Изповедта и покаянието като психологически акт

На книжния пазар вече е новата книга „Християнството и психологическите проблеми на човека“ на известния сръбския психиатър Владета Йеротич, издание на „Омофор“.

Чувствителен към проблемите на нашето време, „време на изгубени идеали, на приземено прагматичен начин на живот, на разклатени религиозни и морални ценности“, Владета Йеротич с загриженост подава ръка на читателя да възвърне вярата си, да намери своята истинска идентичност и да осмисли живота си.

В книгата се анализира развитието на човека от психично-религиозна гледна точка, като тук са включени взаимоотношенията в брака и семейството, както и темата за религиозността и пълноценния живот в старостта. Други важни теми, залегнали в книгата, са християнската вяра и болестите, проблемът за вината, греха, съвестта от гледна точка на християнското учение и динамичната психология, самоубийството, пастирски проблеми при оказване помощ на зависими от алкохол и наркотици.

Представяме ви откъс от книгата, посветен на изповедта и покаянието…

Отдавна, а може би и винаги, е била позната (но не и от всекиго призната) потребността на човека от изповед. В момента не говоря за изповедта като тайнство на Църквата, а за психологическата потребност на всеки да проговори за интимното в себе си, от време на време, пред някого, на когото вярва, на когото се надява, когото обича. Тази естествена потребност на човека е налице още при малкото дете, след това се засилва и става по-осъзната в предпубертета и особено по време на половото съзряване, за да запази своята естественост и спонтанност през целия живот, чак до дълбока старост. Щастливи и здрави са онези хора, които още като деца, без страх от наказание, са идвали при своите родители и са им доверявали своите грешки и пропуски, страхове и недоумения, търсейки и намирайки в тях закрила и помощ. Да не забравяме факта, че човекът, парадоксално, е най-силното и най-слабото същество в природата, което поне три години след раждането има нужда от същата или подобна защита, грижа и помощ, каквато е получавал през деветте месеца, прекарани в майчината утроба. Тази помощ и защита не е само от физическо естество, защото още в пренаталния живот на детето, а и много години след това, към физическата помощ на майката, под вид на храна, се добавя и душевна помощ, която чрез любовта на майката и бащата към детето отваря пространство за необходимото душевно-духовно развитие на бъдещия човек. Още преди много десетилетия френските педиатри и детски психиатри показаха, че без минимум майчина любов към новороденото, дори въпреки достатъчната храна и другите благоприятни физически условия за развитие, бебето не живее повече от 6 месеца до година.

При възрастния човек потребността от интимност не може да се сведе до инстинкта за самосъхранение или сексуалния нагон. Доверявайки се на друг – приятел, близък роднина, съпруг или съпруга, – човекът открива себе си за себе си, осъзнавайки по време на разказа за себе си много неизвестни неща, които биха останали такива, ако не бяха вербализирани. Опознаването на самия себе си, процес, който е несъмнено за цял живот за всички хора, освен необходимата интроспекция, която се извършва в самота и тишина, с дневник в ръка или без него, неминуемо се допълва и сериозно се разширява чрез изповядването пред другия човек. Освен ползата за по-нататъшното и все по-добро опознаване на себе си изповедта носи на изповядващия се освобождаване от вътрешното напрежение, а с това и от страха, ирационалните мисли, вредните афекти и погрешната ориентация на волята.

Именно върху тази психическа потребност на всеки човек да се разкрива интимно пред друг, на когото вярва и когото обича, по пътя на монолога и диалога, Църквата още през първите векове на своето съществуване, позовавайки се естествено върху вече съществувалата практика на изповед в юдаизма, отбелязана на много места в Стария Завет (достатъчно е да посочим Неем. 9:2–3, Пс. 32 или Притч. 28:13), поставя основите на едно от най-важните тайнства – тайнството Изповед. В Новия Завет, в Евангелието според Марк (1:4–5), пише: „Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си“. При все това Иисус Христос е първият, Който упълномощава учениците Си да прощават човешките грехове. Св. Йоан Златоуст (350 – 407) тълкува вдъхновено акта, чрез който Христос дава власт на учениците Си да прощават греховете на хората: „Свещениците на Новия Завет получават власт не само да бъдат свидетели на пречистването, но и да пречистват. Те получават власт, каквато Господ не е дал нито на архангелите, нито на ангелите. Защото на ангелите не е казано „Каквото свържете на земята…“.

