Красотата е последното убежище на християнството

Втора част от беседата на о. Владимир Зелински с големия френски православен богослов Оливие Клеман (+ 15 януари 2009 г.). Началото на беседата можете да прочетете тук. 

Такъв е бил, значи, вашият път. От въпросите, отправяни към празнотата, до долавянето на космичните енергии, изпълващи мирозданието, до откриването на Христовия лик…

Да откриеш Христос – това не е някакво еднократно събитие. Това е цял един живот, животът като процес на повярване. Ако това, което ни дава сили да живеем, е вярата, то в такъв случай тъкмо тя е онова откритие, което минава като червена нишка през цялото ни съществуване. На тридесетгодишна възраст, когато се кръстих, това събитие на вярата бе някак по-друго, отколкото сега, когато Той ме посреща на прага на смъртта, и аз знам, усещам, че Той ме очаква зад нейния праг. Ние Го откриваме в основите на нашето съществуване, приемайки Го като любов според чудесната формула на Вячеслав Иванов: Amor ergo sum – „Обичан съм, следователно съществувам“. Когато вече няма да ме има на земята, аз ще вляза в любовта, която ме е извикала към живот, и няма да намеря вратата й заключена. Човекът е създаден по образа на Христос, и той може да Го намери в своето „аз“ и във всичко, създадено от Христос, защото всичко чрез Него е станало…

Тогава как да си обясним тази множественост на религиите?

Нищо не трябва да се обяснява. Ще ви отговоря с думите на митрополита на Ливанските планини Георги Ходр: „Трябва да събудим Христа, Който е стаен в религиите“.

Няколко пъти ми се е случвало да срещам митрополит Георги по време на конференции в Киев. В твърде напреднала възраст хората, придобили опита на боговиждането, стигат до някаква светла прозрачност. Чел съм книгите му, но най-много ме порази меката му усмивка, с която ми разказа, че по време на последната израелско-ливанска война къщата му е била изтрита от лицето на земята веднага щом той е излязъл по някаква случайност от нея.

Разбира се, неговите думи не трябва да се превръщат в някаква догма. И все пак ние имаме право да дерзаем. Както и да се доверяваме. Аз се доверявам на Светия Дух, Който ни говори навсякъде, където сме способни да Го чуем, показвайки ни Христа. Не мога да си представя, че Христос би могъл да бъде чужд на някого или на нещо. Признавам, че понякога чета текстовете на великите суфии и се моля заедно с тях. В света има много повече откровения на Христос, които бих нарекъл подготвителни, отколкото можем да си представим. Нямам предвид само Стария завет. Цялото мироздание съдържа в себе си Словото, което го е създало. Когато Бог се яви в цялото Си творение, ние ще открием или може би ще си спомним за безбройните Му „икономии“, защото Христос, повтарям, е в дълбините на всяка реалност. Но къде е Той и как точно присъства в нея – това засега не можем да обясним. Можем само да се опитваме да различаваме думите Му, насочени към нас и доловяни от нас чрез гласа на Светия Дух…

…Който „диша, където иска“, и „ти чуваш гласа Му“. Но как да съвместим това дишане с неподвижността на Преданието?

При руските религиозни мислители аз открих свидетелство за Преданието, което е било и автентично, и творческо. То е било вярно на изворите, съдържащи се в Писанието и патристиката, и същевременно способно да разгадае в светлината на Петдесетница съвременния свят, който ни заобикаля, да изгони злите духове от него, да влезе в него, за да го преодолее и да го надмогне. Разбрах, че евангелският дух и меката плавност на обреда могат да бъдат съгласувани. Но аз не отделям преданието на Руската църква от византийското, сирийското предание… Първата ми, тъй да се каже, фактическа среща с православието беше пътуването ми до Сопочани, Сърбия. Преданието е езикът на нашата вяра. То й придава форма, смисъл, памет – онази свещена памет, която изгражда самите нас. Но и свещената памет не трябва да се вкаменява. От православните катехизиси можем да научим много за христологията, но почти нищо за Иисус от Назарет. Живият Иисус сякаш остава скрит зад стената от формули, с които Го определяме. Да бъдеш християнин според мен означава да не отделяш нито Христос от Иисус, нито Преданието от Светия Дух. И все пак нито Иисус, нито Христос, нито Троицата, ни Светият Дух не принадлежат само на християните или на историческите Църкви. Тук е налице редица антиномии, които трябва да приемаме като такива. Аз не се отказвам да виждам във всичко проявата на божественото начало, защото всичко, което се явява, е светлина, както казва апостол Павел.

