Как и на кого прощават светиите
Пет примера от живота на светиите
Изоставен от всички, страдайки на кръста, Иисус Христос се обръща към Своя Отец: „Отче, прости им, защото не знаят какво вършат.“ Образът на тази прошка всеки християнин носи в сърцето си. Светиите, подражавайки на Христос, прощавали измяна, предателство, насмешка, презрение. Но не винаги им е било лесно…
Света Моника (331–387 г.)
Цял живот тя прощавала изневерите на своя мъж, мъдро подреждала семейното благополучие. Със сълзи се молела на Бога за сина си, желаейки да го види християнин, като затваряла очи за непокорството и своенравието му. И подвигът на нейното опрощение не останал без награда.
Тя се споминала в ръцете на своя току-що кръстил се син, по-късно блажени Августин. След много години той ще напише в своята знаменита книга „Изповеди“: „И тъй, аз вече вярвах, вярваше и майка ми и целият ни дом, освен баща ми, който обаче не надви в мен уроците на майчиното благочестие и не ме отдръпна от вярата в Христа, в Когото сам още не вярваше. Мама се постара мой баща да си по-скоро Ти, Господи, отколкото той, и Ти ѝ помогна да вземе връх над мъжа, на когото тя, превъзхождайки го, му се подчиняваше, защото и това подчиняване, разбира се, беше от Тебе и по Твое повеление“.
Мъжът на света Моника, Патриций, възпитан в традициите на езическия „морал“, не считал за нужно да бъде верен на съпругата си. Той даже не се стеснявал да споделя с нея впечатленията си след поредната изневяра. Но жената мълчала и всеки път прощавала на съпруга си. Нещо повече: светата съумяла така да поддържа семейните отношения, че в дома ѝ винаги имало мир и уют. И сприхавият и избухлив мъж нито веднъж през целия им съвместен живот не посмял да вдигне ръка на нея.
Приятелките на Моника, чиито годеници не се отличавали с галантни обноски с тях, често се срещали с нея бити: със синини и белези по лицето. И всеки път се чудели защо тя е винаги тъй радостна, никога не се оплаква, без ни една драскотина при такъв избухлив мъж. Така светата бавно подготвяла неговото кораво безчувствено сърце, приготвяйки го за среща с Христос.
Нейният син, Августин, устройвайки си добра кариера благодарение на проницателния си и буден ум, рано започнал да води разгулен живот. Като млад учен в търсене на истината се присъединявал към различни религиозни и философски течения. Трудно е човек да си представи как е страдало сърцето на вярващата майка, когато виждала сина си последовател ту на една, ту на друга новомодна секта. Той не желаел да бъде християнин, а майката търпяла, молела се и прощавала неговата непокорност. И все така ден подир ден, дълги години.
Великата прошка на Моника дала своите плодове: и мъжът ѝ Патриций, и любимото ѝ чедо Августин станали християни. А на Августин било съдено да стане велик свят човек и богослов.
Преподобни Дула Египетски (III – IV век)
Двадесет години той търпял и прощавал присмеха и подигравките на братята от манастира. Той бил готов да търпи мъчения, изтезаване, даже да се лиши от ръцете си – само да може и занапред да прощава и да не осъжда.
Точните години на живота на преподобния Дула Египетски са неизвестни. Приел пострижение в един от манастирите в Египет. По природа светият бил срамежлив, стеснителен и кротък. Неговата мълчалива незлобливост дразнела другите в манастира. Години наред те издевателствали над него, а той мълчал и прощавал. Не бива да се учудваме на такова поведение на иноци: древният манастир не бил място за струпване само на праведници, грехът прониквал и тук.
Веднъж от манастирския храм изчезнали скъпоценни църковни съсъди, необходими за извършване на литургията. Започнали да търсят крадеца. Някои монаси веднага почнали да сочат с пръст мълчаливия Дула. Че кой друг, според тях, можел да извърши това? Само той, който и бездруго предизвиквал отвращение и неприязън… Светият отначало се опитал да каже, че не е той, но никой не го слушал. И тогава Дула се смирил и казал : „Простете ме, свети отци, мене грешния“. Това „признание“ се оказало опасно за Дула, защото откраднатото така и не било намерено.
Снемат монашеските му одежди, дават му обикновени, светски и го повеждат към съдилището в близкия град. Разпитват го да узнаят къде е скрил църковните съсъди, но невинният монах не можел да посочи никакво място.