Изповедта е започнала рано да се развива в Източната църква, особено при монасите. Древната църква (100 – 300) познавала два вида изповед: вътрешна и външна. Вътрешната изповед е директно обръщане към Бога и изповядване на своите грехове, докато външната е имала за цел възстановяване на общението, респективно помирение с Църквата след някой грях, извършен спрямо нея (например отричане от християнството по време на римските гонения). За тежките престъпници спрямо Църквата се искали определени степени на публично покаяние. Говорейки за практиката на публичната изповед, която някои християни избягвали, Тертуалиан (155 – 220) казва: „Не е ли по-добре да бъдеш публично простен, отколкото тайно наказан?“, докато Ориген (185 – 254) съобщава нещо психологически още по-ценно: „Има нещо във висша степен тайнствено в това, че Бог заповядва да изповядваме греховете си. Защото е необходимо да изповядаме явно и да обявим всичко, което вършим, за да лишим Сатаната, който е подбудител към греха, от всяка възможност да ни направи виновни чрез самоосъждане, и по този начин да придобием Божията милост“.

Изглежда, че от началото на християнския живот, както на монашеския, така и на църковния, е било обичай изповедта да се върши публично и само в някои случаи – тайно. Докато публичното изповядване на греховете, за народа, който е посещавал църквите, е било нещо самопонятно, то е въздействало на душата позитивно и укрепващо. Когато обаче явната изповед е станала мъчителна и тежка за някои хора, все по-често се е стигало до тайни изповеди. Така било в Константинопол още през 391 г. Св. Нектарий Цариградски († 397) на Изток и папа Лъв I (ок. 450) на Запад вече давали предимство на тайната изповед, която се запазила като практика през цялото Средновековие. Като причина за отмяната на явната изповед на греховете може да се посочи и съблазънта, която тя е създавала за народа, присъстващ в Църквата, както и опасността представителите на властта да научат по този начин за провиненията на хората, срещу които е могло да бъде възбудено дело.

В Сръбското средновековие (в Душановия „Законник“) епископите назначавали специални „духовници“, които изповядвали по енориите. Духовниците се запазили в Сръбската църква и по време на цялата турска окупация, дори когато практиката на изповедта била грубо нарушена.

Според едно старо определение изповедта е покайно признаване на вината заради опрощаване на греховете. Изповедта съдържа четири важни елемента: 1) осъзнаване на греховете си, 2) искрено покаяние, 3) пълно изповядване на греха, 4) твърдо обещание пред Бога и пред себе си, че грехът няма да се поднови. Ще се опитам да пристъпя към това определение на изповедта, което и до днес е напълно валидно в християнската Църква, от психологическа гледна точка. Най-напред – осъзнаването на греховете си. Ето първата и, спокойно можем да кажем, най-голямата пречка пред изповедта, било при вярващия човек в рамките на църковното тайнство, било в рамките на изповедта на вярващия или невярващия човек пред родителите, брачния партньор, приятел, адвокат или психотерапевт.

Йозеф К. от прочутия роман на Кафка „Процесът“ изтъква пред съдиите си, но и пред собствената си съвест, вечната защита на виновника в човека с думите: „Аз не съм виновен. Това е заблуда. Как човек изобщо може да бъде виновен? Та нали всички сме хора и всички сме равни“. Човекът, с отслабена още от началото на XIX век вяра, станала явна на Запад в средата на века, а след болшевишката революция – и на Изток, заменя изнемощялата си вяра или с пълно неверие, или с равнодушие към вярата. Успоредно с отслабването на вярата у човека от западноевропейската християнска цивилизация и култура, но също и у източноевропейския, православен човек, все по-енергично се пренебрегва грехът. Отхвърляйки така едно от най-важните тайнства – тайнството Изповед, атеистите и агностиците на Запад и на Изток неусетно отхвърлят и останалите тайнства на християнската Църква. Онези пък, които от време на време и все по-рядко са ходили на Църква, са се причастявали с хладна душа веднъж или два пъти годишно, като при това внимателно и съзнателно са избягвали изповедта. След Втората световна война, когато е имало най-много условия и основания мнозина хора (пък и цели народи) да се покаят за своите директни и индиректни злодеяния, извършени по време на войната навсякъде по християнския свят, такива хора са били все по-малко. През последните години сме свидетели на частично или пълно отрицание на всяка вина – както при отделните хора, така и при цели народи. Не са ли в такъв случай прави онези психотерапевтични школи на Запад, които отдавна вече с факти са доказали, че човешката вина, като онтологична категория, е дълбоко потисната сред нашите съвременници, при което несъзнателното чувство за вина все по-силно избива в злоупотреба с алкохол и наркотици, агресия от всеки вид, и особено във все по-чести и многобройни психосоматични болести, пораждани от непоносимото несъзнателно чувство за вина, страх и депресия? С една дума, колкото повече и по-горещо се защитава от вината днешният човек и на Запад, и на Изток, толкова по-дълбоко затъва в нея, несъзнателно трансформирайки я в деструкция и автодеструкция.