Това разбиране вероятно е станало основата на вашия икуменизъм. Знаете ли, че днес в Русия думата икуменизъм е почти мръсна дума? Ако искат да унищожат нечие реноме като православен човек, наричат го икуменист.

Tiens! (трудно преводимо възклицание, което може да се преведе като „гледай ти“, „виж ти“. Тъй, с усмивка, той посреща новините, които не са му напълно по сърце). Да, чувал съм за това. И то не ме учудва. Русия е излязла от ледник и още доста време ще мине, докато се постопли. Не мислете, че за двадесет години организмът на една толкова огромна страна като вашата може да се промени. Нямате представа, колко нетърпима беше Римската църква отпреди не повече от половин век. Едва днес, в епохата след Втория Ватикански събор, тя раздава усмивки на всички църкви и конфесии, а доскоро само за една съвместна молитва заедно с протестанти, пък и с православни, вие рискувахте да бъдете отлъчен. Този синдром на страха от другия, страха да надникнеш в другия, за да не би да познаеш там Христос, се маскира винаги като борба за чистота. Рано или късно това ще се изживее и ще отмине само.

Но нима нетърпимостта към изопачаванията на истината – anathema sit! – не влиза органично в онова наше наследство, което е самата същност на православието?

Заедно с много светци и просто отци аз повтарям: православието – това е Христос. И затова то е безкрайно по-голямо от своите конфесионални граници. Русия притежава вселенски дух, какъвто навярно никоя друга страна не притежава. В нея има дълбочина, каквато не съм срещал никъде другаде, има красота, граничеща с откровение Божие, в която се долавя нещо пределно, нещо изумително, и същевременно тя е измъчвана от демоните на някаква натрапчива изключителност (която, разраствайки се, се изражда понякога в етнически или ритуален нарцисизъм), ксенофобия, специфичен комплекс за малоценност-превъзходство, и всичко това се прелива в религията, където безмерността спори с войнстващото тесногръдие… Французите могат понякога да мразят Франция (спомнете си Селин и толкова много други), но при тях липсва онова мъчително усещане за безпочвеност, което понякога ви отнася към противоположния бряг, към онази разгорещена романтика на кръвта и почвата по руски маниер… И все пак каквато и да е Русия, аз вече не мога да представя живота си без нея, тя е станала вече сякаш част от самия мен. Свети Серафим, свети Силуан, Достоевски, Солженицин, вашите новомъченици, Флоренски, Булгаков, Бердяев, Лоски, Евдокимов, о. Александър Мен – всички те, колкото и да се различават помежду си, са част от вътрешната ми биография. Бих казал дори, че именно Русия, тъкмо тя стана за мен път към откриването на вселенската тайна на човека.

Струва ми се, че в основата на онази вселенска нагласа, която някои наричат икуменизъм, трябва да легне едно ново осмисляне на човешката природа на Христос. Колко суров е Иисус с онези, които са Му най-близки по вяра („рожби ехиднини“ – за фарисеите; „махни се от Мене, сатана“ – към Петър, скалата на Църквата), и колко мек, отстъпчив, диалогичен е с „еретиците“ – жената край кладенеца, сирофиникийката, римския стотник. Ако Христос е в центъра на нашия живот, то защо трябва да проклинаме онези, които Го възприемат по друг начин? Дори по-лошо от това да ги проклинаме, защото в проклятието все още се запазват изсъхналите семена на любовта, заграбени от бяса на гнева, – да им обръщаме равнодушно гръб, да не желаем да знаем нищо за тях. Говоря не за другите изповедания, а за хората.

„Да би знаела дара Божий…“ – тъй се обръща Иисус към самарянката. Да бяхме знаели Божиите дарове, които могат да се открият при другите… В диалога между религиите или конфесиите ние трябва да тръгваме не от формулите, а от онези дарове, което са заложени в личността на всеки от нас. Защото тези дарове са дарове на Христос. Той присъства в тях. „Кой ще ме отлъчи от Божията любов?“, възкликва апостол Павел. Само любовта разпознава човека дори зад неговите маски.

