„Мамо, татко, трябва да ви кажа нещо“
„Ох, ох, лошо ти се пише!“ Очите на най-добрата ти приятелка се разширяват от ужас, но сякаш в погледа ѝ прозира и малко ликуване. Стомахът ти се свива и започваш да потъваш в бездната, отворила се под краката ти. Каквото и да е, можеш да се справиш с всичко, можеш да оправиш всичко. „Само не казвай на родителите ми.“
Всеки, който чете тази книга, някога е бил тийнейджър. Много от необузданите емоции и убеждения от тези години сега изглеждат странни и дори неразбираеми. Но споменът за едно от тези чувства изниква в паметта, свеж като маргаритка – ужасният страх да не сгафиш.
Когато една тийнейджърка открие, че е бременна, тя се вписва в определението от учебниците за „момиче в беда“. Изпитанието да разкаже на родителите си може да се окаже по-голямо от всеки друг проблем, с който някога се е сблъсквала. Може би не се страхува от гнева им, юношите прикриват грешките си, защото се боят да не разочароват, натъжат или обременят родителите си, или просто защото се страхуват да не изглеждат глупаво на възраст, когато да бъдеш готин е по-важно от дишането. Една модерна майка държала на кухненския плот бурканче за сладки, пълно с презервативи, за тийнейджърите си. Когато дъщеря ѝ забременяла, тя тайно направила аборт, вместо да признае, че е ровила за презервативи.
В брошурата, озаглавена „Не се паникьосвай! Как да кажеш на родителите си, че си бременна“, миникомикс изобразява мащаба на страховете на едно момиче:
(Майката припада) „Мамо… Добре ли си?“
(Майката и бащата плачат) „Къде сбъркахме?“ (Бащата хока дъщерята) „Как можа да ни го причиниш?“
(Майката се отдръпва) „Защо ли не съм изненадана? Защо не си като сестра си?“
(Майката на телефона) „Сега ще уредим час за аборт.“
(Бащата търси пистолета си) „Къде ми е пистолетът? Ще видя сметката на това момче!“1
Информацията от групите за споделяне след аборт и проучвания на конкретни случаи показват, че изпадналите в паника бременни момичета много трудно могат да предположат как ще реагират техните родители. Момичето, което се готви за насилие, чува „Обичам те“ и получава прегръдка от натъжения си баща. Момичето, което очаква неохотния възторг на майка си, е изпратено да направи аборт. Не едно момиче си представя, че новината за бременността му ще предизвика буквално застрашаващ живота на родителите ѝ шок, въпреки че в действителност не възникват никакви здравословни проблеми, които да провокират подобен страх и вина. Понякога тези неоправдани очаквания се дължат на това, че момичето не разбира напълно родителите си, а понякога шокът от новината кара родителите да реагират по начин, който изненадва дори самите тях.
За много момичета първата мисъл е да не казват на родителите си. Те избират два начина за това: или пренебрегват бременността с надеждата тя да изчезне (рядко ефективна стратегия), или правят таен аборт.
В първия случай момичето се опитва да скрие бременността може би дори от себе си. Шест или седем месеца по-късно това обикновено става невъзможно. Нейните родители рано или късно ще заподозрат какво се случва и тогава трябва да се вземе решение дали да се запази бебето, или да се направи закъснял аборт. Късните аборти – когато бебето е напълно оформено – са далеч по-опасни за майката, отколкото раждането, и са ужасни и мъчителни за всички, не на последно място и за детето.
Всяка година се правят около девет хиляди и шестстотин аборта след двадесет и първата седмица от бременността, въпреки че не се отчита какъв процент се прави по метода на частичното раждане и какъв процент – чрез не по-малко ужасяващата техника на разчленяване в утробата.2 Преди години много от тези късни аборти се правеха чрез инжектиране на отрова в матката, за да се предизвика преждевременно раждане и (може би) смъртта на бебето. Това може би е довело до намаляване на популярността на тези методи. През 1981 г. д-р Уилард Кейтс от Центъра за контрол на заболяванията изчисли, че четиристотин-петстотин бебета годишно са родени живи след късни аборти, което го прави всекидневно явление.3 В почти всички случаи бебетата са оставени да умрат или смъртта е предизвикана по различни начини. Тези живородени деца след аборт сега са рядкост поради повишената надеждност на превантивните методи, които разрязват или пробождат бебето, вместо да го отравят.
