Какво търсят бедните пред храма?
Искам да ви разкажа нещо. Това се случи наскоро пред една централна столична църква. Беше неделен ден, стоях пред входа. Наблизо стоеше просяк – окъсан човек с измъчено, изпито лице и гладни очи. Минеше ли някой, той протягаше срамежливо ръка. Беше доста студено и той трепереше в своите дрипи като болен от треска. В другия ъгъл се беше сгушила циганка с бебе в скута.
В този момент от храма излезе як широкоплещест младеж с бръсната глава.
– Пак ли вие?! Махайте се оттук! – извика той с изкривено от злоба лице и посегна да удари просяка. Онзи се сви като пребито куче и покри с ръце главата си. Бебето заплака. Младежът, както изглежда, беше охранител или нещо подобно.
Възмутих се от тази грозна сцена. Стана ми тежко.
– Какво правите? – застанах аз между просяците и младежа. Той ме изгледа мрачно.
– Ти пък кой си?
Представих се и казах, че познавам много добре отците от храма.
– Ще се оплача от вас на отец N (предстоятеля), господине. Не мисля, че ще запазите работата си.
Младежът се стресна от думите ми. Той явно не беше готов за такъв развой на нещата. Обърна се и се шмугна бързо вътре.
След малко той се появи отново. Този път с него беше някаква дебела лелка. Гушата ѝ се тресеше – навярно от раздразнение и гняв – и всичките тлъстини по тялото ѝ подскачаха.
– Тоя ли ти се прави на интересен? – изграчи високо лелката, щом ме видя.
Потвърдих, че, да, аз съм тоя, който се прави на интересен. И между нас се завърза следният любопитен разговор:
ЛЕЛКАТА: Какво искаш?
АЗ: Защо пъдите тези хора? Какво са ви сторили?
ЛЕЛКАТА: А те какво търсят тук? Да ходят да просят другаде!
АЗ: Ми къде другаде да отидат? Кой ще им помогне?
ЛЕЛКАТА: Да ходят където щат!
И тя хвърли свиреп поглед на жената с бебето.
ЛЕЛКАТА: Пак ли тая шматка! Махай се!
АЗ: Защо говорите така на една майка?
ЛЕЛКАТА: На тая циганка ли?
АЗ: Ми какво като е циганка? Тя не е ли човек? Христос не е ли умрял за нея?
ЛЕЛКАТА (презрително): Христос? За една циганка?
АЗ: Добре де, циганка, миганка… Христос е умрял за всички – негри, араби, цигани…
ЛЕЛКАТА (възмутено): Христос е бял…
АЗ: Христос е семит, азиатец…
ЛЕЛКАТА (непреклонно): …виж Го на иконата – рус, със сини очи!
АЗ: Добре де, и чист ариец да е – какво значение има?
ЛЕЛКАТА (важно): Има голямо значение.
АЗ: Не знаете ли какво пише в Евангелието?
ЛЕЛКАТА: Че какво пише в Евангелието?
АЗ (цитирам по памет): ”…Гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте… Тогава и те ще Му отговорят и ще кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?! А Той ще им отговори и ще каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия, и Мене не сте го сторили” (Мат. 25:42-45).
ЛЕЛКАТА (без да ме слуша, категорично): Това са глупости. Какво правят тия отрепки пред храма? Да се махат оттук! Да ходят да просят другаде!!
Междувременно около нас се събра групичка енориаши, по-точно енориашки. Прясно изповядани и причастени, те ме гледаха втренчено като някаква зловеща твар, дошла да скверни техния храм. Очите им пламтяха с опасен блясък. Тези праведнички изглеждаха тъй, сякаш след миг ще грабнат камъни и ще ме пребият като някой нечестивец от Стария Завет. Не ми оставаше нищо друго освен да бягам оттам.
Днес, когато си мисля за този епизод, разбирам, че той не е бил случаен. Подобна сцена би могла да се разиграе пред всеки наш храм. Защо наистина мразим толкова силно онеправдания, отритнатия, клетника? Наистина ли го смятаме за враг?
Кой е той? Просяк? Значи е отрепка, аутсайдер! Не прави тлъсти пачки пари като нас! Емигрант, бежанец? Душманин, враг на Европа и България, на добри хорица като нас! Защото ние със сигурност никога няма да станем бежанци! А може би е циганин? Същество от низша раса! А може би дори не е християнин, не е православен? Значи изобщо не е човек!
