Нашето богословие и нашите деца
Ясната перспектива спрямо вечността е най-добрият начин да запазим в пълнота вдъхновението си, докато предаваме вярата си на други. Нека започнем своето изследване за личността на децата от „начало”. Тайнството на сътворението е тайнство на любовта. Бог сътворил от нищо вселена, която е отделна от Него. Всичко, което съществува, е или сътворено, или Творец. Думите никога не са достигали и никога няма да достигат, за да се опише Първият Дар, който Бог ни е дал: животът ни, който произтича от самото Същество на Животодателя. Най-богоподобният образ на Животодателя в творението е човечеството. „Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие” (Бит. 1:26). Всеки човек има богоподобни характеристики и потенциала да живее – да обича – като Бога, в Бога, завинаги. Както Бог е Троица, Триединен, така и човечеството е множество, призовано да стане едно.
Това призвание е смисълът на човешкото съществуване и в светлината на това Църквата ни учи как да живеем на земята и как да отгледаме децата си. При раждането на детето в света се появява нова личност, „човек” (anthropos) , или всяко новородено е, дори за Бога, „друга личност”, на която е дадена богоподобна свобода: съдбата ѝ не може да се определи от никоя друга личност – божествена или човешка.
Православната антропология – нашето разбиране за човека – се основава на богословието: тоест на откровението, което сме получили от Бога. Формата на съществуване, която искаме за децата си, е формата, която Бог е определил за човечеството, създадено по Негов образ. Заимствайки богословието от светите си предшественици, ние приемаме и принципи, които ни помагат да следваме стъпките им в семействата си и в църковните общности. Богословието ни помага да разберем какво означава любовта в измерението на вечността, за да можем да си сътрудничим с Бога Какъвто е, докато ние, такива, каквито сме, живеем с децата си и ги обичаме такива, каквито са.
Хората в живота са истински личности. Затова православното богословие подчертава Личността на Бога и на човечеството. И тук се намесва терминът „ипостас” (hypostasis). В Бога трите Личности, Отец, Син и Свети Дух, живеят като една Същност. Божествеността, Божествената природа, е тайната на троичната любов. Бог е любов като Троица; дори и да не е имало сътворение, божественият живот е взаимна, себеотдаваща се Любов. Светите отци, които са ни дали класическите формули да изразяваме православния начин на мислене за Троицата, са избрали думата „ипостас” за Личност: Бог е три Ипостаси (три Лица) в една природа. В Троицата всяка Ипостас е съвършено уникална и незаменима. Личностните характеристики на всяка остават тайна за нас и нашето познание за Светата Троица – дори самите думи, които си позволяваме да използваме – получаваме като откровение чрез Христа и светците.
Едното Лице е Отец (нероден, извор на божественост), другото е Синът (роден от Отца извън времето), третото е Дух Свети (Който изхожда вечно от Отца). В Бога трите Ипостаси са една природа с една воля и един живот. Всяко Лице живее в пълнота триединен живот, но всяко е различно. Личностното в Бога никога не е само за себе си, но в същото време отделните Лица никога не се размиват или разтварят едно в друго. Всяко от Божиите Лица дава и получава от другите личностна любов. Всяко Лице живее живота на другите като Свой собствен. Любовта е общение, а ипостасният живот е всеобхватна любов.
Пълният смисъл на „лице-ипостас” в Троицата винаги ще си остане тайнствен. Личностното в човека е също неописуемо; ипостаста е „скритият човек на сърцето” (1 Петр. 3:4), какъвто всеки е призован да бъде. Въпреки това според божественото самооткровение, особено това на Божието Лице, Което се въплъти, Иисус Христос, ние научаваме това, което трябва да знаем за истинското Божие битие. Погрешното възприемане на личността на Бога може да има драстични последствия относно разбирането на целта и пълнотата на съществуването на човека. В религиозните вярвания, където „последната Реалност” се възприема като „отвъд” всичко личностно, човешката личност губи своята вечностна стойност и се превръща в нещо, което трябва да изчезне постепенно. Дори сред християнските деноминации разбирането за Лице-Ипостас се различава. Някои от тези разлики са по-малко очевидни за хората с по-малко духовен опит, дори те да са специалисти в областта на академичното богословие. Но Православната църква си остава здраво закотвена в светоотеческите мисъл и начин на изразяване. Или както пеем в литургията: „Нека се поклоним на неразделната Троица, защото Тя ни спаси”. Буквално „ипостас” означава ’това, което е под’ нещо, т. е. реалността на нещо, което съществува.