Други момичета се опитват да прикрият бременността, като извършат аборт без знанието на родителите си. Това е избор, на който повечето американци се противопоставят. Добре известно е, че тийнейджърите вземат далеч по-маловажни решения по импулсивен, необмислен и рискован начин. По сходна тема д-р Самюел А. Нигро от университета „Кейс Уестърн Ризърв“ казва: „Какво става, когато дадете на [подрастващите] кола? Когато им дадете алкохол? Никой подрастващ не трябва да получава контрацептиви от училищни клиники или откъдето и да било другаде, освен ако няма бележка от майка си, че стаята му е била чиста и подредена в течение на цял месец“4.
Има причина непълнолетните да се наричат така. По делото „Планирано родителство срещу Данфорт“ (1976) Върховният съд постанови, че абортът е „тежко решение, а момиче в младежка възраст, под емоционален стрес може да не е в състояние да го направи без съвет от възрастен и емоционална подкрепа. Изглежда малко вероятно тя да получи адекватен съвет и подкрепа от лекуващия лекар в клиника за аборти“.
Една тийнейджърка може да не знае как да получи здравни грижи, тя може да избере име на случаен принцип от рекламен каталог, да се спре на реклама с красиви цветя или телефон на клиника наблизо, предлагаща най-ниската цена. Резултатите могат да бъдат фатални. В Манхатън тринадесетгодишната Даун Рейвънел умира при таен законен аборт. По време на процеса лекарят свива рамене: „Правил съм аборти на тринадесетгодишни и преди. Ако са на десет години, може би ще забележа“5.
В Сейнт Луис четиринадесетгодишно момиче намира смъртта си след таен аборт. Ако майката е била уведомена, тя е можела да каже на лекарите в клиниката, че момичето вече е било хоспитализирано три пъти поради психични проблеми6. Дори в случай на кръвосмешение тайният аборт помага на извършителя повече от всеки друг. Дванадесетгодишно момиче е заведено в клиниката за аборти от своя брат насилник, там получава час за аборта, плик с презервативи и лекция „да внимава“, след което е изпратена у дома с брат си.7
Проучванията редовно показват, че мнозинството от американците, около 80%, одобрява законите, изискващи родителите да бъдат уведомени преди извършването на аборт.8 Тридесет и осем щата имат някакъв закон за родителско участие, въпреки че в петнадесет от тях той не се прилага по различни причини. За да може законът да бъде конституционен, момичето трябва да има възможност да уведоми някой друг освен родителите си, обикновено съдия.
Някои закони обаче позволяват на момичето да уведоми който и да е възрастен – своя осемнадесетгодишен приятел например, или най-смехотворното – лекаря, който извършва аборта. Тези закони може привидно да налагат изискване медицинският персонал да информира родителите на момичето, но предлагат възможност, позволяваща на персонала да се откаже от уведомяване, ако лекарите смятат, че момичето е достатъчно зряло, за да реши за себе си, или (дори ако тя очевидно е незряла), ако вярват, че това уведомяване не е в неин интерес. В Мериленд щатският закон гласи, че лекарят, извършващ аборта, не може да бъде санкциониран за неуведомяване, без значение каква е причината, и е защитен дори срещу съдебен иск от страна на родителите.
Макар че подобни вратички в закона са от полза за извършващите аборти, те се представят като помощ за момичето, което би било малтретирано, ако родителите ѝ разберат, че е направила аборт. Но един детайлен поглед би разкрил следната дилема. Момиче, което би било малтретирано заради аборт, поначало е малтретирано поради всякакви причини (всъщност понякога представеният сценарий е, че тя е жертва на кръвосмешение). Когато момичето дойде в клиниката, търсейки алтернативно решение, клиниката автоматично трябва да докладва пред органите за закрила на детето и да бъде предприето разследване. Ако тайният аборт се извършва, за да се избегне малтретиране, прикриването му само го насърчава.
Тези вратички в закона обаче не изискват да се докладва предполагаемо малтретиране на деца. Подобно на дванадесетгодишната жертва на кръвосмешение, тийнейджърката се изпраща у дома в същата опасна среда. Следващата логична стъпка е да се прилагат закони, прикриващи бележници с двойки, фишове за превишена скорост, арест на пияни непълнолетни или вандализъм – всичко в името на това родителите насилници да не бъдат уведомявани, но все така да бъдат попечители на децата си.