Днешното вкоравяване, дори ожесточение, което изживява православието в много страни, не само в Русия, е по своему неизбежно. То, разбира се, издава явна стъписаност пред глобализацията, дошла заедно с предизвикателството и невероятната тежест или лекота на свободата, стоварила се изведнъж върху плещите на Църквата. Тъй се появи естетическо-идеологическият проект на „православната цивилизация“ с нейната утопия на сакралното общество и религиозността в стил XIX, понякога дори и XVII век, проектирана върху бъдещето. Нещо подобно вече се е случвало в началото на послевоенното църковно „затопляне“, допуснато от Сталин. Между другото, и самото сталинско общество създаваше собствена лъжесакралност, от която и до днес не може да се откъсне лесно. Тя омагьосва човека с черна или сива магия, засмуква го в себе си. И затова никакви изобличавания не заплашват главния й жрец, защото човешките хекатомби с всякаква височина са съставна част от неговата жреческа дяволиада. Впрочем преобладава нещо друго: обръщайки гръб на нашата неотдавнашна и неусвоена история, ние почти инстинктивно се хвърляме към нашата „свещена далечина“, към онази носталгична сакралност – фанатичния монархизъм, морализъм, обрядоверие, – която тъпче всяка проява на духовен живот, ако тя възниква от другата страна на стените, с които сме се обградили.

Аз възприемам Църквата, както впрочем и цялото Свето писание като тайнство, което е универсално и може да се възприема по безброй различни начини. Ние извършваме това тайнство, обличаме го във формата на ритуал, изповядваме го, участваме в него, и същевременно самата му божествена основа остава скрита за нас. Никоя вяра не може да я обхване. Образи на Църквата като тайнство на тайнствата могат да се открият и извън границите на видимите й прояви. Ние, православните, притежаваме безценното наследство на вярата; защо тогава да не бъдем и великодушни, разпознавайки, отгатвайки следите на същото богатство и при другите?.. Ако е вярно, че трябва да търсим, доколкото ни позволяват силите и възможностите, видимо единство с другите християни, без да отстъпваме нито една йота от нашата вяра, то това ни най-малко не означава, че ще си създаваме една удобна за всички религия от многото вери, както се страхуват мнозина православни. Никаква всеобща религия не ни трябва, това би било наистина някакво вавилонско смешение на верите. Но да отгатваш, да разпознаваш лика на нашия Господ зад всяка „добра“, същностно добра Негова изява в света – това не е забранено никому.

Имате предвид „анонимните християни“?

Не, разбира се. Нека да не ми се сърди Карл Ранер, но в най-последната, в Христовата дълбочина няма „анонимни християни“, има само святост или само безумие. Мисля, че идеята за „анонимността“, макар зад нея и да стои една вярна интуиция, възхождаща още към св. Юстин Философ, е своего рода мирен договор, предложен на враждебния секуларен свят: бъдете такива, каквито искате да бъдете, и все пак ние ще ви смятаме за свои. Но откровението на Христос, отправено към всеки човек – знам това от опит – превъзхожда всеки човек, то е призив за святост.

Ами ако срещнем тази святост извън стените на Църквата?

Истинската святост е свободна от всякакви стени. Вземете „Добротолюбието“, тази книга за Иисусовата молитва, за аскетиката, за контрола върху сърцето – неща, които могат да се смятат за съкровена душа на православието. И същевременно колко далеч е тя от всякакъв конфесионализъм. Макарий Коринтски, който е подбирал текстовете, и Никодим Светогорец, който ги е обработил и е съставил книгата, представят св. Григорий Палама, игнорирайки най-полемичните му текстове срещу латинците. Същият този Никодим превежда и адаптира за гърците няколко католически трактата. А методът на исихията, свещеното безмълвие, изложен в „Добротолюбието“, е твърде близък до бенедиктинското pax. Православната Църква свидетелства чрез себе си за неразделната Църква, в която се коренят всички християнски конфесии, от която израстват различни традиции – не в името на смешението, а в името на общението в Христос, в което западният човек не губи своята личност, а истински си я възвръща. Както са казвали св. Силуан Атонски, о. Думитру Станилое, о. Лев Жиле („Монахът в Източната църква“), църковността на „Добротолюбието“ обхваща цялото човечество и цялото мироздание.

