За любовта и страха

Откъс от новата книга на издателство „Омофор“ „Завръщане към отците“ на сръбския психиатър Владета Йеротич

Както не е възможно да преплуваме голямото море без кораб или лодка, така не можем да постигнем любовта без страх… покаянието е корабът, страхът – неговият кормчия, а любовта – божественото пристанище. Затова страхът ни води на кораба на покаянието, превозва ни през смрадното море на живота и ни насочва към божественото пристанище, което е любовта.

На пръв поглед може да ни смути изречението на св. Исаак Сирин, в което той свързва любовта със страха, защото от Първото послание на Йоан (4:18) узнаваме: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха“. Впрочем Божият избраник, за да стигне до „съвършената любов“, преди това трябва да чувства страх.

Страх от какво или от кого? Всеки човек, както добре знаем, изпитва страх в изобилие. Страхът открай време е бил най-големият враг на човека, но колкото и парадоксално да звучи, и голям приятел. Страхът има биологична, психологична, психопатологична и социална, но и метафизична природа. Майката ражда детето със смесени чувства на радост и страх, а и всяко дете се ражда с такива чувства. Страхът от раздяла като един от най-силните екзистенциални страхове съпътства човека през целия му живот, от раждането, когато детето се отделя от деветмесечната симбиотична връзка с майката, до последния дъх, когато човек, ако е в съзнание, неговата душа със страх се отделя от симбиотичната връзка с тялото, връзка, която някога трае и до сто години.

Да поставим решителния въпрос: кога страхът е враг и кога – приятел на човека? Поначало всеки физиологичен или нормален страх, който защитава човека от опасност, предупреждавайки го навреме за нея, е приятел на човека. Такъв е страхът от природни бедствия и всякакъв вид външни опасности. Страхът става много по-сложен и трудно разпознаваем като приятел или враг, когато става дума за нашите вътрешни страхове. В някои случаи именно приятелският, защитен, вътрешен страх или не се разпознава като полезен страх, или се превръща в патологичен страх, който расте и понякога стига до паника, и тогава може пряко да застраши човешкия живот.

Различни са формите на болестните страхове и техните прояви във вътрешния и външния живот на човека. Малко хора на земята са лишени от всякакъв, дори и най-невинен страх, боязън или уплаха. От безвредния, както изглежда, но натрапчив и продължителен човешки страх от насекоми, бактерии, отворени или затворени пространства и т. н., до тежките форми на страх, които правят невъзможно свободното придвижване на човека; след това измислените страхове на психотичните болни от видими или невидими врагове, спектърът на човешките страхове е по-богат от спектъра на слънчевите цветове или на тоновете от музикалната стълбица. Наистина човекът е същество на страха, защото, въпреки своя възвишен разум и ум, той е най-немощното същество в природата и непрестанно е застрашен от реалната заплаха на болестите и смъртта. Съвременната дълбинна психология, вероятно с право, макар и понякога пресилено, обяснява основната част от всички известни човешки страхове с различни травматични събития, станали преди раждането, по време на раждането и след него, разиграли се главно до третата-четвъртата година на детето, които (събития) оставят по-силна или по-слаба доживотна следа върху съзнателния и подсъзнателния живот на човека. Такива стресови или травматични събития се случват или поради някаква външна неизбежност, или по-често поради незнанието и грешките на майката или бащата в ранното детство на тяхното дете.

Вероятно на всички е известно, че някои страхове са видими и лесно могат да бъдат разпознати у уплашения човек от неговото обкръжение, но и има страхове, които по нищо не се издават външно, поради това много по-подмолно и опасно ровят в душевния живот на някой човек. Трябва ли да напомняме, че има страхове, за чиято причина човек ясно се досеща, както и много повече страхове, които човек не осъзнава или само от време на време осъзнава? За такива страхове казваме, че са потиснати и зад тях се крие някоя тежка, неразпозната травма, най-често от агресивно или сексуално естество. Накрая трябва да кажем, че нито временните, леки и разпознати страхове, които трудно може да избегне и най-добрият или най-умният човек, нито тежките, дългогодишни и неразпознати страхове трябва да бъдат доживотна съдба на нещастния човек. Чрез радикална промяна на условията на живот, самолечение, психотерапия, както и с искрена изповед пред духовник, човек може да смекчи или изцяло да се освободи от онова, което е било болестно в онази естествена, получена по рождение и приятелска страна от човешкия страх. Така стигнахме до главната част от нашето изложение за страха, която се отнася до нашия обществено-духовен живот и за която говори св. Исаак Сирин.

Вече видяхме, че страхът може да бъде наш приятел, когато своевременно ни предупреждава за някоя реална външна или вътрешна опасност. Когато говоря за вътрешна опасност, имам предвид различните телесни болести, които никога не настъпват внезапно, дори и тогава, когато се проявяват външно (сърдечен или мозъчен инфаркт, някой тумор и т.н.). Преди настъпването на която и да било сериозна болест винаги има някакви вътрешни напомняния, изразявани с различни знаци, посредством немия език на символите (например в съня), които ние, в нашата обща душевна и духовна заслепеност, не разпознаваме, или когато ги разпознаваме като предупредителни сигнали, не им обръщаме внимание, като че не става дума за собствения ни живот или смърт.