В повечето случаи, разбира се, „Родителите ми ще ме убият!“ е просто израз и опасенията, че момичето би направило незаконен аборт, вместо да уведоми родителите си, са неоснователни. Почти всеки знае, че незаконните аборти са опасни и вероятността да ви убият е също толкова голяма (ако не и по-голяма) от риска да бъдеш пребит от ядосан родител. Въпреки че в продължение на много години законите за уведомяване на родителите се прилагат в различна степен, в резултат на това примерите за момичета, които правят незаконен аборт, са оскъдни. Често се припомня историята на Беки Бел – седемнадесетгодишното момиче, което умира в Индианаполис от обострена белодробна инфекция. Родителите ѝ твърдят, че някой ѝ е направил незаконен аборт, за да ѝ помогне да скрие бременността си и да не се налага да уведоми близките си.9
Тази история обаче крие много повече проблеми. Аутопсията на Бел показа инфекция в белите дробове, но такава липсва в репродуктивните органи, нито пък има надрасквания или увреждания от закачалки или други инструменти.10 Репортерът не могъл да намери нито персонал в клиниката, нито работници в спешното отделение, нито училищни съветници, нито полицай, който да е чувал за лекар, извършващ незаконни аборти в града.11 Но в нощта, когато Беки умира, докторът казва на майка ѝ, че не е сигурен, че може да спаси бебето12, което очевидно в този момент все още е било живо. Изглежда, Беки е умряла, за съжаление, от същата поразяваща пневмония, която уби Джим Хенсън13.
Тъжната история на Беки Бел е единствената, която изтъкват противниците на закона за информиране на родителите, и тя далеч не доказва тяхната правота. Поддръжниците на случая Бел – някога със задължително присъствие в залите, където тези закони се обсъждат, постепенно изчезнаха. Различните пакети от закони за информираност на родителите продължават да се прехвърлят от щат в щат с високо обществено одобрение.
Един неочакван резултат от тези закони показва, че когато е необходимо, тийнейджърите могат да бъдат по-предвидливи и отговорни, отколкото се очаква от тях. В Минесота законът за информираност на родителите се прилага от шест години и за този период процентът на абортите спада с една четвърт, което не е неочаквано явление.
Неочакваното беше, че раждаемостта също спадна. Като цяло броят на забременелите момичета при десет-седемнадесетгодишните намаля с двадесет процента, докато при осемнадесет и деветнадесетгодишните спадна с 25,4 процента.14 Страхът, че родителите им ще разберат за бременността по един или друг начин, се оказва твърде висока цена за тийнейджърите. Както Жаклин Касън пише относно аналогичното намаляване на забременяванията, след като приемането на поправката Хайд ограничи държавното финансиране на абортите: „Сблъсквайки се с цената за услуга, която доскоро е била безплатна, каквато е абортът, потребителите избират по-евтината алтернатива, която в случая очевидно е избягване на бременността“15.
Онези, които съветват бременните тийнейджърки, трябва да са наясно с различните страхове, които тези момичета могат да изпитат, и да ги насърчават да информират родителите си възможно най-скоро. Ужасът от конфронтация лице в лице може да бъде непоносим. За момичето може да е по-лесно да напише писмо или картичка, или да се обади на родителите си от къщата на приятел. Някои центрове, като Центъра за помощ на бременни в Колидж Парк, Мериленд, изпращат свой служител, който придружава момичето и му помага да поднесе новината – у дома или на неутрална територия, като например местния „Макдоналдс“.
Най-голямата изненада в разказите, чути в групите за споделяне на „Истинските избори“, беше колко често жените казват, че собствените им майки са ги накарали да направят аборт. Това нарушава очакваните архетипи и може за дълго да нанесе вреда на отношенията между майка и дъщеря. Дори ако останалата част от света и здравият разум казват на момичето, че продължаването на бременността ще бъде твърде трудно, то не се отказва от своята дълбоко вкоренена вяра, че майка ѝ по някакъв начин ще я подкрепи.