„Личността-Ипостас е изначалният принцип и последното всеобемащо измерение в божественото Битие”. Божествената природа не съществува „първо” като абстрактна цялост, а после да се разделя на три. Вечносъществуващият личностен елемент е това, което прави божествеността не просто абстрактна идея, а жива Реалност. Бог съществува само като триединно битие, в което животът се споделя в любов. И трите Лица, поотделно, са изцяло и извечно Бог. Човечеството е призвано да живее така, както Бог живее, като личности, обединени в междуличностна любов. Човек, който е постигнал пълнотата на съществуването, е открил своето собствено истинско аз не борейки се за самодостатъчност, а чрез благодатно единение с Бога и ближните си: чрез любов, която понякога достига точката на това, което с нашия човешки език описваме като „себеотрицание”.
Това е парадоксът на Евангелието: за да открием наистина кои сме, ние отричаме себе си. За да живеем като личности, трябва да престанем да съществуваме като егоцентрични, свързани със земното отделни индивиди. Пътят на саморазбирането е в евангелските заповеди, които са заповеди на любовта. Като крайна цел сме призовани да приемем цялата природа – божествена и сътворена – в своя живот, или както гласи евангелската заповед, да обичаме Бога с цялата си същност, а ближните – като себе си.
За да разграничат падналата човешка природа и истинската същност, която всеки е призован да бъде, православните богослови често използват думата „индивид” за някой все още в състояние на грехопадение и „личност” – за някой, който се е променил и обновил чрез живот в Христа. Тези богослови не отричат нашата индивидуалност; напротив, грехът е този, който унищожава индивидуалността ни, защото биваме поробени от него (вж. Иоан 8:34). Личностите имат свободата да приемат живота на другите в любов. Използването на думата ипостас за „личност” е полезно, защото „личност” не показва непременно богоподобния начин на съществуване, към който сме призовани. Любовта ни достига до другите личности не по задължение, а като дар, който става взаимен, когато отговорът също е любов. В Бога любовта е извечно съвършена, а взаимността е характеристика на живота на Бога. Бог, нашият Творец и нашата опора, ни дава Своята любов и – това е най-великото чудо – се радва на нашата любов, която ни съединява с Него, без значение кои сме и на какъв етап от физическото, психологическото или духовното си развитие се намираме.
Когато православните говорят за благодат, те имат предвид божествения Живот, споделен с творението. Изключително важна е разликата между Божията природа и сътворената природа, но и приликите са не по-малко важни. Божиите образ и подобие откриваме в много аспекти на човека, но те най-вече се разкриват в ипостасната форма на съществуване на човека. Човек, който е достигнал до пълнотата на съществуването, е станал богоподобна реалност, личност, която обича без ограничения. А думата „ипостас” може да се употреби само за човек, който има благодатен живот в Бога. Светостта не е дълг или добродетел, а възможност за общуване с Бога и хората в радостна и смирена любов. Светците са тези, които са видели плодовете на потенциала, който всеки от нас има. „В процеса на обожествяването [богоуподобяването – бел. ред.] човешката личност се изтръгва от земните измерения и навлиза в измеренията и формите на божествения Живот”. Божествената Природа – Същността или Божествеността, която имат трите Лица – не може да бъде споделена от никого, чиято природа е сътворена. Ние бихме престанали да бъдем това, което сме, ако се промени природата ни. Божията природа също не се променя, когато от нея се излива в творението. Споделяйки Своя живот, Своята благодат с човека, Бог осветява и богоуподобява човешкото съществуване. Светците, докоснати от благодатта, могат да съпреживеят единството на божествената енергия и триединството на Бога. Преживявайки Бога в Неговата личностна природа, те са се научили да живеят като личности, развили са се в личности чрез съучастие в благодатта, правили са всичко с Божието благословение. Техният начин на живот е образец за пътя към истинската човечност, към истинската същност. В Бога няма нищо нелично и няма неличен път, който да води към Него.