Започват да го разпитват и с мъчения според тогавашния закон. Резултатът бил същият. Тогава, „за извършено светотатство и кражба“, гражданският съд осъжда светия на отсичане на двете ръце. Повеждат монаха Дула към мястото за изпълняване на присъдата. И тогава се случва нещо, което никой не е очаквал. Истинският престъпник, който наблюдавал мъченията и издадената присъда над праведния Дула, бил толкова потресен, че съвестта му не издържала и той публично признал всичко. Подир него заговорила съвестта и на самите монаси. Те се втурнали към Дула, молейки го да им прости за нанесените обиди, за мъките, които му се е наложило да понесе по време на съда. Но преподобният само им благодарил за радостта да страда невинно, за възможността да подражава на Христос.
Три дни по-късно предал Богу дух в своята килия, по време на коленопреклонна молитва.
Света Елисавета Фьодоровна (1864–1918)
Четвърти февруари 1905 година край Николската кула на Кремъл избухва взрив. Това е бомба, хвърлена в каретата, с която в това време пътува Сергей Александрович, мъжът на Елисавета Фьодоровна. Великият княз загива на място. Убиецът Иван Каляев бива заловен. Три дни по-късно вдовицата го посещава в затворническата килия и му прощава от името на своя загинал мъж.
Принцеса Гесен-Дармщатска – Елисавета Фьодоровна, на 15 юни 1884 г. е бракосъчетана с великия княз Сергей Александрович (брат на император Александър III). Те преживяват в обич и разбирателство 19 щастливи години. Княз Константин Константинович, роднина и близък приятел на Сергей Александрович, си спомня: „Той ми разказваше за своята жена, възхищаваше ѝ се, хвалеше я. И ежечасно благодареше на Бога за щастието си“. Но епохата на смутове, настъпваща в Русия в началото на ХХ век, ги разделя.
Когато посетила в затвора осъдения Каляев, Елисавета Фьодоровна му оставила Евангелие. Нещо повече: ходатайствала пред императора за помилването му, въпреки че осъзнавала цялата сложност на политическата ситуация в страната. Великата княгиня се надявала, че проявеното милосърдие на властта ще смекчи сърцата на терористите и революционерите.
Обаче Николай II отказал на молбата ѝ. Впоследствие Елисавета Фьодоровна подпомагала финансово семейството на осъдения.
С този подвиг на велика прошка започнал нейният монашески път, който завършил през 1918 г. с мъченическа кончина.
Свети Тихон (1865–1925)
Против него е била цялата държавна система. Всичко е вършил заради спасението на Църквата. Най-близките му приятели и сподвижници са го предали, когато бил пратен на заточение. На опомнилите се и разкаялите си той прощавал и се стремял да ги върне обратно в лоното на Църквата.
Свети Тихон става патриарх Московски и на цяла Русия в мрачната за страната епоха: току-що са отшумели две революции. Старият имперски ред е рухнал. Обществото е на прага на гражданска война. Новата държавна върхушка избира антирелигиозния курс, с който започват гонения, потискане на християните, първите разстрели. Още от самото начало патриархът е съвсем наясно, че го очакват само скърби и най-тежкото бреме на отговорността в такова отчайващо време.
В деня на избирането му на патриаршеския престол патриарх Тихон казва: „Вашата вест за избирането ми за патриарх – това за мен е свитъкът, на който е написано: плач, стон, тъга и мъка, и е свитъкът, който е трябвало да изяде пророк Йезекиил (виж. Йез. 2:10; 3:1. – бел. ред.). И колко ли сълзи и стонове ще ми се наложи да преглътна в предстоящото ми патриаршеско служение.“
И наистина първите му публични обръщения с осъждане на безчинствата и терора предопределят разрива между патриарха и властта. Фактически св. Тихон е обявен за персона нон грата. С усилията на болшевиките в църквата е изкуствено създадено разколническо движение – „Живата църква“, чиято главна цел е нейната „модернизация“. То говори против патриарха, поддържа властта, изземва храмове в своя полза и арестува поддръжниците на патриарх Тихон, наричайки ги „тихоновци“.
Започва метежът над Църквата. На 5 май 1922 г. патриархът е арестуван, осъден и изолиран на територията на Донския манастир. През периода на заточение на светителя мнозина епископи и свещеници отстъпват от Църквата под натиска на външните обстоятелства и се присъединяват към обновленците. Сред тях са и близки приятели и сподвижници на патриарх Тихон. В края на 1922 г. две трети от тридесетте хиляди действащи храмове в Русия преминават в ръцете на разколниците. Но преобладаващият брой от вярващите не поддържат разкола. Осъзнавайки, че обновленската авантюра се е провалила, болшевиките освобождават Тихон след година затворничество.