Архетипът на майката олицетворява радостта от децата, раждането и живота. Майката изпълнява и незаменимата роля на мъдра съветница, когато дъщеря ѝ навлезе в детеродния цикъл. Вечното познание за бременността, раждането, кърменето и отглеждането на деца, които отново завъртат колелото на живота, се предава „от майка на дъщеря“. Когато майката абдикира от тази роля и казва на дъщеря си, че не е компетентна да се справи с предизвикателствата на бременността, това е сериозен удар.
Но майките настояват за аборт, защото са майки, тигрици, защитаващи малките си дори от собствените си внуци. Когато само няколко часа преди смъртта на Беки Бел лекарят казал на майка ѝ, че Беки е бременна, той добавя: „Не съм сигурен, че ще можем да спасим бебето“. „Не ми пука за това бебе“, отвръща Карън Бел. „Спасете моето бебе.“16
Не всички мотиви са чисти, понякога причините на родителите са потресаващо користни.
Запитан за мнението му относно аборта жизнерадостният Бил със своя консервативен подход към „семейните ценности“ би го заклеймил. Децата му били тийнейджъри, когато Мери неочаквано забременяла отново. Често се шегували, че са твърде стари за подобно поведение. Когато бебето се родило, Бил показал на всички дъщеря си, целият изчервен от гордост.
Гордостта има две страни. Само месеци след раждането на малката ѝ сестра, шестнадесетгодишната Сю казала на Мери, че е бременна, резултат от мимолетен флирт на един купон. Двете поплакали и споделили своите притеснения. И двете били силно раздвоени по кой път трябва да поеме Сю. Мери искала дъщеря ѝ да завърши училище и дори да учи в колеж. Едно бебе обаче би разбило тези надежди. Но Мери също така знаела, че едно неочаквано бебе може да донесе огромна радост. Тя не била в състояние да я подтикне към аборт.
Решили да кажат на Бил. Веселата усмивка изчезнала от лицето му и той потънал в неодобрително мълчание. Най-накрая проговорил. „Най-унизителното нещо, което може да се случи на един мъж – започнал бавно той – е хората да знаят, че жена му го лъже с друг. Второто най-срамно нещо е дъщеря му да забременее. Не мога да го допусна. Трябва да направиш аборт.“
Когато Сю споделила с приятелка за това, лицето ѝ все още било бледо от скръб. „Как можа да го каже?“ – промълвила печално тя. „Той не знае нищичко за това какво означава бебето за мен, дори не ме попита какво искам аз. Само той беше важният. Никога не съм очаквала, че ще се държи по този начин, когато съм в беда и имам нужда от него. Ако не мога да се обърна към баща си, към кого тогава?“
Сю била на кръстопът. „Знам, че не мога да се справя с отглеждането на бебе. Вече имам достатъчно проблеми, наредила съм цял куп тройки. Но продължавам да мисля за онова момиче в моя клас. Тя има наистина лоша репутация, бременна е и дори не знае кой е бащата. Но ще задържи бебето. Идва в училище с големия си корем и ако някой ѝ каже нещо, тя му хвърля унищожителен поглед. Наистина, всички започват много да я уважават. Защото знаят, че тя преминава през всичко това, за да спаси живота на бебето си.“
Мери плачела, измъчвана от неувереност, тревожела се за дъщеря си. Сю не знаела какво да стори. Баща ѝ бил неумолим. Още от първия ден той бил непоклатим в настояването си Сю да направи аборт. Един приятел, посветен в тайната на семейството, внимателно посъветвал Бил да помисли за своето собствено бебе и да преосмисли живота на внука си. Усмивката на Бил рязко изчезнала и той изръмжал: „Гледай си работата“.
Сю направила аборт. След година завършила и отишла да учи в града на баба си и дядо си, на хиляди мили от къщи.
От какво имат нужда тийнейджърките, изправени пред подобно несъгласие от страна на родителите им, за да задържат детето си? Много от жените в групите за споделяне подчертаха необходимостта някой да застане до бъдещата майка. Ако родителите и бащата на бебето се отвърнат от нея, друг любящ човек може да се намеси и да ѝ вдъхне увереност, че може да се справи и не е сама.
Когато момичето е в конфликт със своите родители, най-спешната практическа необходимост може да се окаже осигуряването на жилище. Дори ако родителите не настояват за аборт, напрежението може да бъде толкова силно, че за всички да е най-добре, ако живеят отделно.
