Миряните в Църквата
Митр. Йеротей Влахос
Бидейки слово за Бога и божествените неща, богословието е винаги актуално, то може да отговори на всички проблеми, които възникват в обществото. Като истински богослови на нашата Църква, светците са винаги съвременни, защото те успокояват човека напълно, тъй като тяхното слово е чисто, ясно и осветлено от Светия Дух.
Действително светците на благодатта са едновременно надсветовни и иманентни на света, а словото им, бидейки апофатично и катафатично, е винаги спасително.
В тази категория бива причислен и свети Дионисий Ареопагит, покровител и закрилник на град Атина. Бидейки член на древния Ареопаг, той приел учението на Христа, станал християнин след проповедта на свети апостол Павел в древната Пника, като впоследствие бил избран за епископ на Атина, а краят на живота му бил увенчан от мъченичество за Христа.
Отдаденият на божествените неща Дионисий бил мъдър по света и мъдър по Бога. И тъй като светците упражняват едно диахронно мисионерство, затова и до днес той е пастир на Църквата, като ни води чрез своите слова и учение. Това проличава и от трудовете, които носят неговото име, и от тези, които Църквата е наследила и приписала на него. Тези трудове били наследени и от много светци като свети Максим Изповедник и свети Григорий Палама, които им отдали заслужената значимост, като са ги наредили в основата на православното богословие.
Нямам намерение да коментирам всички въпроси от богословието на свети Дионисий, нито да представям неговата актуалност по въпроса за търсенето на Бога и общението с Него. Само бих искал да подчертая една страна от църковния живот, а именно – въпроса за чина на миряните в Църквата и неговото съотнасяне към пастирския чин, защото винаги, както и днес, за нещастие, е съществувало едно объркване по този въпрос. Затова необходимостта от това да бъде чуто словото на свети Дионисий Ареопагит е голяма, а това слово в крайна смета е и слово на Църквата.
В съчинението „За църковната йерархия“ свети Дионисий коментира всичко, което се случва в Църквата като Тяло Христово, обредите и единството, което трябва да съществува между членовете. Той показва, че структурата на Църквата е йерархична, т.е. че съществува някаква йерархичност съобразно степента на духовния живот, но и спрямо степента на служение в Църквата. Следователно устройството на Църквата не е демократично в обичайния смисъл на думата, т.е. че всички ние имаме равни права, но е йерархично в смисъл, че всички имаме задължения и служения, аналогично според действието на Светия Дух.
Не съществува обаче никакъв антагонизъм между отделните чинове, защото всички тези специфични харизми са литургични, бивайки освещаващи и служителски, или с други думи – те са кенотични. Според свети Дионисий Ареопагит в Църквата съществува чинът на пастирите, които ръководят паството и го водят до очистване, до неговото просвещаване и съвършенство, и чинът на паството, т.е. тези, които биват ръководени и посвещавани в това духовно изпълнение, съвършенство и освещаване. Посветеният в божественото Дионисий анализира, че както чинът на освещаващите и пастирите се дели на три категории, на йерарх, йерей (свещеник) и служител, т.е. дякон, същото важи и за чина на паството или освещаваните, който се разделя на три категории, т.е. първо на очистващи се или каещи се, т.е. оглашени, второ на просветлени, т.е. верните, светият Божи народ, и трето, най-високият чин, т.е. този на монасите, които се наричат лечители поради чистото си служение и лечителство, което принасят на Бога.
Характерно за „църковната йерархия“ на свети Дионисий Ареопагит е, че всяка категория, както на пастирите, така и на паството, се свързва със степените на духовния живот, които са очистване, просветление и съвършенство. Следователно тук не става въпрос за класи в светския смисъл на думата, а за чинове в харизматичната йерархия.
Тук бих искал да подчертая триадата от степени в паството в Църквата, или т.нар. миряни. Голяма Божия благословия е човек да бъде удостоен с това да бъде част от паството на Църквата, бидейки ръководен в неговата терапия и опит от духовния живот. Ако дарбата да бъдат ръководени Божиите чеда е голяма, то също толкова голяма дарба е да бъдеш воден като Божие чедо.
От трите чина на паството най-нисък е на очистващите се. В тази категория принадлежат оглашените, които се подготвят да бъдат кръстени и просветени, а също прегрешилите и разкайващите се, които поради греха са отлъчени от светия Божи народ и се подготвят за възвръщане, както и онези, които са били завладени от демонските сили и действия. Средният чин на паството е на просветлените съзерцатели, към който принадлежат верните, които са се излекували от страстите и биват удостоени с божественото общение (причастие). Следователно към категорията на верните не принадлежат просто всички кръстени, но оне#зи, които са се очистили от страстите.
И третият, най-висок чин е този на монасите, „който се намира в умното съзерцание (на нетваранта светлина) и умно общение (с Бога)“.
Буди интерес едно от посланията, което Дионисий Ареопагит е изпратил до лечителя Димофил, т.е. Монахът, който, както изглежда, бил въведен от светеца в монашеския живот. Там проличават задълженията на монасите, но и изобщо на паството и миряните в Църквата Христова, а също и правилното отношение спрямо свещенстващите и клириците. Той подчертава, че всеки един трябва да остава в границите на своите отговорности, „всеки действа както е присъщо на неговата дарба“. Монасите „са по-близо до миряните, отколкото до свещенството“. Това означава, че тяхното дело е да се грижат за себе си, да лекуват волята, гнева и разума си, намирайки се под нивото на служителите (дяконите). Архиереите ръководят свещениците, свещениците – дяконите, а дяконите – монасите. Затова един свещеник не може да бъде наказан от дяконите или монасите. Божественият Дионисий пише по характерен начин: „не се разрешава да бъде наказан някой свещеник от по-горните на теб служители (т.е. дяконите) или от равните на теб (т.е. монасите)“. Ако монахът, който принадлежи към чина на миряните, пристъпи към действия, които са в ущърб на свещеника, тогава това събитие е достойно за болка и плач. И тъй като монахът Димофил бил извършил това, затова и свети Дионисий пише: „не зная как да оплача подхлъзването на моя любимец“ (т.е. на Димофил).
Свети Дионисий обръща внимание и на едно друго положение. Дори ако някой клирик е изгубил своето светителско качество, като бива недостоен за своята мисионерска дейност, то не е работа на монаха, а още по-малко на мирянина, да отрежда наказание. Ако някой свещеник не е такъв, какъвто Православната традиция изисква, но е „враждебен, коварен, залъгващ себе си и вълк за народа Божий“, то тогава „не е работа на Димофил (а и на всеки монах) да го възвръща към реда“. Словото на свети Дионисий е боговдъхновено. Ако можехме да направим едно резюме на всичко казано по-горе, бихме казали, че Църквата е йерархична и нейното устройство не е просто демократично, но йерархично. Това означава, че всеки един, в зависимост от своето служение, има определени дарования и отговорности. В Църквата не може да има безредие. Затова божественият Дионисий Ареопагит по характерен начин описва красотата на йерархията, която отхвърля „безредното, неприличното и възпрепятстващото“ като антипод на „приличното, подреденото и правилното“.
Миряните, колкото и високо да се намират в обществения живот, са паство и свещен чин в Църквата, затова те трябва да отдават присъщото уважение и почит към клириците, дори и последните да не са достойни за мисионерската дейност на Църквата.
И накрая, отговорност за клириците, свещениците и дяконите имат йерарсите, които ръководят паството в образа на великия Архипастир Христос, Който е глава на Църквата. Превишаването на нашите задължения съставлява голяма аномалия в Църквата и ще бъде наказана от Бога, Който е Бог на реда и мира.
Октомври 1991 г.
Откъс от Духовни ориентири за съвременното общество на митр. Йеротей (Влахос), „Омофор“ , 2017, превод от гръцки: Константин Константинов, Мартин Ганев; превод от старогръцки: Иван Христов