Но и когато се връщаме към човека като индивид в християнската култура на живота, ние се изправяме пред немалки трудности с психологическо естество, когато става въпрос за осъз-наване на човешките грехове. За този когнитивен акт на осъзнаване освен необходимата интроспекция е потребна и храброст да опознаеш своята Сянка, или „тъмен брат“, инфериорния дял на личността си. Защото нима не е по-лесно и по-безопасно да проектираш собствените грешки и недостатъци (на християнски език – грехове) върху другия – родителя, брачния партньор, началника на службата, в която работиш, ръководителя на държавата, пък и върху цял един друг народ!

Ако все пак сме стигнали най-после до осъзнаването, респективно опознаването на своите грехове, като първа и неизбежна крачка на християнския ни път, ще бъдем ли в състояние да задоволим втория елемент от споменатата по-горе дефиниция на изповедта – искреното покаяние? Още древните римляни оценяват мъдро трагичното положение на падналия човек, който, дори когато осъзнава злото в себе си, няма нито воля, нито сила да го поправи, а е готов по-скоро пасивно да му се остави, в поговорката „Виждам по-доброто, а върша по-лошото“. Как да „преминем Рубикон“ и опознавайки някой свой грях, който непрекъснато повтаряме, да го отхвърлим и да тръгнем по Божия път? Две хиляди години християнската Църква предлага на човека най-простия, макар и най-труден път, изпробван и изпитан от милиони християни през историята – пътя на покаянието. „Покаянието – казва владика Николай Велимирович – е начало на всички начала в духовния живот. Правилно започва духовния живот само онази душа, която започва с покаяние. (…) Покаянието е бунт на човека срещу самия себе си. Този бунт се разпалва, когато човек усети врага в самия себе си. Докато човекът живее със самоизмамата, че всички негови врагове са извън него, той не се бунтува срещу себе си.“

На този най-естествен и най-труден път скъпоценна помощ за нас е нашата съвест, според думите на апостол Павел от Посланието до римляни (2:14–15): „Защото, щом езичниците, които нямат закон, по природа вършат законното, те, без да имат закон, сами на себе си са закон; че делото на закона е написано в техните сърца, те показват в туй време, когато тяхната съвест свидетелствува, и мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават“.

Тъй като дори на езичниците е дадено по рождение семето на съвестта, което трябва да им посочва злите дела, извършени спрямо другите или себе си, изглежда е било голям напредък в културата на човека и човечеството, когато християнството показва и начина за това как човек най-добре да се освободи от угризенията на съвестта. Чак до края на XIX и началото на XX век покаянието не е било непознато, странно и неприемливо за християнския човек на Запада, още по-малко за православния човек в Русия. А днес? „Дарът на покаянието – пише Александър Солженицин, – който може би повече от всичко друго различава човека от животинското царство, повече от всичко друго е изчезнал при съвременния човек. Всички сме се засрамили от това чувство и все по-незабележимо е въздействието му върху обществения живот. Целият ни ожесточен и трескав век е изгубил способността за покаяние. (…) До такава степен сме подкопали света, толкова близо сме го докарали до ръба на самоунищожението, че до гърлото ни е опряло времето да се покаем; и то не вече заради отвъдния живот, това сега изглежда смешно, а заради земния, просто за да оцелеем на тази земя.“

Така големият руснак ни връща към самите нас, към собствения ни православен път на осъзнаване на своите грехове и на искрено покаяние, та да увеличим, като поотделно покаяли се хора, броя на истинските православни християни, обновявайки с този акт на покаяние не само Църквата, но и държавата си. Защото, в каквото и антиномично отношение да са Царството Божие и царството на кесаря, двуглавият орел в герба на православните народи означава разделение на властите, които са разделени, но и съработници.