Повече от век американският пейзаж е осеян от майчини домове – институции, където неомъжени бременни жени могат да живеят заедно и да се подготвят за идващото бебе. Домовете на Флорънс Критентън отварят врати през 1883 г., първият от които е създаден от скърбящ баща в памет на младата му дъщеря. Тези домове първоначално работят в подкрепа на широк кръг жени, изпаднали в беда – бременни жени, проститутки, самотни майки, прелъстени и изоставени момичета и жени, застрашени да попаднат в една от тези категории. Веригата от домовете на Критентън е помогнала на над петстотин хиляди жени за петдесет години.17
Модерният, истински пример за майчин дом е LIGHT House („Life is Given Hope for Tomorrow“, „Надежда за живот утре“) в Канзас Сити, Мисури. Когато организацията „Християнска младеж“ в Канзас Сити се изправя пред предизвикателство да помогне на бременните жени в тяхната общност, LIGHT House реагират на мига. Купуват на безценица сградата на някогашен манастир с прилежащите му шест акра земя. (Разказват се легенди как основателката на LIGHT House Мерилин Люис се пързаляла на ролкови кънки нагоре-надолу из залите на огромната, празна сграда.) След това само за два месеца организацията събира 1,2 милиона долара чрез благотворителен пешеходен и телевизионен маратон и заплаща за имота в брой. След половин година една от обитателките на дома ражда първото бебе.
„Момичетата, които идват тук, често си нямат никого – техните родители, приятели и общество като цяло са отрицателно настроени“, казва Доналд Е. Филгрийн, медицински директор на LIGHT House.18 Животът в общ дом може да даде на жените усещане за подкрепа и съпричастност от останалите жени в същото положение – именно от това се нуждаят най-много. Средната възраст на обитателките на дома е осемнадесет години и родителите обикновено се радват, че дъщеря им е там.
„Нашият опит показва, че ако момичето може да намери място, в което ще получи храна и подслон през следващите шест месеца, родителите рядко са против. Всъщност те ни казват да я „поправим“, смее се Филгрийн. Всички услуги са безплатни за момичетата. Въпреки че застраховката или здравните осигуровки може да покрият някои от медицинските разходи на обитателите, над 70% от средствата идват от дарения.
Друг популярен подход е настаняването на момичета при различни семейства, система, която обикновено е известна като „пастирски домове“. Повечето центрове за бременни имат списък, обикновено по-кратък отколкото биха желали, със семейства, които са склонни да приемат бременна гостенка. Това е отговорно служение, насочено към подрастващите, които вървят в комплект не само със своите притеснения, и затова е необходима двойка с големи сърца и здрави нерви.
Мрежата за обгрижване е разработила напълно концепцията за приюта. Фокусирайки се върху нуждите на тези, които най-вероятно ще направят аборт – образовани жени от средната класа, в началото на двадесетте си години, – TNN организира по телефона осигуряването на ресурси из цялата страна, предлагайки медицински грижи, правна помощ, помощ при намиране на работа и записване в колеж, както и обезпечаването на подслон.
Двойките, които желаят да предоставят подслон на бременни жени в нужда, попълват дълъг, подробен формуляр. Момичетата се настаняват при семейства възможно най-близки до техните. Много жени се нуждаят именно от даващия утеха личен опит, който получават много повече в пастирските домове, отколкото от други жени в тяхното положение в майчините домове. TNN поддържа около 1200 дома за подкрепа в цялата страна.
Един стих от Свещеното Писание, който често се използва в медитативните практики на противниците на аборта е затрогващият стих: „Защото баща ми и майка ми ме оставиха, но Господ ще ме приеме“ (Пс. 26:10). Противниците на аборта редовно прилагат този стих като алегория на съдбата на нероденото дете, което сме призвани да защитаваме дори когато е отхвърлено от своите родители. Но тя е не по-малко валидна и за младата жена, отхвърлена от родителите си, и нашият призив да ѝ помогнем е също толкова неотложен.
Откъс от книгата „Истинските избори“ на Фредерика Матюз-Грийн, Омофор, 2022.
Бележки:
1 Child Support System Called ‘Abysmal’“, The Washington Post, March 3, 1991.
2 0.06% от 1 600 000. Кратки факти от AGI (института „Алън Гутмахер“), март 1993.
