Любовта към враговете според преподобни Силуан Атонски

Любовта стои на първо място в християнството. Именно тя описва Божието битие и явява Неговия лик (ήθος). Бог е любов: любов като единосъщна и неразделна, лична, т.е. от Лица, Троица. Любовта на Бога се изявява в света чрез неговите действия (ενέργιες). Сътворението на света, запазването му и въобще цялото дело на Божия промисъл¹, което завършва с въчеловечването на Бога в Христа, е дело на тази любов.

 

Човекът също е творение на любовта. Но като творение „по образ и подобие” на Бога, той изначално носи в своята природа отражението на Божията любов, а постига своята пълнота като участва и напредва в нея.

 

„Страх и трепет завладяват душата ми, когато поискам да пиша за любовта на Бога”, казва свети Силуан. „Сърцето ми е бедно и няма сила да опише любовта на Господа”². Ако преподобният Силуан е завладян от такива чувства, когато желае да пише за Божията любов, какво ли трябва да стане с нас, когато решим да доближим тази тема? Доколкото обаче, както казахме, любовта е на първо място в нашата вяра, и доколкото описва битието на Бога и подобава да описва, макар и замъглено, и нашия облик, длъжни сме, според силите си, да я доближим – подпомагани от опита и учението на Отците на Църквата и най-вече от преподобния Силуан Атонски, който настойчиво говореше за любовта към враговете.

 

В станалата вече класическа творба „Свети Силуан Атонски” духовното чедо и житиеписец на преподобни Силуан, старецът Софроний, пише относно светията, че той „различаваше хората не на врагове и приятели, а на такива, които са познали Бога и такива, които не Го познават”³. Всемирната и съборна съвест на този светогорски монах не му позволяваше да разкъсва единосъщното човечество на приятелско и вражеско и по този начин да изключва (смалява) всемирността на човека. Като истинска и неподправена, християнската любов включва и враговете. И тази любов уподобява човека с Бога.

 

Любещият Бога пази Неговите заповеди. А пазенето на заповедите се събира в пазенето на двойната заповед за любовта: „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците”.⁴

 

Първенството принадлежи на любовта към Бога. Тя е, която изработва любовта към ближния. Но и любовта към ближния води до любовта към Бога, тоест на практика става дума за една любов с две действия, неразделимо открояващи се в нея – към Бога и към човека. Както забелязва Старецът Софроний, „любовта към Бога и любовта към ближния съставят един живот. Затова, ако някой вярва, че живее по Бога (букв. "в Бога") и люби Бога, но ненавижда брат си⁵, се намира в прелест. Така втората заповед ни дава възможност да се уверим дали живеем истинно в истинния Бог”.⁶

 

Заповедта за любов към Бога е отправена към цялото битие на човека. Не съществува област или нещо в човешкото съществуване, което да не трябва или да не може да участва в любовта на Бога. Човекът е призован да възлюби Бога с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си разум. Така целият човек се единява с Бога и става причастник на Божествения живот. Как обаче може да стане жива и да се опише тази любов на човека към Бога? Въпросът получава своя отговор от самия Христос: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби”⁷. Любовта на човека към Бога е жива и се изразява в пазенето на Неговите заповеди.

 

Не всички човеци обичат Бога еднакво. Описвайки различните степени на човешката любов към Бога, преподобни Силуан пише: „Има малка любов, има средна, има и съвършена. Страхуващият се от греха люби Бога. Имащият умиление люби повече. Носещият в душата си светлина и радост люби още повече. А онзи, който има благодат в душата и в тялото, той има съвършена любов. Такава благодат дава Светият Дух на мъчениците и с нея те доблестно понасят всички болки".⁸

 

Втората голяма заповед призовава човека да възлюби ближния си „като себе си”. Тази любов може да е жива на две равнища: 1) психологическо или обществено и 2) битийно или духовно. При първото верният люби ближния си както люби себе си – без да преодолява разцеплението, което съществува между него и ближния (тоест себелюбиво). Тази любов може да бъде най-добрият вид любов сред разпокъсания ни свят, но не е съвършената любов, която християнинът може да живее. Съвършенството на християнската любов се намира при битийното или духовното равнище, където изчезва всяко разцепление между „аз” и „ти”. Тук вече христия-нинът не разграничава себе си от ближния, но го обича както самия себе си; обича го като член на едно и неразделно тяло, към което и самият той принадлежи. Обича го, виждайки в негово лице собственото си "аз", собствения си живот. „Нашият брат е нашият живот”, казва преп. Силуан. С пазенето на тази заповед оживява единосъщието на човешкия род, а осъществяването на заповедта води цялото човечество към това да бъде "един само Ч[ел]овек".⁹

