Как да спрем да се гневим
Ние, християните, много обичаме да говорим за мир. Колко важен е той, каква е ролята му в духовния живот, как да го придобием или да не го загубим в светската суета, колко е важно да бъдем миротворци. Понякога ни се струва, че ако само една десета от казаното се прилага на практика, Църквата вече щеше да е общност от светци. В действителност цялото ни миролюбие обикновено се осъществява чрез говорене и се ограничава до говоренето. Вземете например страстта на гнева. Срещали ли сте някога човек, който да не е подвластен на гнева? Може би някога сте го срещали, но се опитайте да си спомните къде, кога и кой е бил той. А в църковната среда? Почти същото е – може би сте срещали някого, някъде и някога, но кого точно? А междувременно гневът с основание заема място сред смъртните грехове, той е напълно несъвместим с покаянието (т. е. с основата и нормата на духовния живот) и гневният човек не може да бъде миротворец.
Въпреки това да се изобличава гневът и да се наставляват гневливите хора е до определена степен празно начинание. Първо, всеки вярващ знае, че гневът е грях и че не подобава на християнина да се гневи. Второ, като цяло няма какво ново да се каже за гнева: авва Доротей и св. Йоан Лествичник отдавна са казали всичко, и те не са единствените, които са писали по този въпрос. Трето, какъв е смисълът да се казва нещо, когато всички знаят всичко, но никой не бърза да го изпълни?
Макар че, от друга страна, самият факт на греха е достатъчно основание да не се мълчи за него. Но ако разсъждаваме по темата, трябва да мислим предимно в практически план и това да бъде приложено към конкретната житейска необходимост. Да вземем например гнева към ближния.
На първо място, нека отбележим, че независимо от степента на поробване от страстта на гнева, повечето хора имат съвсем определен опит в справянето с нея, при това успешен.
За никого не е тайна, че хората, които са йерархично по-висшестоящи или се намират в една или друга ситуация, в която изпълняват началническа дейност, могат да бъдат груби, несправедливи, търсещи изгода или като цяло непоносими. И това, разбира се, ви кара да се ядосвате. Понякога гневът просто се разлива в душата ви и е добре, ако това е гняв, а не ярост. И какво се случва? Ругаем ли, крещим ли, губим ли самообладание? Отдаваме ли се на страстта си и позволяваме ли тя безпрепятствено да действа в нас? Губим ли контрол, действаме ли прибързано, вършим ли глупости? Не, не и не! Скриваме гнева във вътрешния си джоб. Смирено мълчим или спокойно обясняваме, или търпеливо изчакваме. Дори вътрешните прояви на гнева се опитваме да потушим, за да не излезе нищо наяве, да не повлияе на диалога, да не развали всичко. Ясно е, че подобен опит с „гнева във вътрешния джоб“ винаги е принудителен и в него има съвсем малко повече от нулев аскетизъм. Въпреки това той ни позволява да добием представа какво означава да потиснеш гнева. Нека да направим един прост извод: ние винаги се гневим по една и съща причина: защото го позволяваме на самите себе си. Случаите, в които казваме „стоп на гнева”, не се ограничават само когато се отнася до шефове и чиновници. Потискаме го и когато става дума за хора, които обичаме и уважаваме. Защото съществуват такива чувства като уважение, благоговение и почит. Тоест можем да си забраним да изпитваме гняв, ако смятаме, че той е неуместен. Затова, ще повторя, ние се гневим само тогава, когато сме убедени, че можем да го направим.
А сега нека си припомним една истина – можем да се гневим само на този, когото смятаме, че превъзхождаме, с други думи – някой, когото сме свикнали да гледаме отдолу нагоре, не може да стане обект на нашия гняв. И обратното, достатъчно е да се помислим за по-добри от някого от нашите ближни, и можем да сме сигурни, че рано или късно той ще стане свидетел на нашия гняв в действие. Тук се проявява несамостоятелността на гнева като страст. Нещо повече, той не само че не функционира сам по себе си, тъй като е тясно свързан с тщеславието или мързела, гордостта или сладострастието, алчността или егоизма, но и се нуждае от същата гордост, тщеславие или високомерие като предпоставка за възникването му. Като цяло една несамостоятелна страст, към която повечето от нас са изкушени от самия живот, има добри шансове да се превърне в слаба страст и борбата с нея ще има добри шансове за успех, при условие че този, който се бори с нея, не отстъпва и остава последователен. Разбира се, всичко зависи от самите нас.
Можете да започнете с елементарна самодисциплина. На гнева трябва да се казва „не“ колкото може по-често. Следва да помним, че най-коварен и опасен е гневът, който на пръв поглед изглежда справедлив. Именно на този гняв, основаващ се на собственото самооправдание, не трябва да даваме никакъв шанс. Известно е, че чувството за праведност „развързва ръцете“ на човека, а гневът е способен да замъгли ума му. Необходимо е много време, за да се почувстваме засрамени от последиците на подобен гняв, и то само ако е възможно тези последици да бъдат поправени, което, уви, невинаги се случва.
Така че, ако си поставим за правило принципа „чувстваш се прав – мълчи“, да свеждаме емоциите си до минимум и да не бързаме да реагираме на дразнители, то с времето не гневът ще властва над нас, а ние ще властваме над него.
Също така е важно да работим върху отношението си към ближните. Както вече беше казано, борбата с гордостта, тщеславието и високомерието отслабва и гнева. Полезно е също така да обърнем внимание на онези страсти, върху които гневът паразитира в нашия ум. Като се борим с тях, ние ограничаваме и възможностите за проявата на гнева.
И, разбира се, най-важното е, че с каквато и страст да се борим, трябва да помним, че без Божията помощ и най-слабата страст не може да бъде победена, а още повече, ако тя се е вкоренила в нас. Гневът ще бъде победен само от този, който се изправя срещу него с твърдост и вяра, и е лишен от самонадеяност.
Превод: Виталий Чеботар
Източник: pravlife.org