Веднъж пробудени, по Божия милост, за нашия духовен произход и за непреходната ценност на воденето на душевно-духовен живот, за пръв път започваме да се отнасяме към страха по друг начин. Ако до този преломен момент, който може да настъпи внезапно, като преосмисляне или обръщане, или постепенно и едва забележимо, ние сме преживявали своите страхове повърхностно или сме ги изживявали по болестен начин като мъчителна фобия, свободно култивирайки страх и някаква смътна тревожност, от този решителен момент, когато сме се досетили и сме познали кои сме, откъде сме и къде отиваме, повечето от дотогавашните ни страхове стават по-малко важни за нас или дори изгубват значение, защото сега откриваме в себе си онзи най-важен страх, за който и нерелигиозните, и религиозните философи казват, че е последният страх, страхът на страховете – а именно страха от смъртта. Бихме могли да се страхуваме от смъртта и преди това обновление от Бога, защото и нагонът за самосъхранение носи в себе си, на принципа на енантиодромията, страх от смъртта. Такъв страх от смъртта впрочем не би могъл да покаже никакви болестни явления в нашия вътрешен или външен живот. Този страх е станал силен у някои хора тогава, когато тези хора дълго време са водили безнравствен външен живот. Блазе на човека, който живее безнравствено, но чувства силен страх от смъртта, защото чрез този страх в него се проявява неговата отслабена, но все още неумъртвена съвест, която само чрез този страх от смъртта изразява себе си и Този, Който със сътворяването на човека веднъж завинаги е вложил съвестта в сърцето му.

Смъртта за човека, осъзнаващ Бога в себе си, престава да бъде биологичният страх на всяко живо същество от умирането, а става екзистенциален страх от вечното умиране. Независимо дали я схващаме като окончателно завръщане в небитието и окончателна смърт, защото решително и свободно сме отхвърлили вечния живот, или разбираме това вечно умиране като вечен ад – действително, не като място в котел с вряла вода или като пламък, в който горят, но не могат да изгорят и тялото, и душата ни, а като ад, като вечна отделеност от Бога, но и от другите хора. Споменатият по-горе страх от отделянето (сепарирането), който започва с раждането (а завършва ли със смъртта?), всъщност е нашият изконен, оправдан страх от възможността за вечно отделяне от Бога. Следователно, когато сме разпознали в себе си този прастар Адамов страх от собствената голота – под която се разбира не само телесното Адамово оголване след извършения грях, когато Адам и неговата жена Ева се покрили със смокинови листа, но и обедняването на неговия душевно-духовен живот след отдалечаването от близостта с Бога – нашият страх от смъртта вече не е наш враг, към който се обръща преобразеният Савел, питайки: „Где ти е, смърте, жилото?“ – а става наш единствен приятел, който от смъртта ни извежда към Живота, вечния живот. Това е страхът – кормчия на нашия житейски кораб, за който св. Исаак казва, че без него не можем да стигнем до пристанището на спасението. В нас, откакто сме разпознали този спасителен страх, няма никакъв друг страх: от височина, от остри предмети, от вода или огън, от вируси или комети; безбройните страхове, които дори са ни били от полза, докато сме били големи деца, пазейки нас, още несъзрелите и неподготвени от срещата с онзи Божи страх, за който великият датчанин Сьорен Киркегор казва, че е „главозамайване от свободата“. За много хора преломното преживяване на този страх означава истинско излизане на кораба от пристанището в открито море, защото морската дълбочина е „главозамайване от свободата“ на живота. Дотогава, макар и нашият кораб да се е движил, той се е движил без кормчията страх, движил се е с лъжлив капитан на кораба, който не е знаел как да изведе кораба от пристанището, пълно с подводни скали, в открито море, за който е необходим само един компас – страхът или страхопочитанието пред Бога! Клетият, велик Ницше! Той е написал: „Пускайте вашите кораби в непознати морета, в дълбоки бездни!“ И сам е заплавал в океана, но без Божия компас, надявайки се само на себе си и на свръхчовека в себе си. А свръхчовекът в Ницше, както и във всеки от нас, е единствено и само Богочовекът, Иисус Христос. Друг свръхчовек може да бъде само Антихристът. Ницше е избрал него, а свободно ли го е избрал?