Третият елемент в дефиницията на изповедта говори за „пълно изповядване на греха“. Анализирайки от психологична гледна точка и този трети елемент, ние се срещаме с наглед непреодолими трудности. За да изповядаме напълно и искрено своите грехове, би трябвало да носим в себе си самопознанието на един Сократ или Достоевски, св. Йоан Лествичник или св. Серафим Саровски. Само такива мъченици на вярата и на аскетичния живот са стигали до дъното на човешкото същество и са откривали в него апокалипсиса на личния ад, но и озарението на небесната радост. Тази съпоставка, разбира се, не намалява нашата отговорност и задължението ни, когато забележим своите грешки или грехове и усетим искрено желание за покаяние, да не останем със скръстени ръце, а да си намерим изповедник, свещеник или монах, и пред него, колкото се може по-искрено, да изповядаме греховете си и да се покаем. Ако останем за по-дълго време в контакт със същия изповедник, което е за препоръчване, както е и естествено изповедите ни да продължават при един и същ човек с години, все по-вероятно е, освободени от страха, срама и недоверието към изповедника, все по-добре и по-вярно да започнем да откриваме и онези тъмни страни на нашата природа, които почиват в несъзнаваното и които нашето слабичко Аз дълго време не успява да извади на светлина.

Четвъртият и последен елемент в духовно-психологичния комплекс на изповедта е „твърдото обещание пред Бога и пред себе си грехът да не се повтори“. Отново стоим пред препятствия, които изглеждат непреодолими. Опитът на дълбинната психология и психотерапия, но и цялата велика световна литература, още много векове преди откриването на несъзнавания, подсъзнателния, съзнателния и свръхсъзнателния живот от страна на дълбинната и трансперсонална съвременна психология, ни убеждават, че колкото по-горещи са нашите обещания пред Бога и пред себе си, че няма повече да грешим, толкова по-чести са новите прегрешения, съпътствани понякога при по-чувствителните хора с ужасно самоизмъчване. Опитният възрастен духовник, който сам е минал по пътя на изкушенията и изповедите, може и при тези обстоятелства да помогне много на начинаещия християнин (а начинаещи сме всички ние, които не сме минали по монашеския християнски път).

Царството Божие се придобива със сила, ни казва Иисус Христос; християнският път е тесен, докато повечето хора избират широкия, удобен път, който често води до задънена улица. Силата, с която се придобива Царството, не е насилие спрямо себе си или спрямо другите. Тази сила не е мазохизъм, още по-малко садизъм. Тя не е твърдоглавие и суетно упорство да се постигне целта на всяка цена, дори когато тази цел не е земното, а небесното Царство. Тази сила е Божият Дух в нас, третото Лице на Пресвета Троица, Който ни се дава като дар, когато сме с чисти сърца и нищи духом, тоест когато виждаме колко малки и недостатъчни са собствените ни сили, когато сме искрено наскърбени от собствените и от чуждите грехове, когато сме в състояние да простим и – нещо повече – да забравим обидата.

Изповедта и покаянието са незаобиколими стожери на християнския път на спасението. Трябва да отхвърлим всичко, което ни пречи да стъпим на този път. Двата най-опасни звяра, които отдясно и отляво непрестанно ни се зъбят, са гордостта и самопрезрението. Луциферовата гордост непрестанно храни жалката ни суета, която не е нищо друго, освен опит да се самоизмамим и да замъглим чувството за безкрайната човешка немощ и малоценност, което ни съпровожда от детските ни години. Този звяр ни убеждава, че не сме никакви грешници, че нямаме какво да изповядваме, че трябва да сме доволни от себе си, с една дума, че целият християнски път на изповедта и покаянието е анахронизъм, остарял и смешен консерватизъм, отдавна вече преодолян от новото време на науката и прогресивното мислене.

За мен, като православен психотерапевт, беше болезнено съобщението на един от най-бележитите православни богослови през ХХ век, неотдавна починалия Александър Шмеман, че когато преди няколко години е изповядал петдесетина души в една типична православна енория в Пенсилвания, нито един от тези православни християни, които дисциплинирано и свободно са дошли, за да се изповядат (вероятно в навечерието на някой празник), не е признал, че е извършил какъвто и да е грях!