Но нима „Добротолюбието“ не учи преди всичко на строга аскеза, достъпна само на малцина избраници?

Аскезата съществува съвсем не за да се умъртвяваме чрез нея, съвсем не в името на някакъв мазохизъм, както смятат мнозина. Ориген казва, че трябва не да потискаме естествената дейност на нашата душа, а да я пречистваме. Смисълът на аскезата е умъртвяването на смъртта, която се спотайва в нас, и съживяването на живота, който ни е дарен. Защото смъртта е по същество най-голямата човешка страст. Аскезата преобразува смъртното ни тяло в литургично тяло, освобождава ни от „този свят“ като мъгла от хипнози и илюзии, за да ни разкрие Божия свят, света, който е в Бога, тайнството на Неговото творение. Например постът в широкия смисъл на тази дума е доброволно ограничаване на нашите потребности, за да ги сведем до едничкото потребно – изначалния порив към Бога и Неговото творение. Постът пропъжда двете главни страсти, които живеят в нас: сребролюбието и гордостта. Постът ни помага да проумеем безкрайната дълбочина на тварните същества, които ни заобикалят. Същото може да се каже и за целомъдрието и бдението, т.е. за контрола върху сърцето.

Същността на страстите, за които се говори в „Добротолюбието“, е стремежът да обогатяваме нашето „аз“, да му служим в противоположност на Бога, вместо Бога: с други думи, това е идолослужение, което може да бъде безкрайно разнообразно. Зад всеки „храст“, израснал от думите, делата и особено от помислите, може да се крие грях, който впрочем може и да не държи да остава незабелязан. Но ето кое е най-интересното: грехът манипулира нашия разум, който ни даден за познание, в това число и за богопознание. Доколко грехът е присъщ на самото ни мислене? И още един, паралелен въпрос: доколко Бог изобщо е достъпен за мисленето? Струва ми се, че католическото решение, според което разумът може уж да познае по естествен път Бога, минава покрай „тайната на беззаконието“, която действа и в разума, без да я забележи. Какво бихте казал за това?

Аз пак ще се върна към „Добротолюбието“, в което доминират идеите на Евагрий. Евагрий се опира върху νους, върху мисленето в неговото духовно измерение. При това то е пронизано от интуицията на Макарий Велики, който смята, че основният орган на познанието е сърцето. По-точно сърцето е „същността“ на познанието, а „нусът“ – неговата енергия. Този Аристотелов речник не трябва да скрива от нас победата на библейското разбиране за човека над гръцкия интелектуализъм. В сърцето, осветено от лъча на Слънцето на Правдата, рационалността и душевния плам, разумът и влечението се преобразуват, отваряйки се за безкрайността.

Значи тепърва ни предстои да открием собственото си сърце…

Точно така. Да го открием чрез промяната в нашия ум, чрез метаноя. Такова е удивителното свойство на източното виждане за човека: то ни дава усет за божествената дълбочина в него. Човекът не може да бъде обяснен на ниво човек. Думата етос, която ние унижаваме с това, че я отпращаме към етиката, означава обичай, навик, обитаване. Хераклит е казал: Обитаването (биването) на човека е Бог.

За това е говорил неведнъж и апостол Павел: „Не знаете ли, че Христос е във вас, упованието на славата?“. Но това, което виждаме във всекидневния живот – в другите и най-вече в себе си – е далеч от всякаква слава. Това хипнотизирано, опиянено от самото себе си „аз“ прилича на раков тумор, разраснал се между мен и небето.

„Човекът е идолопоклонник на самия себе си“, казва св. Андрей Критски. Той насочва способността за поклонение, заложена в природата му, към самия себе си. С това той обръща гръб на Извора на живота, за да се върне към нищото, от което е бил създаден. Той става роб на смъртта, не на онзи край, с който завършва всеки човешки живот (този край може да се смята за израз на Божието милосърдие), а на опита на смъртта. Ние го натрупваме в себе си, и понякога тъкмо той ни насочва към търсенето на вечността. Спомнете си вопъла на разбойника на кръста: „Ние приехме достойното според делата си“.