Въпреки че и преди съм писал за необходимостта от различаване на страха от страхопочитанието, няма да е излишно и по този повод да кажа нещо за тази разлика. Опростявайки малко тази разлика, в опита си да разтълкувам казаното от св. Исаак Сирин във връзка с любовта и страха, бих казал, че всички наши страхове в живота водят, или трябва да доведат, до единствено спасителния страх – страхопочитанието пред Бога. Всеки друг страх прикрива единствения страх, който ни дърпа напред – по пътя от земята към небето, от човека към Бога – страхът пред Бога и Неговия Съд. Светите отци открай време добре са казали: „Който няма страх от Бога, ще се страхува от всичко, и от мушиците, и от другите хора, а който се бои от Бога, вече няма да се страхува от нищо земно!“ Необходимо ли е да повтаряме, че страхът от Бога не е страх от Бога, Който заплашва, тоест страх от земния баща или от държавника, който чрез страха държи в покорност, или от средновековния Бог на Църквата, която е плашела с ада хората, достатъчно наплашени от войните и епидемиите, плашела ги е с думи и картини на вечните адски мъки, държейки ги в робска покорност, която Иисус Христос е искал веднъж завинаги да замени в човека с послушание от любов? Ето един надежден кормчия на кораба – страхопочитанието пред Бога, кърмиларя, чийто кораб накрая е заплавал по морето, след като го е извлякъл измежду огромните скали на „смрадното море“, от винаги смрадните заливи на всички пристанища по света. Това е онзи любовен страх на детето от бащата и майката, страх на приятеля от приятеля, на мъжа от жената и на жената от мъжа, страхът на любовта към Бога – да не бъдат наскърбени Бог, бащата или майката, приятелят или брачният другар от нашите лишени от любов думи или дела. Светата Божия Троица са Личности, да не забравяме този важен факт! Затова вярваме и знаем, че Иисус Христос и сега плаче и тъгува заради нас, хората и нашите зли дела, както е плакал и тъгувал за мъртвия Лазар в Гетсиманската градина или за Йерусалим, който ще бъде стъпкан и унищожен от римляните.

В края на тази моя смела екзегеза да не забравяме нещо значимо от изречението на Исаак Сирин, което цитирахме в началото на статията. Видяхме, че без откриването на позитивния, приятелски страх в нас (страха от Бога), не е възможно да изведем кораба в открито море, в което тепърва можем да разпознаем що е свободна воля и защо Бог я е вдъхнал в нас с раждането на Адам (чието име – Адаман, на еврейски език, както е известно, значи Земя). Защо този страх всъщност е единственият сигурен кормчия на житейския кораб на нашето съществуване? Защото ни води към покаяние, ясно казва св. Исаак Сирин. Следователно без покаяние няма нито кораб, нито море, което вече не е смрадно, а чисто и прозрачно до самото дъно, когато през деня го гледаме от кораба, а нощем, когато продължаваме да плаваме в открито море, звездното небе над нас е второ прозрачно дъно; така морето се оглежда в звездното небе, а звездното небе – в морето. Между морето и небето е поставен човекът. Само здраво построеният кораб и надеждният капитан ще спасят човека да не остане без глава от главозамайването пред звездното небе и да не потъне като Нарцис в морските дълбини.

И още веднъж, всеки друг страх, който не води до покаяние, е лъжливо прибежище и смрадно пристанище, болестен начин на защита, бягство от отговорността човек сам да реши, да поеме отговорността и свободата тогава, когато, разпознавайки своите грехове, търси разрешение и изкупление за тях и разпознава онзи вид страх, който води до покаяние. Откъде у човека има толкова голям, толкова дълготраен и упорит страх от единствено спасителния, покаен страх? Защо повечето хора предпочитат живота в застоялото пристанище, вместо да се решат да се гмурнат в соленото море и посредством укрепяващата морска сол да се очистят от всички рани по тялото, причинени им от лъжливите страхове? Вероятно защото пластовете на греха, утаявали се с десетилетия в тялото и душата на човека, са направили и душата, и тялото толкова груби, че такъв човек е изгубил и последната надежда, че някое море и неговата сол (казано с други думи, някой духовник или психотерапевт) ще могат да размекнат и разтворят спечената кора на греха от душата и тялото.

А каква божествена награда очаква единствения истински герой измежду всички други герои в този свят за неговия риск да унищожи в себе си всички други страхове, освобождавайки като принц от ноктите на змея принцесата – покайния страх! Като не понася повече себе си, смрадния, и престава да се къпе ежедневно в тресавището на греховния страх (при това без да обявява този свят за абсурден), доброволно излизайки от него и връщайки „билета на Бога“ (както Иван Карамазов от романа на Достоевски), такъв човек, истински търсач на Бога, чрез покайния страх открива в себе си вярата, с нея – надеждата, а след това и най-скъпоценната тяхна сестра, третата дъщеря на София – любовта. И сега ни се открива истинският смисъл на едно друго послание на св. Исаак Сирин: „Когато човек обикне Бога, тогава неговата любов угасява и двата страха – страха от смъртта и страха от Неговия съд“.

Превод: Татяна Филева

Из книгата на Владета Йеротич „Завръщане към отците“, ИК „Омофор“ 2013

Коментари

коментара