Другият, не по-малко опасен звяр в нас ни води към следващия смъртен грях – отчаянието или меланхолията. Долавяйки или осъзнавайки греховете си, които е извършил в миналото, потискайки или съзнателно отхвърляйки ги, маскирайки ги с многогодишни деструктивни постъпки, каквито са прекомерното пушене и злоупотребата с алкохол, самоубийственото шофиране, агресивността спрямо близките хора от страх, че ще го признаят за виновник, грешният човек губи надежда, че някой на този свят, и дори Бог, може да му помогне. Подмолната вина на грешника въздейства разрушително върху неговия духовен, душевен и телесен живот, защото той пренебрегва Бога в дълбокото си, несъзнателно убеждение, че и Бог няма да му прости греховете. Но дори когато в такъв отчаян човек се пробуди надеждата, че Бог ще му помогне, той трябва да стигне до правилното убеждение, че човек не е способен да се изповяда сам на себе си, а и на Бога в себе си, защото, както казва Маграсий: „Да се изповядаш директно на Бога, значи да се изповядаш на самия себе си. Грехът трябва да се извади на светло. Тогава старият човек се гърчи като риба на сухо и умира от срам“.

* * *

Във втората част на това изложение за изповедта и покаянието като психологичен акт ще се обърна накратко към сложния въпрос за отношенията между съвременната психотерапия и изповедта като тайнство на християнската Църква. Трябва преди всичко открито да кажем, че днешната психотерапия, която се корени не само в психоанализата на Зигмунд Фройд, индивидуалната психология на Алфред Адлер и аналитичната философия на Карл Густав Юнг, но и в европейската философия от Платон до Шопенхауер и Ницше, повече или по-малко успешно е заместила почти двухилядолетната практика на изповедта в християнската Църква – преди всичко в римокатолическата и в православната. Много са причините, поради които се е стигнало до изтласкване на християнската изповед от психотерапията, макар и не до пълната ѝ замяна с нея, и ние нямаме възможност тук да ги разглеждаме. Макар да съществува известно сходство между психотерапията, която най-често е и трябва да бъде неутрална спрямо религиозните убеждения на клиента, и изповедта в християнската Църква, и по-конкретно в Православната, по-скоро бих се спрял върху разликите, за да покажа като психиатър и психотерапевт неоправдаността на обвиненията срещу психолозите и психотерапевтите заради техния психологизъм, както и да се опитам да разпръсна само частично оправданите съмнения и подозрения на богословите за ролята на психологията и психопатологията в богословието.

Когато казвам „психотерапевт“, имам предвид преди всичко обучения терапевт от психоаналитичната, неоаналитичната и юнгианската аналитична школа, а след това и онези психотерапев-ти, които имат по-духовна ориентация, като привържениците на логотерапията на Франкъл, на екзистенциалистката, Dasein-аналитичната и особено на персоналистичната психотерапия. Отношенията между клиента и психотерапевта в споменатите психотерапии са много по-близки, чести и продължителни като време, отколкото между вярващия и неговия духовник. Въпреки че имат някои съществени общи елементи, процесът на психотерапия е по-сложен и подлежи на някои правила, към които трябва да се придържат и психотерапевтът, и клиентът. В отношенията си с духовника вярващият очаква преди всичко неговите думи и молитви, в които присъства самият Христос, както и Светият Дух, докато пациентът в психотерапията с времето се научава да очак-ва все по-малко от психотерапевта и все повече от самия себе си. Първоначалната пасивност на пациента по време на дългия процес на психотерапия постепенно се превръща във все по-голяма активност, която расте заедно със засилването на неговото Аз, влияейки така върху степента на неговата самоувереност и способността за свободно вземане на решения. Както се вижда, доверието на вярващия към духовника идва от вярата му в Христа, Който посредством духовника като проводник на Светия Дух работи и освобождава от греха онзи, който се изповядва, докато в психотерапията клиентът засилва доверието си в психотерапевта и оттам вярата си в себе си и своите скрити оздравителни сили, с които трябва да осъзнае причините за несъзнавания конфликт и да го направи осъзнат, а с това и по-малко страшен и травматичен.

Тъй като осъзнаването на несъзнавания конфликт може да остане само интелектуален, когнитивен акт без сериозни промени в личността на пациента, намираме изненадваща близост, дори съществена, между единствено ценното катарзисно прозрение при пациента (т.нар. „аха-прозрение“), което води до реална промяна в личността, и катарзиса на вярващия, който чрез плач и емоционално разтоварване стига до истинско покаяние, а с това и до метаноя. Очевидно е, че едва това дълбоко прозрение при вярващия, респективно при пациента в психотерапията, в което участват и интелектът, и емоциите – християните биха казали „и умът, и сърцето“, – е истинската и желана цел на правилната изповед, респективно и на дълбинната психотерапия.

