И страда…

„И страда…” – утвърждава Символът на вярата. За какво е това повторение, нали думата „разпятие” включва в себе си и понятието страдание? В отговор на това нека да кажем следното: когато употребяваме израза „разпнат”, имаме предвид най-вече онези, които разпъват Христос; говорим за злото, за видимото тържество и победа на злото, въплъщаващи се в кръста и разпятието и които, тъй като разкриват злото в цялата му същност, свалят от него всички покривала – с което започва разрушаването му. Казвайки „и страда”, ние се насочваме към Христа – не към извършилите разпятието, а към Разпнатия съсредоточаваме духовния си поглед. Ако беше истина, както твърдят някои осъдени от Църквата лъжеучители, че Христос не е страдал на кръста, не е изпитвал ужасни физически и душевни страдания, то това решително би преобърнало самата ни вяра в Христа, вярата в Него като Спасител на света и човека. Това би означавало, че сме отнели от нея най-главното, а именно – вярата в спасителността на доброволното страдание; себеотдаването на Божия Син на най-страшния, най-необяснимия и безизходен закон на „този свят” – закона на страданието.

Не са необходими никакви доказателства, че светът е изпълнен със страдание. Страдание физическо и душевно, болка и мъчение във всички смисли на тези думи. Страдание, което често се оказва по-силно пред страха от смъртта, така че за да се освободи от него, за да не страда, да не се мъчи – човек убива самия себе си, отказва се от живота. Но също толкова очевидна e истината, че независимо от този всеобхватен и всемирен закон на страданието – хората не го приемат.

Всички религии, философии и идеологии, накратко казано – всички „рецепти”, предлагани на човечеството в продължение на хилядолетия, всички без изключение обещават освобождаване от страданието, прекратяване на страданието. Точно тук изчезва разликата между „индивидуализъм” и „колективизъм”, между религия и атеизъм, между консерватизъм и радикализъм и т. н. И фактът, че хората приемат въпросното обещание, вярват в него, дори в известен смисъл живеят само за него, доказва, че у човека е неизкоренимо подсъзнателното или съзнателното усещане за страданието като нещо излишно. Ако наречем нормално онова, което се случва винаги и навсякъде, то тогава няма нищо „по-нормално” от страданието. Но именно това „нормално” човекът от векове усеща като нещо неестествено.

И ето, следва да изтъкнем с всичка сила, че единствено християнството не ни обещава освобождаване от страданието. „В света скърби ще имате” – казва Христос, макар че Сам Той, по време на цялото Си служение, това и прави: помага на страдащите. Но като върши това и като заръчва и на нас да вършим Неговите дела, Божият Син нито веднъж, никъде не казва, че е дошъл да освободи света от страданието, да го прекрати и унищожи. Спасителят доброволно, знаейки какво Го очаква, „възлиза в Иерусалим”, отива на страдание и свободно го приема; обрича и нас на страдание, ако дори в малка степен Го следваме и постъпваме според заповедите Му. Защо? В какво се изразява това на пръв поглед противоречие? Ето в какво: ако Христос по време на целия Си земен живот страда, съчувства, изцелява, помага – то очевидно това се случва поради факта, че и Той, както останалите хора, не приема страданието за нещо нормално и при срещата с него, подобно на всеки един от нас, се „смущава духом”. Не за страдание и мъка, а за радост и живот в изобилие Бог създаде човека, и за Христос всяко страдание е победа на злото в света, сътворен от Бога. Обаче именно в това се корени ужасът на злото: то е превърнало страданието в норма, и заедно със смъртта се явява единственият абсолютен закон в света и живота. Затова нито една „рецепта” против страданието, в това число дори чудото на изцелението и възкресяването на мъртви, не освобождава живота от страданието, може би дори точно обратното – подчертава неговата всевластност и безизходност. Подчертава цялата ужасяваща „нормалност” на ненормалното…

Изцеленият отново ще заболее и ще умре. Утешеният и ощастливеният отново ще познае скръбта и болката на живота, обкръжаващата го победа на злото, разпада, мъката. „В света скърби ще имате…” Едва когато осъзнаем този факт, можем да разберем, при това единствено с духовните си сетива, Христовия отговор на страданието. Отговорът на Божия Син не е унищожаване на страданието, което е невъзможно в нашия паднал свят, а претворяване на самото страдание в победа.

Това претворяване извършва Христос, като Сам доброволно приема страданието и му отдава Себе Си. Ние дори не бихме могли да възприемем тези думи: превръщане на страданието в победа – или те биха останали най-безсмислената от всички риторики, от всички самоутешения – ако нашата духовна памет, нашите сърца не бяха запазили образа на страдащия Христос.

Какво ни казва тази памет? Христос, Синът Божий, Божието сияние и светлина на земята, влиза в страданието ни, приема го докрай, прави го Свое в цялата му жестокост и пълнота, заедно с нас, като един от нас, „Той започва да скърби и да тъгува”. По този начин, чрез Своето състрадание Христос открива и за нас възможността да претворяваме личното си страдание в състрадание на Него – а това означава в духовен подвиг, духовна борба, духовна победа. Страданието – венец и триумф на безсмислието и абсурда – Христос изпълва със Своята вяра, любов и надежда, тоест със смисъл.

От разрушение на живота, Божият Син превръща страданието във възможност за раждане в истинския, духовен живот. Казвам „възможност”, защото няма нищо магическо в Христовите страдания. И разсъждавайки по човешки, не съществува по-труден, по-непосилен и невъзможен подвиг от претворяването на тази възможност в реалност.

По човешки ние все още искаме от Бога прекратяване, а не преобразяване на страданието; искаме онова, което желаели от Него хората, виждащи в Негово лице единствено целител, единствено Онзи, Който може да унищожи страданието. Но Христос не преустановява страданието нито за Себе Си, нито за нас. Той ни е сметнал достойни за неизмеримо повече: включване в Неговото страдание; приемане на страданието като неутрализиране на разрушителната му сила; като приобщаване към вярата, надеждата и любовта; като победа на духа; като влизане в Божието царство. „Силата Божия в немощ се проявява”. Погледнем ли внимателно около себе си, ще се убедим, че ако в света съществуват истинска победа на духа, победа на вярата, надеждата и любовта, победа на Христовия образ в хората – то всички те без изключение, са победи на Христовото страдание и на нашето страдание с Христа. Всичко това, казано на слабия и беден човешки език, от векове сияе и гори в две думи от Символа на вярата: „и страда”… | www.shmeman.ru

(Из „Неделни беседи”)

Превод от руски: Радостина Ангелова