Наистина ли е възможно да надраснем себе си

Всеки от нас може да се издигне над това, от което е бил завладян.

Има неща, които ни пречат да живеем. Не става дума за ниската заплата или за неслучилата се професионална кариера, нито за отново обострилата се язва, нито дори за съседите, които редовно правят боклук на общата площадка, а през нощта от апартамента им се извиват пиянски песни. Имам предвид това, което наистина ни пречи да живеем, – до такава степен, че вече и самият живот ни се струва, че не е живот, а някакво постоянно мъчение. Тъй че понякога се чудим за какво изобщо живеем.

Има неща, които ни причиняват болка, които тровят сърцата ни и не оставят душата да се изправи, а я превръщат в подобие на онази злочеста прегърбена жена в Евангелието, чиято глава се докосвала до коленете и която по думите на Господа е била свързана от сатаната – от нашия враг, врага на нашето спасение (виж Лука 13:16).

Някои от тези неща произлизат от детството ни. Или по-точно в действителност всички те произлизат от детството ни, въпреки че ние не винаги можем да проследим как са се появили те в нашия живот и как са започнали да господаруват над нас.

Когато младото дръвче едва покарва от земята, когато стъблото му е още меко и гъвкаво, всяко камъче, всеки корен, които стоят на пътя му, могат да го изкривят, да го деформират. Минават години, дървото израства, протяга клоните си към небето, но стъблото му така си остава изкривено някъде в основата – на това място то вече няма да може да се изправи.

Същото е и с душата на човека: в детството, когато още не сме се изградили и не сме улегнали, когато още не сме придобили онези убеждения, които изграждат личността и формират силен и самостоятелен характер, тогава всичко, което ни се случва, ни въздейства много по-силно, отколкото дори и най-страшните сътресения, които могат да сполетят зрелия, опитен човек. И обикновено в детството човек получава онези травми, които „изкривяват”, обезобразяват душата му. Също в детството той може да не успее да изгради това, което впоследствие ще му дава необходимите сили, издръжливост, твърдост и мъжество, когато без тези качества ще е невъзможно да се издържи и да се избегне вътрешната сломеност.

Кои са тези неща? Това може да е страх от нещо конкретно – страх от смъртта, от страданието, страх пред неизвестността или страх от собствената ни бедност, от предателството, от необходимостта да се взимат решения, от отговорността. Или пък – страх от живота като цяло. Също така това може да е някаква обида: спрямо родителите, или учителите; или към момчето, което е предпочело друга; или към годеницата, която те е изоставила, за да бъде с приятеля ти. И в резултат се получава обида към целия свят. Това може също да е някакво болезнено пристрастие – към алкохола, към наркотиците или към игрите, към красивите и скъпи аксесоари, към плътските удоволствия и изобщо към каквото и да било.

Няма значение какво конкретно е това, което ни пречи да живеем – важно е да разберем как да се избавим. Мнозина правят този избор: „просто” си живеем и се преструваме, че не съществува това, което ни измъчва, което ден след ден ни унищожава, все повече ни обезобразява и притиска душите ни надолу към земята. Но това дори не е избор. Да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление – това е по-скоро избягване на избора, отколкото избор като такъв. Но ако се върнем към казаното в началото, ще си дадем сметка, че това всъщност не би бил живот, а само негово подобие – съществуване, в което всяко нещо свидетелства на човека, че това не е норма, че е изопачаване на подобаващото, че от това измамно, противно на човешкото естество състояние е необходимо да се излезе по някакъв начин. Но как?
Това, което ни пречи, угнетява, обезобразява, не е нещо случайно. Защото то е прорасло, проникнало до самата глъбина на душите ни, победило е човека и напълно го е потиснало. Как да се освободим от това, което ни се струва, че неразривно се е сляло с нашата природа, как да се отървем от него?

Може би, преди всичко трябва да разберем, че това, което ни вреди, не може да бъде наше в пълния смисъл на думата; това не може да сме ние така, както не е част от тялото паразитът, който се е впил в тялото и се храни от него, но в същото време го отравя. Страхът, обидата, пристрастието, болезнената несигурност в себе си – всичко това не е наше и ни е чуждо. И е необходимо да го преодолеем или по-точно – да го надраснем.

Да го надраснем – ето го ключа към всичко. По-големият владее по-малкия, по-силният владее по-слабия. Понякога ние имаме чувството, че нашите страхове, обиди, пристрастия са по-големи и по-силни от нас и затова се отнасяме към тях обречено, бидейки сигурни, че властта им над нас е непреодолима и че за нас е невъзможно да им се противопоставим. Но това не е истина.

Господ създава човека изключително… голям – по-голям от всяка друга сътворена природа. Бог поставя човека да владее над цялото Негово видимо творение, възлага му грижата за него и дори му го подчинява до този момент, в който човек сам не се отказва от дадената му власт, от дареното му достойнство. Това е мигът, в който човек по своята лична воля се превръща от господар в роб – моментът на грехопадението, заради което човек става така трагически малък и безпомощен.

Но всеки, наистина всеки човек съхранява възможността да израсне отново в онази мяра, която му е била изначално определена от Бога. Христос идва в нашия свят и ни показва какви можем и какви трябва да бъдем. Господ ни показва и пътя към това, също и ни дава всички необходими средства. А те са Неговата любов и Неговата благодат.

Всеки човек може да се издигне над това, което го е владяло преди – не като се бори или съпротивлява, нито като се опитва да се отскубне от лепкавите му обятия. Пътят е: да станем дотолкова по-големи от това, от което преди сме били подчинени, че властта му над нас да изчезне.

Съвременните психолози и психотерапевти предлагат различни начини за решаване на вътрешните проблеми, различни „механизми” и „технологии”, но всички те имат частен характер и като избавят човека от една напаст, често пораждат много други. Те променят нещо в човека, но не променят същностно самия човек. Те не му дават възможност да стане такъв, какъвто е замислен, да израсне до пълната мяра на своята природа. Само Христос ни дава това.

Когато Бог стане най-важен за нас; когато за нас стане приоритет да бъдем такива, каквито Господ иска да ни вижда – именно тогава всичко се променя. Когато временно изчезва целият свят и само едно има значение: Христовият поглед, обърнат към нас, Неговата любов, Неговата прошка; когато плачем, мислейки само за това, дали Той ще ни прости, дали няма да ни отхвърли; когато чувстваме, че сме слаби и че нищо не можем без Бога – точно тогава ние ставаме наистина големи. Защо? Защото нашият „мащаб” се променя и вече мислим не за временното, а за вечното; и от наплашено изтормозено зверче се превръщаме в човек.

Защото и страховете, и обидите, и нашите пристрастия – всичко това е толкова дребно и незначително… Ние сме зависими от тях, докато самите ние сме дребни и незначителни. И стига само да се докоснем до истинското величие, да се устремим към него и те всички изведнъж ще останат в миналото и ние само ще се удивляваме, как те са имали власт над нас.

Може дори и да не си спомним за тях: просто да забравим всичко това, да го отърсим от себе си като паяжина, като натрапчив предутринен сън. И свободни да тръгнем напред. Към Христа. Ето това означава – да надраснем себе си. | www.pravmir.ru

 

Превод: Евгения Николчева

 

 

Близки теми: