Маски
„Как си?“ — „Прекрасно!“ — „Защо си тъжен?“ — „Не, не, всичко е наред“. Ние носим маски — както на работа, така и вкъщи: често ни е по-лесно да скрием зад нея истинското си лице… така е по-сигурно. Но за да изградим добри и искрени отношения с друг човек е нужно честно да погледнем себе си отстрани. Олег и Мария успяха да го направят и споделиха своя опит по време на срещите за млади семейства в Санкт-Петербургския епархийски център.
Още от детството си чуваме: „Не се страхувай, не преживявай, не се сърди“; „Рано е да се радваш!“; „Виж —всички вече се облякоха, а ти не успяваш“, „ако не правиш това, то никой няма да дружи с теб“. Такива постулати, особено от страна на родителите или други авторитетни възрастни програмират у нас определено поведение, управляват нашите реакции и в края на краищата провокират у нас слагането на маски – смел, безразличен, винаги успешен, безотказен…
Мария: „Нито един човек не може да заобиколи темата за маските. Всеки има свои – любима, по-малко любима, съвсем нелюбима. Маската е удобен инструмент, зад който можем да скрием чувствата и страховете си. Надяваме се, че тя ще скрие от срама и обидите, но на практика ще ни вкара в лъжа и в конфликт със самите нас.
В Евангелието Господ казва: „…и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. (Йоан. 8:32). Що за истина? Истината е Христос, Неговият образ в нашето сърце. Ние можем да видим себе си чрез Него. Помните ли, Той взел бича и изгонил търговците? А в друг момент благословил децата. И мълчал пред Пилат. И отговарял на първосвещениците. И се молил за хвърлящите жребий. Имал ли е маски? Не, Той е бил Себе си, бил е свободен от всякаква неискреност.“
Олег: „Свободата не е слободия, а възможност да видим себе си от всички страни и възможност да се срещнем със самите себе си. Започнахме по-видно да слагаме и да забелязваме маските си в семейството с появата на децата. Защото бяхме на прага на пълното изтощение. Ето някои от тях: супержена/ супермъж, супермама/супертатко, супердомакиня, суперпрофесионалист, суперприятел…
Всеки от нас смяташе, че това е в реда на нещата: във всичко трябва да бъдем на върха и то по програма максимум. Така ни научиха родителите ни: в семейството всичко трябва да е прекрасно. Трябва да успяваме във всичко. Нямаме право на грешка. Но навиците, с които дойдохме от нашите родителски семейства в нашето общо бяха съвършено различни. Маша, сблъсквайки се с нещо непознато веднага започваше да го изучава от всички страни. А аз обратно, хвърлях се в битка и решавах проблемите в движение.“
Мария: „Аз знаех всичко за детския сън, масаж, игрите, развиващи детето. Навън играех с децата на приятелите ми, които в това време си почиваха: „Какво толкова, така и така извеждам моите деца, не мога ли да помогна? Не ми е трудно“. Чистех до три часа през нощта, защото апартаментът трябваше да блести. През това време готвех първо, второ, трето и салата. Бях длъжна да се справям с всичко. Резултатът беше ясен – хронично недоспиване, умора, раздразнителност, особено по отношение на детето и чувство за вина, разочарование и обида към съпруга. Естествено, че заради мъжа си се стараех да изглеждам перфектно. Нали можеше да ме изостави и да отиде при друга! Но никакви прически, гримове, маникюри не можаха да ме спасят от разочарованията в отношенията. Аз просто се изчерпах. В сложна ситуация приятелка, която смятах за сестра се отдръпна от мен. Настигна ме някакво огромно разочарование и чувство, че не вървя по правилния път.