3 Liz Jeffries and Rick Edmonds, “Abortion: The Dreaded Complication”,The Philadelphia Inquirer, August 2, 1981. (Лиз Джефрис и Рик Едмъндс, „Абортът: страшното усложнение“, The Philadelphia Inquirer, 2 август 1981.)
4 “Tidbits”, Sisterlife, Fall 1992. („Трошици“, Sisterlife, есента на 1992.)
5 Ray Kerrison, “Horror Tale of Abortion”, New York Post, January 7, 1991. (Рей Керисън, „Страшната приказка за абортите“, New York Post, 7 януари 1991.)
6 Andre Jackson, “Deliberations Set Today in Abortion-Suicide Suit”, St. Louis Post-Dispatch, March 1, 1991. (Андре Джаксън, „Обсъждания на самоубийството аборт“, St. Louis Post-Dispatch, 1 март 1991.)
7 Mary Jean Doe, “Abortion Makes it Easier for Abuse to Continue”, The Baltimore Sun, March 1, 1994. (Мери Джийн Доу, „Абортът помага на насилието“, The Baltimore Sun, 1 март 1994.)
8 Тийнейджърите под осемнадесет трябва да уведомят родителите си: осемдесет процента (анкета на Washington Post, 1992); Повечето подкрепят съгласието на родителите за момичета под осемнадесет: 69,4% (Gallup, 1992); Подкрепят уведомяването на единия от родителите за момичета под осемнадесет: 18% (Wirthlin, 1992). Имайте предвид, че съгласието е с по-голяма тежест от уведомяването, двете се обобщават от термина „ангажираност на родителите“.
9 Rochelle Sharpe, “Abortion Law: Fatal Effect?,” Gannett News Service, December 1, 1989. (Рошел Шарп, „Законът за аборта: фатален ефект?“, Gannett News Service, 1 декември 1989.)
10 Катедра по патология и аутопсия към Медицинския факултет на университета в Индиана – Доклад № 88-0880 на Ребека Сюзън Бел, 17 септември 1988.
11 Joe Frolik, “Abortion Debate Shifting,” Cleveland Plain Dealer, September 8, 1992. (Джо Фролик, „Изместване на дебата за аборта“, Cleveland Plain Dealer, 8 септември 1992.) Повторено при разговор с автора, 7 септември 1993.
12 Sue Halpern, “Death by Criminal Abortion,” Louisville KY Courier-Journal, August 6, 1990. (Сю Халпъм, „Смърт при нелегален аборт“, Louisville KY Courier- Journal, 6 август 1990.)
13 Американски кукловод, режисьор, сценарист, продуцент, актьор и музикант, създател на популярната телевизионна шоупрограма „Мъпетите“. Умира през 1990 г. от ненавременно диагностицирана стрептококова инфекция, която поразява белия му дроб. (Бел. ред.)
14 J.L. Rogers et al., “Impact of the Minnesota Parental Notification Law on Abortion and Birth”, American Journal of Public Health, March 1991. (Дж. Л. Роджърс и колектив, „Влияние на закона за уведомяването на родителите в Минесота върху абортите и ражданията“, Американски журнал за обществено здраве, март 1991.)
15 Jacqueline Kasun, “Cutoff of Abortion Funds Doesn’t Deliver Welfare Babies,” The Wall Street Journal, December 30, 1986. (Жаклин Касън, „Намаляването на абортите не увеличава бебетата на социални помощи“, The Wall Street Journal, 30 декември 1986 г.)
16 Sue Halpern, “Death by ‘Criminal Abortion’“, Louisville KY Courier Journal, August 6, 1990. (Сю Халпъм, „Смърт при нелегален аборт“, Louisville KY Courier- Journal, 6 август 1990.)
17 Marvin Olasky, Abortion Rites (Wheaton, IL: Crossway Books, 1992), p. 200. (Марвивн Оласки, „Бунтове срещу аборта“, Wheaton, IL: Crossway Books, 1992, с. 200.)
18 Donald E. Philgreen, personal interview with author, May 5, 1994. (Доналд И. Филгрийн, лично интервю с автора, 5 май 1994.) Филгрийн призовава местните да се обадят на 816-361-2233 и да търсят подкрепа.