Важно е да посочим, че докато вярващият приписва тази своя метаноя на Бога и Неговата благодат, благодарейки Му с цялото си същество, пациентът в психотерапията и неговият психотерапевт смятат за достатъчно да посочат като причина скритите оздравителни сили („архетипа на спасителя“), които присъстват в несъзнаваното на всеки човек и по време на катарзиса се проявяват и извършват желаната промяна у него. Поради това не е без значение, че в случая на метаноята вярващият запазва, а всъщност и увеличава чувството за своята немощ, съответно смирението си пред непонятната и милостива сила на Бога, надявайки се, че по време на следващите изкушения тя ще го спаси от нови, дори по-лоши падения; а в случая с пациента на психотерапията, който може да бъде атеист, равнодушен към религията, или теист, когато успешно водената психотерапия е довела до полезни и важни промени в неговата личност, у него пораства чувството за собствена сила (или той я приписва на авторитета на психотерапевта), което увеличава опасността в бъдеще да изпадне в нови конфликти, респективно грехове, поради гордостта си, която е един от най-тежките пороци за християнството.

Ето защо апостол Павел ни е оставил във Второто послание до коринтяни непреходните думи: „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен“. Интересно е, че китайс-кият мъдрец Лао Дзъ петстотин години преди Христа е оставил подобно послание: „С онзи, който е слаб, си служи Дао“.

Можем като християни да предположим и друга, по-ведра възможност от гореспоменатата опасност, породена от гордостта на клиента. А именно, можем да предположим, че преобразяването на личността в добре водената психотерапия (най-често от школата на Юнг, Франкъл или персоналистичната школа) може спонтанно да доведе до осъзнаването на Христа в „архетипа на спасителя“, защото този архетип не е нищо друго, освен Христос в нас (в нашата Себест, според Юнг).

Изследвайки още някои разлики между християнската изповед и психотерапията, трябва да отбележим, че психотерапията има за цел лечението на психично болния човек, неговото освобождаване от психичните проблеми, от които не може да се освободи сам, докато изповедта, като тайнство, търси да преведе всеки човек, не само болния, но и здравия, през тесните граници на опитното към измеренията на трансцендентното (Владимир Сатура). Въпреки че и духовникът, който изповядва, и психотерапевтът се докосват често до психичните проблеми у човека, които могат да бъдат с невротична или психотична природа, духовникът поради недостига на време, а и на знания, не може и не трябва да се впуска в сложния процес на разкриване на несъзнателните и подсъзнателните конфликти у изповядвания, защото опознаването на тези конфликти е в компетенцията на обучения психотерапевт. Това разграничаване на сферите на дейност на духовника и психотерапевта не означава, че духовникът не трябва или не може да помогне на изповядващия се, не само с молитва, но и с полезен съвет, когато той има съмнения в смисъла на живота, мисли за самоубийство, прекомерно чувство за вина, богохулни представи и т. н. Разбира се, в тези случаи духовникът ще бъде от по-голяма помощ, ако е поне отчасти запознат с някои проблеми на психологията, а отчасти и на психопатологията на личността. По-дълбоката заинтересованост на духовника от психологията на личността – преди всичко на своята, а оттам и на личността на всеки човек, която според мен представлява сложна и динамична смесица от езически, старозаветни и новозаветни слоеве – ще го доведе спонтанно до по-фундаментално психологическо и дълбиннопсихологическо образование. Поради това Владимир Сатура в своята полезна книжка „Религията и душевното здраве“ с право пише, че би било от голяма полза, ако все още присъстващият „егоцентризъм на знанието“ и при психотерапевтите, и при духовниците изчезне и се тръгне към взаимно сътрудничество между тях. Затова и аз от самото си начало като преподавател по пастирска психология и медицина в Богословския факултет в Белград съм настоявал за преодоляване на неестествените граници между богословите и психолозите; за взаимното им недоверие са допринесли еднакво и марксизмът, и съвременното развитие на науката по света, които доскоро прокарваха изкуствени граници между религията и науката.