Патриархът отново служи в московските храмове, в които се стичат огромен брой богомолци. И заприиждат в скромната килия на Тихон епископи и свещеници, които преди са го предали. Светителят постъпва мъдро: той не ги отблъсква – тях, нещастните, но изисква разкаянието им да стане публично.
Забележителен е случаят с покаянието на митрополит Владимирски и Шуйски Сергий, блестящ богослов, под чиито „грижи“ мнозина от духовниците са напуснали Църквата. Застава той в обикновено облекло на амвона пред иконостаса, пред патриарха. Храмът е пълен с богомолци. Гласът на митрополита трепери от вълнение – той моли за прошка, кланя се ниско. Светейшият му възвръща знаците на епископския сан: бялата калимавка, панагията с кръста, мантията, жезъла. Светителят Тихон отначало гледа владиката Сергий с тъга, но постепенно започва да се усмихва и с ласкава шеговитост му казва: „И ти, старче, се отцепи от мене“. Изведнъж и двамата не издържат. Прегръщат се и горчиво заплакват.
Свети Лука Войно-Ясенецки (1877–1961)
По собствените му думи, без никаква причина цели 11 години са влачили този човек по разни затвори, заточения, интерниране. Разпитвали са го и са го изтезавали на Лубянка. Опитвали са да сломят светия човек, заставяйки го да се отрече от вярата. Но не са могли. „Обикнах страданието“ – ще каже впоследствие свети Лука.
Светското му име е Валентин Феликсович; бил е блестящ хирург, направил няколко важни медицински открития. След революцията, в условията на атеистичната реалност професорът категорично отказва да мълчи за своята вяра. Нещо повече: приема сан епископ. От този момент започват да го преследват и измъчват.
В епохата на терора през 30-те години на XX век св. Лука изтърпява камерите на Лубянка с разпитите, мъченията, изтезанията и непрестанното унижение на човешкото достойнство. Три пъти е заточаван в суровите северни краища на Русия. Най-тежко изпитание за него е заточението на брега на Северния ледовит океан. Най-тежки климатични условия, живеене в дървена къща, където „вместо двойни прозорци – отвън стоят замръзнали плоски ледени блокове“, пролуките на прозорците не са с нищо уплътнени… а във външния ъгъл на места се вижда през голяма цепнатина дневната светлина“.
Но епископът оживява. При това навсякъде, където е възможно, продължава да оказва медицинска и пастирска помощ. После започва войната: ръцете на прекрасния хирург се оказали тъй необходими за хилядите ранени войници. През този период той прави няколко важни научни публикации, в които излага свои открития в областта на абсцесовата хирургия, особено необходима в условията на военнополевата медицина.
След края на войната заточеният в изгнание професор и епископ Лука Войно-Ясенецки най-сетне е специално отличѐн „за доблестен труд във Великата Отечествена война“. След връчването на наградата в отговор той произнася традиционната за случая реч, като казва: „Аз възвърнах живота и здравето на стотици, а може и на хиляди ранени; и навярно бих помогнал на още много, ако не бяхте ме хванали без никаква причина и за нищо, и ако не бяхте ме влачили единадесет години по затвори и заточения. Ето колко много време беше загубено и колко хора останаха неспасени не по моя вина“. Страшно гробно мълчание надвисва след тези думи в залата. Горкият председател на събранието започнал да говори за това, че, видите ли, миналото трябва да се забрави и уверено да се крачи към светлото бъдеще. Светият мъж отговаря рязко: „А, извинявайте, но няма да забравя никога!“.
* * *
„Отче, прости им, защото не знаят какво вършат“. – В онази публична ситуация, пред лицето на идейните си врагове, св. Лука някак по своему повтаря тези Христови думи. Той е могъл да спаси много повече хора, но държавната система на терор е нанесла своите „корективи“. Хората не знаели какво са вършели. Може ли светият човек, макар даже и „поласкан“, възнаграден с признание и почести, честно, просто така да се примири с всичко случило се, да забрави всичко, което е понесъл и преживял?
Прощавайки на хората, той не може да оправдае системата, чийто ред и устройство са преумножили злото в света и страданието на невинни хора. | Foma.ru
Превод: Венета Дякова