Друг случай. Друга столична енория. Една жена, една млада майка, самотна, изоставена от мъжа си, без роднини, с две малки дечица, бедстваше и гладуваше. Добри хора я насочиха към храм, в който навярно можеха да ѝ помогнат и да я подкрепят – най-малкото поне щяха да ѝ дават остатъците от трапезите по сватби и кръщенета. Такава беше идеята на свещеника. И какво мислите, че стана? Тежко ми е да го казвам, но жената избяга като попарена оттам. В недрата на енорията – не знам как е станало това – се зароди идеята, че трябва да помогнат на тази жена, на тази нещастна майка да се отърве по един радикален начин от проблемите си.
– Тая не може да си гледа децата – заявиха няколко от най-ревностните енориашки. – Те трябва да ѝ се отнемат. Да напишем писмо (т.е. донос – А. Р.) до социалните служби. В детски дом ще им бъде по-добре.
”Тая не може да си гледа децата!” Интересно, как са се добрали до този извод? Та те я познаваха само от няколко дни. Наистина, какво блестящо решение! Да ѝ вземат децата! Да я отърват от мъките за тях! Да отърват децата от майката! Да отърват майката от децата! Мисъл, достойна за истински християни!
И така, вместо да ѝ помогнат или поне – ако не могат друго – да ѝ обърнат гръб и да я зарежат, те искаха да ѝ направят зло. Защо някои хора толкова обичат писането на доноси? Да не би да се чувстват жизнени и витални, правейки го? Жената, както казах, избяга като попарена. ”Повече никога няма да стъпя в православен храм”, каза тя.
Такива работи.
Не ми се ще да го казвам, но ми се струва, че в тези два случая се отразява нещичко от днешната ни същност. Виждаме в тях като в огледало лицето си – безсърдечното лице на фарисея. Къде останаха св. Йоан Милостиви и многото други като него? В миналото. Нямаме вече нищо общо с тях. Минали са времената на праведниците, на мъчениците и героите. Кръвта ни е зелена, жабешка… няма у нас ни порив, ни смелост, ни пламък, ни жажда за правда, ни религиозна жар и копнеж. Не сме нито студени, нито горещи, ни такива, ни онакива. ”Зная твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито студен, нито горещ, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:15-16). Та чуйте само разговорите на нашите събратя, православните християни. Отидете в най-близкото кафене до храма след литургия. За какво си говорят тези хора малко след като са излезли от Божието присъствие? след като са стояли пред лицето на Господа? Може би за Духа? за Писанието? за правдата? за това как се търси тя? за това, че са готови да умрат за нея? Ами! Разправят си какво са яли и какво са пили, къде са пътували или пък обсъждат в коя чужда страна да изпратят децата си (истински патриоти!). Това не са разговори между духовни хора. Това дори не са разговори между душевни хора. Това са разговори между плътски хора. Това са разговори между езичници. Цигарки, кафенца и разговори за това какво са яли и какво са пили – на 50 метра от Кръста и димящата кръв на Богочовека!
Е, приятели, защо тогава сме недоволни? Какво не ни харесва в днешната БПЦ? Разбира се, че ще имаме такава църква, каквато заслужаваме. Каквито сме ние, такива ще са и нашите водачи. Господ ще ни изпрати истински монаси-нестежатели – с тежки кореми, разкошни раса, скъпи часовници и коли. Подходящи за нас клирици, алчни за пари, гладни и жадни – но не за правда. Подходящ владика – свеж като свещ и вещ като вещ. Пастири, които, след като са изклали и изяли цялото стадо, търсят и последната изгубена овца, за да я изядат и нея.
Гонейки с юмруци по-малките братя (Мат. 25:40) на Христос или пишейки доноси срещу тях – каква стойност мислим, че има фарисейското ни благочестие? това, че всяка неделя ходим на църква? Мислим ли, че така ще угодим на Бога? ”Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой иска от вас да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие – и празнуване! Душата Ми мрази вашите празници: те са бреме за Мене; тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни” (Ис. 1:17-18).
И Господ, сърдит, си затуля ухото
за светата песен и херувикото!…
Ето, дава ни се възможност поне веднъж в живота си да направим някому нещо добро – а без това всичките ни пости, литургии, изповеди, поклони не струват нищо в Божиите очи. И ние, естествено, си правим оглушки! минаваме надменно покрай умоляващите очи и протегнатите ръце, обръщаме им студено гръб! Как ще излезем тогава на Страшния съд? Какво ще кажем на Праведния Съдия? Че сме мърморели цял живот молитви? удряли сме усърдно чела в земята?… ”Не ви познавам! Идете си от Мене в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”.
Да, приятели! Остава да виси със страшна сила въпросът: какво търсят бедните пред храма?
Какво търси пред него Христос?