Полезно е да се посочи разликата между духовната беседа и църковното понятие за изповед; както е известно, изповедта се състои от кратко съобщаване на извършените грехове, които измъчват съвестта на вярващия и които са станали по времето между предишната и сегашната изповед; този акт на изповядване се извършва в православния храм най-често под епитрахила на духовника, с отпустителна молитва за опрощаване на греховете, със или без наложена епитимия. Това изповядване може, но не трябва непременно да предхожда непосредствено причастието (Евхаристията), докато духовните беседи между духовника и неговото духовно чедо, които трябва да се извършват много пъти през годината, стават независимо от причастието, траят относително дълго, „очи в очи“; в тази духовна беседа изповедникът не е нито пасивен, нито неутрален, както в случая с краткото изповядване под епитрахила, а е активен в стимулирането на своето духовно чедо да говори колкото се може повече и по-свободно за себе си и за своите проблеми, в което отново виждаме известно сходство с практиката на повечето психотерапевтични школи.

Необходимо е да отбележим, стимулирани от изтъкнатия православен богослов Александър Шмеман, още някои опасности, заблуди и съществено неразбиране на тайнството Изповед при много хора. Една от тези опасности, която Шмеман нарича „римокатолическа деформация“, е в това, че целият акцент в изповедта се поставя върху свещеническата власт да се прощават грехове и заключителното „Аbsolvo te!“, което се смята за необходимо и достатъчно, независимо от състоянието на духа на каещия се. В другия случай, който Шмеман смята за „протестантска деформация“, изповедта се превръща в полемически водена духовна беседа, един вид „съветване“, т.е. решаване на трудностите и проблемите посредством диалог – не между човека и Бога, а между човека и опитния съветник, който има готови отговори на всички човешки проблеми.

Посочвайки двете споменати опасности в изповедта, Александър Шмеман не иска да отрече ползата от духовните беседи на духовника и неговото чедо, защото грижата за душата, т.е. ръководството на духовния живот, се е предполагала от Църквата от самото начало, въпреки че под влиянието на монасите практиката на духовното ръководство постепенно става съставна част от изповедта. Междувременно акцентът, както в духовната беседа, така и в изповедта, не пада върху опрощаването (разрешението) като единствен съществен елемент на тайнството, а върху покаянието. И наистина, днес много хора, извършители на тежки грехове, биха искали да получат от Църквата разрешение, т.е. прошка на греховете си, но без покаяние. Поради това ми се струва, че най-тежкият и съдбоносен проблем на днешните хора, и християни, и нехристияни, и на Запад, и на Изток, е как да подготвим човешката душа, винаги копнееща за Бога, към искрено покаяние, защото без разкаяние на осъзнатите грехове не можем да се смятаме за християни.

Трагична е заблудата на мнозина православни християни, и на Изток, и на Запад (ако се позовем и върху личния опит на Александър Шмеман в Пенсилвания), които не знаят какво да изповядат на духовника, защото не се чувстват виновни за нищо. За да помогне на тези хора, които все пак желаят и искат да се изповядат – но не и като изповед, разбрана като „религиозен дълг“ един или два пъти годишно, – Шмеман предлага и на изповядващите се, и на изповедниците да разделят изповедта на три части: 1) отношението към Бога – тук биха спадали въпросите за самата вяра и съмненията в Бога, за молитвата и литургичния живот, 2) отношението към ближните – нашата незаинтересованост или равнодушието ни към хората, липсата на любов, себичността,

3) отношението към себе си – изповядване на телесните, душевни и духовни грехове (особено съзнателното увреждане на телесното здраве с пушене, алкохол, наркотици, след това прелюбодеянията, абортите, кражбите, заниманието с нечестна професия или нечестното вършене на честна професия).

Колкото и да придаваме, и с право, голямо значение на изрядния живот на християнина, който живее своето християнство, както и на духовната беседа и изповедта, която заедно с тайнството Евхаристия съставлява неизбежния християнски път до края на живота, колкото и да ценим, с право, успешната психотерапия в наше време, която по много субективни и обективни причини (заради които ние, като християни, можем понякога и да съжаляваме) е изтласкала, но не е заменила изцяло истинската християнска изповед, животът на всеки човек непрестанно се променя под влиянието на нови и неочаквани ситуации, които понякога изненадващо изваждат на бял свят недостатъчността и относителността и на най-успешно провежданата психотерапия, но и на най-добрите духовни беседи, респективно изповеди, от които „християнската човешка душа“ има трайна потребност.
Превод: Андрей Романов