бил убит с позорна смърт. А сега – „Бог умря“. Започва култът към човека: всичко се съдържа в човека, всичко е само заради него. Вярващите по друг начин биват убивани!
Последиците на тази нова форма на „падение“ са, че човекът става роб на собствените си творения: държавата, науката (винаги твърде относителна), на абстрактните си философски идеи или идеологии; и още по-страшно – на произведените от него машини. Изоставил Бога, човекът сам си създава врагове, първият от които е държавата. И няма изход от това. Колкото по-организирана и силна е държавната машина, толкова по-бърз и жесток е процесът на обезличаване на хората. Ето защо може да се каже, че християнството става неудобно за деперсонализираната държава.
„Още малко, и светът няма вече да Ме вижда; а вие ще Ме виждате, защото Аз живея, и вие ще живеете“ (Иоан 14:19). Ще живеете вечно с Бога и в Бога като истински образ на Абсолюта, като цялостни личности: Петър, Йоан, Андрей, Павел и т. н.
Бог е един в Троица от Лица, Които носят пълнотата на абсолютното Битие. Начален блясък, отражение на тази Светлина, е бил даден през първите години на християнството: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо. (…) Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата“ (Деян. 4:32, 34–35). От Писанието става ясно, че тези настроения сред вярващите са следствие на изливането на Светия Дух върху тях: „Петър каза: Анание, защо сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш Духа Светаго и да скриеш от стойността на нивата? Докато беше непродадена, не беше ли твоя, и като я продаде, стойността не беше ли в твоя власт? Защо вложи в сърцето си това нещо? Ти излъга не човеци, а Бога“ (Деян. 5:3–4).
Това било начатък на нов начин за живот на човечеството – живот в съгласие със заповедта: „Възлюби ближния си като самия себе си“. На въпроса на законника: „А кой е моят ближен?“ (Лук. 10:29), Господ с притча посочва, че това е самарянинът (Лук. 10:30–37). В контекста на онова време самаряните са били врагове на юдеите. Пълният смисъл на тази притча е, че всеки човек, цялото човечество са мои ближни, мой живот. Именно това е християнският персонализъм, личността, образ на Абсолюта, носи в себе си цялата пълнота на човешкото битие: един е нашият Отец, Който е на небесата, а всички ние сме братя (вж. Мат. 23:8–9).
В историята на нашия свят само в монашеското общежитие виждаме как, според примера, даден в Деянията на апостолите, повярвалите в Христос идват свободно и се съединяват в групи, които спазват този принцип. Но доколкото ми позволява моят повече от половин век монашески опит, ще кажа, че дори в манастирите не се осъществява докрай истинският евангелски „комунизъм“. Това е така, защото втората заповед могат да спазват само онези, които са достигнали безстрастието на всеобемащата любов. Какво можем да очакваме тогава от марксисткия комунизъм? Той бива налаган на всички граждани чрез непрекъснато насилие и така, вместо рай, създава непоносим ад: държавата се превръща в общ за цялото население затвор. Най-низшите в интелектуално или морално отношение хора изграждат „апарат“ за повсеместно насилие. Тъкмо това виждаме днес в претендиращата за господство в целия свят комунистическа идея. Последователите на тази зле замислена доктрина, колкото и странно да е, смятат себе си за най-висши хуманисти. За това, разбира се, допринася и фактът, че те са противници на друга форма на узаконено престъпление – демократичния капитализъм. Откритата зверска борба между тези два типа „хуманни“ социално-политически системи води до неимоверно много страдания за по-голямата част от човечеството. Капитализмът строи своите дворци върху море от кръв, върху планини от трупове, давайки известни свободи на някои слоеве от обществото. Комунизмът потъпква всички видове свободи: на съвестта, на мисълта, на местоживеенето, на участието в световната култура, на общуването с представителите на световните цивилизации, на печата и др. подобни. Всичко бива смазвано чрез терор, навсякъде властват духовно низши елементи, погазени са всички нормални права на човека.
Историята на света е изпълнена с неразрешими противоречия. При отказа на човечеството от Христос апокалиптичният край ще бъде неизбежен: светът ще изгори в огън, създаден от самите хора.
Богочовешкият християнски процес обхваща съвсем незначителна част от човечеството. Но може би тъкмо тази избрана част от хора, страдащи заради любовта, е смисълът на историята. Всеки, спасен от Христос, човек е непреходна ценност.
Всички, които до ден днешен не желаят да постигнат отвътре, с разума, с духа си, че човечеството е едно по своята същност, а продължават да се стремят към власт и господство над събратята си, ще бъдат принудени да признаят това единство, като то ще им бъде наложено отвън – чрез силата на историческите или есхатологични събития.
Но това, че хората ще проумеят равенството със своите събратя отвън, чрез принуда, не носи на човека светлината на вечния живот, защото тази светлина е светлината на богоподобната свобода. Когато хората отвътре, чрез духа на Христовите заповеди, достигат до това познание, тогава такова братство е истинско осъществяване на Царството Божие на земята. А когато братството е следствие на външна насилствена принуда, то придобива извратена форма: то е лишено от любов и свобода, изпълнено е с предишните вътрешни разделения и омраза.
Всичко, постигнато по недобър начин – всичко ще загине!
Христос е казал за Себе Си: „Аз съм Истината, Пътят и Животът“. И тези трите са едно. Невъзможно е Истината-Добро да бъде постигната чрез неправда, насилие, лъжа или убийство.
Превод: Мила Игнатова
(Източник: Списание „Свет“, бр.5/2019)
[i] Текстът е преведен според по-точния му вариант в: Aрхим. Софроний (Сахаров). Духовные беседы. Т. 2. М., 2007, с. 20–22. – Б. пр.