Преживявайки Бога като Единия, към Когото се обръщаме като Личност или Личности, на Когото можем да кажем „Ти си”, ние се свързваме с Него, Който е разкрил Себе Си на Моисей като „Аз съм”. Когато живеем в хармония с божественото „Аз съм”, достигаме до своето собствено „Аз съм” на творение Божие. Когато казваме, че Иисус Христос е съвършеният човек, ние нямаме само предвид, че Той е изцяло без грях; имаме предвид и че Той е съвършеният образ на това, какъв би трябвало да бъде всеки човек. Тъй като не сме като Христа, можем да бъдем описани като под-човеци. Господ Иисус Христос и Божията Майка са следователно тези, към които най-често насочваме децата, когато говорим за връзката с Бога и светците.
Родители, монаси и монахини, деца, женени, неженени, духовници и миряни – в Църквата всички сме започнали заедно пътуване към личностното. Ако се обичаме едни други, тогава можем да бъдем разпознати като последователи на Иисус Христос, а Той – за наш образец за подражание. В този смисъл едно дете може да е по-ипостасно от зрял, богословски обучен възрастен. Бог би се радвал да имаме подобна на детската вяра в Него; сам Иисус Христос ни дава за пример децата. Сърце, което обича чисто, неегоистично, което вярва в Бога и Го почита, е по-близо до Него и до цялото човечество от гордото, затворено в себе си сърце. Възрастните, особено образованите възрастни, са често по-малко смирени и с не така отворени сърца като децата. И така възниква един съвсем естествен въпрос: можем ли да научим децата на нещо, когато не сме така чисти като тях? Да, ако говорим и действаме със съзнателна лична любов един към друг. И ако споделяме информация за Бога, споделяме това, което Църквата ни е дала, не като горди всезнайковци, а просто като по-възрастни членове на същото Семейство [Църквата – бел. ред.]. Трябва да бъдем образци и водачи на младите просто защото сме живели по-дълго, защото, макар да имат преживяването на благодатта, те тръгват без никакво познание, що се отнася до живота извън утробата. Ако Бог ни е дал особена отговорност и пълномощия чрез бащинството и майчинството или чрез ролята ни – официална или не – в църковната общност, то тогава ние имаме задачата да станем извор на мъдрост за децата, поверени на грижите ни. От уважение към техните личности ние не можем да си позволим с неохота да бъдем учители, тъй като децата са така обичливи. Те имат нужда да се облегнат на нашето ръководство, на нашия авторитет. От своя страна ние гледаме смирено, благодарно и уважително на онези, които са над нас по пълномощие, като нашите духовни наставници, нашите йерарси.
На всички ни е заповядано да служим един другиму, каквото и да е нашето положение, като имаме за образец Христа, Който дойде, за да послужи и да пожертва Себе Си, и да заведе всички ни при Отца Си, нашия Небесен Отец. Препоръчваме на всеки учител да се запитва понякога, когато разсъждава за своята роля: „Кой съм аз, че да уча тези безценни души?” В светлината на Светия Дух, отговорът сам ще прозвучи в душата му: „Аз съм каещ се грешник, но обичам тези деца и искам най-доброто за тях. Защото Синът Божи стана Син на Пресветата Дева, за да спаси и мене. Слава на Иисуса Христа, нашия Спасител. Ще направя най-доброто, за да споделя твърдата си надежда в Него с децата, които са ми поверени”. Това разбиране на Личността може да се излъчва от сърцето на всеки учител с посланието: „Бог ни обича и аз ви обичам”.
Откъс от Разговори с децата. Споделянето на вярата на монахиня Магдалена, Омофор, 2012, превод: Людмила Митева