 

Става ясно, че под "ближен" без каквито и да било ограничения се разбира "всеки човек". Ближният не се определя по обективни белези, но се усеща (букв. приближава) чрез любовта и ние му служим чрез себеотдаването и жертвоготовността. Ближен е не само познатият, но и чуждият; не само приятелят, но и врагът. Любовта към врага е най-същественият белег на християнската любов. Тя е пробният камък, с който изобщо може да се изследва и удостовери нейното наличие: "И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите".¹⁰

 

Господ, казва св. Силуан, ни даде заповедта да любим един другиго и да любим враговете. "Но как да ги любим, когато ни сторват зло? Или как да любим онези, които гонят Светата Църква?"¹¹ Тази любов не е възможна за човека, освен единствено с благодатта на Светия Дух. Но непозналият Духа Свети не разбира как е възможно да люби враговете, нито пък приема такава любов.¹² За да приеме благодатта на Светия Дух, вярващият трябва да се подвизава. В началото, отбелязва преп. Силуан, "насилвай сърцето си да люби враговете и Господ, виждайки доброто ти разположение, ще ти подаде нужната помощ. Самият опит ще те убеди в това".¹³

 

Любовта към враговете не се постига като естествено упражнение. Изобщо не е естествено някой да обича оногова, който цели неговото заличаване. Тази любов оживява единствено като благодатно състояние. За да възлюби някой своите врагове, той трябва да има велика благодат в себе си. Дори и тази благодат, според преп. Силуан, не е съвършена, но е достатъчна за спасение.¹⁴ Нужно е верният непрестанно да бди, за да не я загуби. Затова преп. Силуан съветва: веднага щом някой те засегне (обиди, провокира), помоли се Богу за него и така ще запазиш мира Божи в душата си.¹⁵ 

 

За да яви духа на християнството по този въпрос, преп. Силуан посочва отговора, който Христос дава на двамата си ученици Яков и Йоан, когато, по пътя им към Йерусалим, самарийците отказват да Го приемат. Τогава, на предложение на двамата Си ученика да поискат небесен огън да изгори самарийците, Христос милостиво им отвръща: "Дойдох, не за да погубя човешки души, а да спася".¹⁶ Така и ние, добавя преп. Силуан, подобава да имаме една мисъл: "всички да се спасят".¹⁷

 

Старецът Софроний отбелязва, че "където има врагове, има и неудовлетворение (букв. отхвърляне, бел. прев.). Неудовлетворението неизбежно отлъчва човека от божествената пълнота и той вече е извън Бога… Онези, които ненавиждат и отблъскват брата, са частични: не са познали истинния Бог, Който е прегръщаща всичко любов, и не са намерили пътя, водещ към Него”.¹⁸ Преп. Силуан посочва, че желаещият лошо на враговете си "показва, че няма любовта Божия и все още не е познал Бога. Показва по-скоро, че неприязненният дух се е вмъкнал в сърцето му и носи лоши помисли, защото, според Господните думи, от сърцето изхождат благите или неприязнени помисли".¹⁹

 

Ненавистта (омразата) разделя хората. Тя се противопоставя на единосъщието на тяхната природа и е болестно и противоприродно състояние. Ето защо и любовта към ближния не може да бъде съвършена, ако не включва всички човеци без разлика. Преподобни Максим Изповедник пише: "Ако ненавиждаш някого, някого пък нито ненавиждаш, нито любиш, другиго любиш, но умерено, друг пък любиш горещо, разбери от това неравенство, че си далече от съвършената любов, която преполага да любиш всеки човек еднакво".²⁰

 

Любовта към ближния не може да бъде основата на любовта към Бога. Разбира се, любовта към ближния се свързва неразривно с любовта към Бога, но изворът на любовта е Бог. Ето защо истинната любов към човека се основава на любовта към Бога. Истинната любов към Бога се преобразува в истинна любов към човека. Затова и преп. Силуан непрестанно утвърждава, че който не люби враговете, в него няма любов Божия и благодатта още не се е вселила.²¹ Обикновено човек приема любовта егоцентрично и користно. Осамостойностява себе си и забравя, че любовта му не е Бог, но Бог е любов. И ако човешката любов не се съгласува с Божия воля, означава че не е истинна. а престорена и телесно-втренчена. 

 

Понякога се случва човешката любов да бъде обърната само към Бога и да забрави човека, или да бъде обърната само към човека и да забрави Бога. И в двата случая любовта не е истинна. Както казва апостолът и благовестник Йоан: „Който каже: "любя Бога", а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед:. който люби Бога, да люби и брата си”²². Божията благодат, посочва преп. Силуан, идва и се запазва чрез любовта към брата.

 

Любовта е посята в човека като „семенно слово” (σπερματικός λόγος). Едновременно с това обаче тя е дадена и като заповед за изпълнение. Като „семенно слово” любовта съществува в човешката природа, но като изпълнение на заповедта тя е подвиг на добродетелта и плод на Светия Дух.²³ Това показва, че любовта е битийна съставна част на човешката природа, но също и основен фактор на сподобяването му и издигането му като човек. Без пазенето на заповедта за любовта – такава,  каквато бе преподадена от Христос и каквато бе явена в Негово лице с живота Му и със смъртта Му, нейното „семенно слово”, което е в природата на човека, не дава плод.

 

Първият опит на любовта се дава на човека с майчината любов още от вътрешноутробния живот. С него започва нейното чувстване и живеене в света. И затова липсата на майчина любов обикновено има поразяващи последици в душата на детето. Майчината любов е естествена и носи в себе си елемент на безкористност. От тази гледна точка майчината любов е най-дълбоката естествена любов. Но колкото по-дълбока е любовта, посочва преп. Силуан, толкова по-голяма е скръбта.²⁴ И затова майчината скръб е най-голямата на равнището на естествения живот.

 

Целта на нравствения живот на християнина трябва винаги да бъде преминаването от користна към безкористна любов. И това изобщо не е лесно, нито просто. Користта (личната изгода) е най-крепката опора в живота на тленния и смъртен човек; тя извира от инстинкта за самосъхранение и се свързва със страха от смъртта. Напротив, безкористността предполага себеотрицание и преодоляване на смъртния страх. Тези неща обаче са непостижими за човека сам по себе си. Те стават постижими с благодатта на Бога, която освобождава човека от тлението и смъртта и го отвежда във възкресението и истинния живот.

 

Разбира се, живеенето на безкористната любов се влияе и от външни фактори. В тази посока положително влияеха например чувството за общност, което властваше в традиционното земеделско общество, общежитийният дух, който изработваше монашеството и което беше идеал за обществен живот на православните народи.Обратно, насоченият към индивида дух на съвремието и ориентираният към лична изгода днешен живот и цивилизация никак не помагат за израстването на безкористната любов. Тук ни се открива огромната важност на монашеското общежитие за днешното общество.

 

Любовта не е отвлечено или недостъпно понятие. То съществува в човешките души и се вижда в междуличностните и обществени отношения. Често, казва преп. Силуан, "стига един поздрав, за да почувства душата блага промяна в себе си. И обратно – един поглед на досада стига, за да се отдалечи любовта и благодатта Божия".²⁵ Едновременно с това любовта се свързва и с правилата (разпоредбите – θεσμοί) на обществения живот – тя се отпечатва в него, когато съществува в лицата и душите. Това се удостоверява и от влиянието, което през годините християните са упражнявали върху оформянето на правилата на обществения живот. Същото обаче се случва и с нейния отрицателен образ. Когато любовта отсъства, това отсъствие се усеща не само в междуличностните отношения, но и в правилата на обществения живот.

 

Църквата е общество на любовта. Общество, където става възможно живеенето на любовта на Троичния Бог. В ежедневието повтарянето на Адамовия грях става със себе-остойностяването на човека²⁶, самовтренченото му уединяване²⁷ и себе-издигането му в съдия и оценител на останалите хора. Но Христос зове хората да се смирят пред Бога, да отворят сърцата си и да не съдят другите, но да ги обичат и да им прощават.

 

Човекът не е в състояние справедливо да съди другите, защото не знае всичко, както Бог знае. Когато обаче се упражни в смирение и достигне духовна зрялост да не съди другите, но да отглеждадобри помисли за тях, той получава дара на разсъждението и може правилно да разбира и да различава всички хора. Любовта не прави разлики, но безразлично включва всички. Когато бъде ограничена до определени избрани и оставя неизбраните, тя лесно стига до ненавист²⁸ към неизбраните и разцепва човешката природа.

 

Хората и като лица, и като човечество, узряват в любовта постепенно. Това се вижда и от историята на Божия промисъл за човека²⁹, където заповедта за любовта не се явява на хората в съвършения й вид отначало, но постепенно. Така Ветхият Завет като „възпитател в Христа” повика хората да отглеждат любовта в кръга на избрания народ. Показателно е следното степенуване в книга Левит: "Аз съм Господ Бог ваш. Недей в ума си ненавижда брата си; с изобличение да изобличиш твоя ближен, и не ще приемеш грях заради него. И да не отмъщава ръката ти, и да не се гневиш на синовете на народа ти, и да възлюбиш твоя ближен като самия себе си: Аз съм Господ"³⁰. В този текст любовта се явява като завършек на един път, който се осъществява четиристепенно. 

 

В първата степен имаме отбягването на ненавистта спрямо брата. След това виждаме изправителното изобличение, което трябва да става без никаква ненавист спрямо него. В третата степен имаме отбягването на отмъщението и злопаметството за предизвиканото лошо. В четвъртата степен е любовта към ближния, която трябва да бъде същата като любовта към самия себе си.³¹

 

От друга страна, "око за око и зъб за зъб"³² не налага мъст, както някои грешно мислят, но по-скоро ограничават отплатата за злото, което някой е понесъл. В книгата Притчи става дума за въздаването на врага добро наместо зло: "Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото, (правейки това) ти струпваш жар върху главата му"³³. Въпреки, че тук е налице подбуда към подвизаване в безкористна любов към враговете, заедно с това  съществува и един вид благородна, макар и остра, отплата.

 

Истинната любов е нерушимо свързвана със страха Божи. Пазенето на Божиите заповеди, което се увенчава с пазенето на заповедта за любовта, също води началото си от страха Божи. Този страх очиства душата на верния, прави я зряла и я води при любовта. Доколкото вярващият пази Божиите заповеди, движим само от страха, неговото поведение остава користно като на роб и духовният му живот има принудителен характер. Когато се усъвършенства и започне да пази заповедите, очаквайки възмездие, той действа като наемник и не престава да бъде воден от корист. В този случай, обаче, отслабва принудителният характер на духовния живот и съобразяването с волята Божия може да става с желание и радост. Накрая, когато двигателят на пазенето на заповедите е любовта към Бога, верният може да действа безкористно и да не се чувства вече нито роб, нито наемник. Той се чувства свободен като чедо на своя Бог Отец и вижда Божиите заповеди като средство за умиление и запазване на свободата.³⁴

 

Мнозина разглеждат погрешно смисъла на страха и смятат, че той трябва да бъде изхвърлен от отношенията на човека с Бога. От една гледна точка тази позиция изглежда правилна, а и съгласна с духа на Благовестието и Преданието на Църквата. И наистина, евангелист Йоан пише изрично, че "в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха" (букв. "изхвърля вън страха"³⁵). Известно е казаното от св. Антоний Велики: "Вече не се страхувам от Бога, но Го обичам". По този въпрос стават големи недоразумения, когато се забрави първостепенната важност, която Божият страх има в духовния живот на човека. Същият Антоний Велики е казал за авва Памво, че "страхувайки се от Бога, накара Духа Божи да се всели в него".³⁶

 

Изглежда съчетанието на любовта с справедливостта е загадка. И тази загадка е действително сериозна, когато се изследва със светски средства. Как може или с любов, или справедливо да се справиш с нещо? Как може да остане ненаказан някой, който насилва в тежест на другите? Нима прилагането на любовта благоразполага към разпространяване на несправедливостта? Нима прошката, която е призван да дава християнинът на онези, които го онеправдават, съдейства за установяването на несправедливостта? С други думи, нима, в последна сметка, "не противится злу" (да не се противите на злото)³⁷, което проповядва Христос, позволява необузданост на лошото?

 

Отговаряме на тези въпроси като отбелязваме следното. Бягането от съпротивата срещу лошото е най-успешното справяне с него. Фотий Велики казва: "Ако на удрящите по дясната страна всички подадат и другата, къде ще останат тези, които ще удрят?"³⁸. С бягането от съпротивата лошото се побеждава и не се връща повече. По този начин се ограничава съществуването му в обществото. В обратния случай, въздаването за лошото става средство за неговото нарастване и увековечаване. Бягането от съпротивата отпраща лошото в миналото и отваря положителни възможности за бъдещето. Но на нивото на обществените отношения и правила намесата на съдебната власт е задължителна.

 

Християнинът, който люби, от любов не подминава несправедливостта, която се случва в тежест на ближния или обществото. Дори обратното – самата любов налага бързата му намеса за възстановяване на справедливостта. Колкото похвално е за верния да приема безропотно несправедливостта, която е в негова тежест, толкова укорително е да допуска и да е му е все едно за несправедливостта, която става в тежест на неговия ближен. Както забележително казва светият Златоуст, да търпи някой несправедливостта, която става в негова тежест е кротост, но да допуска несправедливостта, която става в тежест на други е "безмъжество", страхливост.³⁹

 

Любовта към враговете е изпълнение на двойната заповед за любовта, която обединява всичките Божии заповеди. Чрез любовта към враговете човекът се уподобява Богу, Който люби всички хора, справедливи и несправедливи, и се жертва като човек, за да спаси враговете си (подч. на прев.). Едновременно с това любовта към враговете оцелостява любовта към ближния, понеже включва цялото човечество и не разделя човешкото битие. И когато човекът живее тази пълнота на любовта, той има действително общение с Бога: него Бог люби и нему се явява.⁴⁰

 

Онова, което важи по отношение на личния живот, важи и по отношение на живота на Църквата. Църквата, както пише апостол Павел, е "стълб и утвърждение на истината"⁴¹. Свети Григорий Палама също отбелязва, че "които са на Христовата Църква, са и на истината, а които не са на истината, не са нито на Христовата Църква".⁴² 

 

Любовта към враговете е най-сигурният критерий за истината. Истинното богопознание съществува там, където съществува любов към враговете. Това означава, че тази любов е най-непоклатимият критерий за разпознаването на истинната Църква. Както отбелязва старецът Софроний, този критерий "може да се нарече всемирен, тъй като дава на всички нас възможността, посредством душевната изява на духовния живот, който подлежи на проверката (изобличението) на съвестта, не само да определим духовното си място, тоест да разберем дали личният ни път е истинен или лъжлив пред Бога, но и да преценяваме учението на истинната Църква от чуждите и измислени неща, които се привнасят в нея".⁴³

 

Живеенето на християнската любов, както по-общо живеенето на християнската нравственост (ηθική), става постепенно и с разсъждение. И затова е необходимо пастирското степенуване (κλιμάκωση) на изискванията към вярващите в духа на снизхождението и благоволението (οικονομία), който дух, от своя страна, по начало отличава Православната Църква. Тук подобава да припомним разказа, който се свързва със св. Антоний Велики. Когато някои от братята го помолили да им каже съзиждащо духа слово, той им посочил евангелското: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Те, обаче, отвърнали, че не им стигат силите да го приложат. Тогава аввата им казал: „Ако не можете да обърнете и другата, и едната не ще понесете”. Но те отново показали безсилие. Тогава преподобният старец се обърнал към послушника си и му казал: „Направи им малко булгур, понеже нямат сили. Ако това не можете, а онова не искате, какво да ви правя? Молитви са нужни”.⁴⁴

 

Завършвайки представянето на живота и учението на преп. Силуан, Старецът Софроний пише: "Ако мислено хвърлим поглед към хилядолетната история на християнството, пред нас ще се изправи едно безмерно богатство от постижения на християнската култура: колосални библиотеки, многобройни университети, академии, институти, величествени храмове, безбройни твърде ценни творения на другите изкуства: музика, рисуване, ваятелство, поезия и други, и премного други. Но Старецът (Силуан), като подминава всичко това, се спира само на едно: на смирението и на любовта към враговете. Всичко се крепи на това".⁴⁵

 

"Ако някой се моли много и говее, но няма любов към враговете, душата му не може да има мир.⁴⁶ Любовта към враговете свидетелства за присъствието на благодатта. А присъствието на благодатта предизвиква мир в човешката душа. Християнинът е човек на мира. А мирът на душата е главното благо, което той трябва да пази в живота си. Ако се помолиш за враговете си, забелязва преп. Силуан, тогава ще дойде мир и за теб. И когато любиш враговете си, знай че е голяма благодатта, която живее в теб. Ако нямаш любов, тогава поне не ги очерняй (клевети – διαβάλλω) и не ги проклинай, и ще бъде по-добре. Ако обаче някой проклина и ругае, явно е че в него живее неприязнен, зъл дух, и ако не се покае, след смъртта си ще отиде там, където живеят злите духове. Дано, допълва старецът, Господ избави всяка душа от такава беда.⁴⁷ 

 

Любовта към враговете не е извънредно дело или нравствен лукс, а определяща разлика и изключителен признак на християнската любов.