В този момент започнахме да ходим на църква. Дойдох на изповед и свещеникът ми каза, че Библията чете мен, а не само аз нея, и всичко там е написано специално за мен. „Изследвай себе си и Писанието“, каза ми той. Започнах да изследвам. Опитах се честно да се погледна отстрани и видях, че зад супержената се крие изплашено и притиснато момиченце, което се страхува да не бъде изоставено, ако е неудобно или лошо. То може да бъде мачкано от всеки, ако съпругът не е наблизо. Затова и то се стреми да съхрани брака си на всяка цена, дори с цената на живота и здравето си.“
Олег: „Моята основна маска тогава беше на всичко знаещ и можещ съпруг, мъж, който може да изкарва пари. Стремях се да бъда на нивото на жена ми, защото виждах колко много неща прави вкъщи. Бях уверен, че моята единствена задача е да нося колкото се може повече пари у дома. Затова и прекарвах на работа времето, което се полагаше на семейството ми. Работех на 100%, вършех си работата и я вършех добре. Получавайки поредното повишение и нови подчинени, аз лесно се справях и бях убеден, че и вкъщи ме чака същото признание и уважение. Прибирайки се, се стараех да сложа всичко под контрол, започвах да обещавам, че ще успея да свърша всичко и то с лекота. Но в края на краищата нещо правех, друго не успявах, за трето забравях и когато се стигаше да неприятен разговор за неизпълнените обещания, аз прекрасно разбирах какво следва. Надявах маската на неоценения, обидения и недоволния. Тоест, не ме закачайте, защото без моите пари сте за никъде. Главното ми оправдание беше, че не пия, не пуша и цялата си заплата нося вкъщи.
Цялото това напрежение се изсипваше върху всички сфери на нашите отношения. А в действителност се страхувах да призная, че нещо не мога, че с друго мога и да не се справя добре, че за трето ми е нужна помощ. Смятах, че да поискаш помощ е признак на слабост.
Мария: „В тази гонка да си супер за всички аз забравих какво е да си истинска за себе си и да познаваш себе си. Нужно беше да говорим със съпруга ми, но той бягаше от разговорите. Уморени от безбройни скандали, викове, редуващи се с временни помирения, ние постепенно започнахме да разговаряме. Разбрахме, че не желаем да се развеждаме, колкото и лесен изход да изглеждаше. Започнахме като че ли да се опознаваме отново.
След като започнахме да разговаряме човешки, да водим истински диалог, лека-полека започнахме да се разбираме един друг. Камъните, които тежаха в сърцето, се изпаряваха един по един, във всичко останало ни ставаше все по-лесно – домашната работа, децата, кариерата.
Започнах да намирам положителни моменти в това, от което се уморявах. По-рано се стараех да не мисля за своите желания, да ги пренебрегвам, да пренебрегвам умората. След срещи с психолози осъзнах, че няма идеални хора, само Господ е идеален. Не мога да обхвана абсолютно всичко, трябва да се науча в нещо да не успявам и да не се самообвинявам за това. Трябваше да се науча да се радвам на малките неща. Ето, днес не успях да измия пода, но пък изпих спокойно кафето си. Днес отидохме с децата на вечеря, бяхме заедно, утре ще прочетем книгата. Постепенно започнах да получавам голямо удовлетворение от труда, който полагам — независимо дали ще е чистене, готвене или плетене. Разбрах, че ако насочвам енергията в правилна посока, тоест да правя това, което мога и тогава, когато мога, ако почивам навреме, то и моят КПД расте. А желанието да узнавам нови неща ми разкри, че зад моите маски се крият и потребности. Разбирането какви са те, какво аз искам на практика ми помогна да променя живота си.
Олег: „Надмогвайки страховете си и откривайки се пред съпругата си, аз се уча да й се доверявам повече, без да се боя, че тя ще ме съди. Да, и аз имам слабости, и аз нещо не мога. Да, в домашните дела тя е по-веща, значи мога да приема нейния съвет без мисълта: „Какво, нима не мога и сам да се справя?“. Започнахме да се договаряме и да разпределяме домашните задължения и сега ясно зная за какво отговарям. Всичко това донесе огромно разведряване в нашите отношения. Но най-важното беше, че се научихме да си влизаме в положението един на друг и неусетно се появи убедеността, че ни чака прекрасно бъдеще заедно.
Всеки от нас може да направи избор: или да продължи да живее, криейки се зад маските си, в изолация и самота, които са следствие от носенето на тези маски, или да излезе на среща със самия себе си — в свобода и любов. | www.matrony.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