Струва ми се, че угасването на паметта, сполетяло нашето време, което аз за разлика от мнозина мои едноверци далеч не съм склонен да смятам за най-лошо в историята на човечеството, е всъщност тотална забрава тъкмо на тези думи. Тотална загуба на благоразумие пред лицето на смъртта и наказанието. Бягство от смъртта не само във всекидневното съществуване, но и във вътрешния опит. Евангелското благоразумие се пробужда в опита на кръста: „Спомени ме, Господи…“.

Със силата на животворящия Кръст човекът придобива способността да преобрази всяко съществуване под знака на смъртта в живот, във Възкресение. Християнското съществуване е насочено към Пасхата в самия човек, в неговото сърце. „Сърцето на човека е създадено толкова голямо – казва Николай Кавасила, – за да вмести Самия Бог“. Пред Бога и в Бога открива той самия себе си. Откровението означава любов, разкриваща красотата на Христос. В тази красота е тайната на всички човешки лица, великолепието на всичко сътворено.

Заедно с Павел Евдокимов вие можете да бъдете наречен „богослов на красотата“, защото за вас красотата на творението означава разговор с Бога.

Богословието на красотата се съдържа вече в Библията и в самото учение за Троицата. Красотата остава последно убежище на християнството, което се изражда в бъбрив морализъм, както е на Запад, или в кораво законничество, както е на Изток. Всичко обаче започва от лицето, от способността ни да го видим. В почти всяка моя книга аз говоря за това, което съм открил от личен опит: християнството е религия на лицата, и то не на всички лица, взети заедно, а на всяко от тях поотделно. Лицето е отпечатък на Божията любов, Христос ни учи да го разчитаме. Но днес именно тази вяра изживява криза. Тъкмо затова лицето се заличава в съвременната цивилизация: спомнете си за живописта на отминалия ХХ век. След като всяка велика култура, в това число и изкуството, произлиза от култа, то нашата съсредоточеност върху себеизразяването, върху търсенето на своето „аз“ в мигновеността и скоротечността на впечатленията, се превръща в култивирана от самите нас реалност, в тържество на субективността, която не ще да знае за нищо друго освен за самата себе си, и същевременно отчаяно копнее за общуване с другия. „Време е да заменим изтъркалата се психология на човека с лирична халюцинация на материята“, както е казвал Маринети…

...която пък се изражда в халюцинация на нашето „аз“. Винаги ме е тревожел въпросът: как да отделим красотата-откровение, красотата-отблясък на истината, която присъства зад нещата, от красотата-фалшификат, в която художникът се заобикаля с огледалата на собствената си самост и натиква в този свят на кривите огледала цялото мироздание. В наше време това разделение става особено очебийно, бих казал раняващо. Разделението между това, което изначално е било „твърде добро“, и онова, което Йоан Богослов нарича „този свят“.

„От хубостта ти се възгордя сърцето ти, от тщеславието си ти погуби мъдростта си“, казва пророк Йезекиил [Иез. 28:17]. Човекът търси да завладее всичко, до което се докосва неговата ръка или поглед. И все пак Христос го зове от всички сътворени неща. „Видимите неща добиват дълбочина чрез невидимите“, казва Максим Изповедник.

А също и Владимир Соловьов, и Пастернак с неговия „образ на света, явен в Словото…“. Само че трябва да се научим да пишем думата Слово с буквите и мощта на Йоан в неговия Пролог…

Да, и Владимир Соловьов, и Рилке, и толкова много други. Но обърнете внимание, че Словото не се крие някъде зад нещата, зад „невидимото за очите“, както е при Соловьов, то е в самите тези неща, като божествен лъч, изпълващ всичко сътворено. Човекът е призван да отрази този лъч, този Логос, да му придаде образ и смисъл, да яви славата му. Патриарх Атинагор ми казваше: „Когато настъпва февруари, аз очаквам времето, когато ще цъфне бадемовото дърво в двора на патриаршията; аз отивам при него, за да се присъединя към това славословие, към този химн, който пее бадемовото дърво“. Тъй и светът трябва да стане образ на образа с помощта на човека.

И все пак в света ние виждаме нещо съвсем друго: агресивна секуларизация и обезбожествяване, от една страна, и продължаваща сакрализация на утопиите, от друга. Изплашен, почти истеричен есхатологизъм, и активно изтласкване на „паметта за смъртта“ до последна възможност, пределна рационализация на живота на Запад (виждаме я в биологичните експерименти, в манипулациите с живота), а също и надигане на архаични религии, уморено бягство към будизма, исляма, към най-чудновати секти, „диворастящ“ култ към тялото, култ към ероса и древният култ към звездите… На мода е отново прераждането, което, както казвате, се поднася като увлекателен туризъм за особено важни персони. И заедно с това все по-нарастващи морални питания към Църквите, виновни в хилядолетно потискане на човека, отбраняващи се както винаги с плосък морализъм, но оставащи по същество безметежни, безмерно самоуспокоени… Всичко това е прието да се нарича с името „постхристиянство“.

Няма никакво постхристиянство, няма и да има. Бих го нарекъл по-скоро извън-християнство. Това, за което говорите, е само кълбо от нови и стари самоизмами или „прелести“, както ги нарича аскетичният език. Днес ни е необходимо преди всичко да намерим отново Църквата, да я открием пак като място, в което обитава Словото, говорещо за пълнотата на битието, явяващо ни славата Божия. Словото, което е истина. Ние трябва да откриваме Истината-слово, да изпълваме с нея цялото битие… „Ти, Който си навсякъде и изпълваш всичко“, се молим ние, обръщайки се към Светия Дух, Който съдържа в себе си майчинско начало (на арамейски – езика на Иисус – думата „Дух“ е от женски род). В това е същността на християнството – че то открива себе си отново и отново, оставайки непоколебимо вярно на древните корени, изобличавайки призраците на света и пробивайки видимите напластявания дори и в самите Църкви. Бог ни се разкрива там, където Го търсим – но също и на съвсем други места, неочаквани за нас. И все пак Той винаги е Бог на любовта; вчера, днес и утре Той е Същият. Той се „изобразява“ навсякъде освен в злото и греха: както в Своето Си – в Църквата с нейните тайнства и предания, – така и в другите вери, в безмерността на мирозданието, в премъдростта, припламваща и гаснеща около нас. „Вся Премудростию сотворил еси!“ – сътворил за живот, преображение, космическа Пасха.

Оливие, вие сте имал щастлив живот. Но сега вече почти две години сте прикован към леглото, скован от болка и неподвижност, лишен от възможността да творите. До вас е обичното ви семейство, пред вас е късчето небе зад прозореца. Но в Париж – не както във вашия Юг – небето рядко бива слънчево… Какво е тогава за вас болестта?

Всеки ден, събуждайки се, аз виждам кръста върху камбанарията, към която гледа моят прозорец, а зад него, в далечината, катедралата “Сакре Кьор” [Светото Сърце] в Монмартър… Кръст и сърце, двуединен знак на любовта Божия. Божието Сърце е близо… Умирането стана за мен време на нови открития. Аз отново се научих да виждам облаците. И птиците, прелитащи зад прозореца. И дори вятъра. Оказва се, че можем да виждаме движението на вятъра. Понякога ми носят саксии с растения и аз се вглеждам в техния растеж. Мога да ги наблюдавам с часове и да се моля. Но най-важното е, че открих ново, по-дълбоко измерение на надеждата. Времето на умиращия е очакване. Ако смъртта е за нас пропадане в нищото, то времето се обагря в безнадеждност. Но ако смъртта е очакване за среща със светлината, умирането се изпълва с надежда. За стареца, както и за детето няма „утре“. Има само „днес“, само този миг, в който вярата може да преобрази мрака в надежда, смъртта във възкресение. Случвало ми се е да чувам свидетелства на хора, изтръгнати в последната минута от смъртта. Не вярвам, че умираме самотни: Христос ни очаква, чака всекиго от нас дори в най-самотната му смърт, обзета от най-голямо отчаяние. Но важно е и това, в последния момент върху ръката ти, върху челото ти да легне ръката на близък човек. Това е сякаш последното майчино докосване…

Превод: Андрей Романов

| www.glasove.com

Коментари

коментара