Невъзможно е да обясниш какво е вяра, ако не знаеш какво е приятелство
Отношенията между син и баща са толкова богати, че е трудно да се опишат с няколко думи. Затова и съществуват такива думи като „любов“, „приятелство“… Има и други, малко по-непонятни за нас. Например „чуваемост“. Да повярваш и да се спасиш – това просто значи да чуеш Господа.
А какво значи да чуеш? Аз мълча и давам възможност на другия да говори, неговото слово е важно и значимо за мен, аз го помня и винаги съм радостен да го чуя. В това чуване вече се проявява любовта, защото тук има самоотверженост.
Думата „любов“ често се бърка с чувствените преживявания. Понякога и молитвата се бърка с изпитването на някакви чувства, паднал на колене. А молитвата е една простичка беседа с близък, когато аз чувам него, а той мен и двамата взаимно се изслушваме. Когато се е получила такава молитва, то не е нужно да заставаме на колене един пред друг. Аз падам на колене защото съм предал приятеля си, защото не съм успял да се обърна към него честно, не мога да му се доверя и да се открия пред него. Тоест всички тези движения свидетелстват не за това, че съм преуспял в науката да се кланям, а за това, че моето сърце все още не е готово да срещне друго.
И думата „приятелство“ също разкрива отношения между две личности. Законите, по които се стараем да живеем, са ни донесени от Иисус Христос с Неговото Рождество. Преди Него никой не е можел да разбере приятелството така. Ние всички живеем по формулата: „Да бъде моята воля“. А удивителното е, че Бог живее по волята на друг. Бог Отец – по волята на Сина, Синът – по волята на Отца. И когато Христос е предлагал такъв живот на Своите ученици, Той е казвал: вие от такъв живот вече сте се отказали, не го живеете, но все пак за да се случи да го живеете, Аз трябва да достигна до вашето мъртво състояние. Аз трябва да умра, но вие не приемайте моята смърт като трагедия, а като радост, като изцеление. И когато те приемат Неговото Тяло и Неговата Кръв на Тайната вечеря, Той казва: „Вие сте Ми приятели …“ (Йоан 15:14).
Ние често наричаме себе си раби, защото се чувстваме наемници – извършваме нещо както трябва и си мислим: „Господи, виж ни, обърни ни внимание!“. Но Бог ни казва в прав текст, че нито рабът, нито наемникът няма да наследят Царството. Той търси други отношения — синовни, приятелски. А това са отношения между равни. Тоест Бог призовава човека да повярва, че ние – Неговите деца, можем да израстем и да бъдем Негови приятели. Евангелието ни казва, че можем да служим на Бога, даже когато нашето сърце мълчи, ако постъпваме съгласно закона. Работата е там, че Той никого не отделя от Себе си: „…доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили. “ (Мат. 25:40).
Това е още едно свидетелство за приятелска любов. Ако аз помагам дори на най-ужасния човек, аз помагам на Христос, Когото той отрича, мъчи, убива. Бог не се отказва и от него. Христос казва: „…който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка.“ (Мат. 12:50). На нас са ни дадени близки отношения с децата, с родителите, със съпрузите. Само този единствен пример е достатъчен, за да разберем как можем да общуваме с всички останали хора. Истинското приятелство на земята е огромна рядкост, защото рядко се случва да поставиш другия по-високо от себе си и да си предан на това свое решение…
Има един трагичен момент в Евангелието, когато Юда предава Христос. „Друже, защо си дошъл?“, го пита Христос (Мат. 26:50). Той не иронизира Юда, той до последно го смята за приятел. За да си върне приятелството, е било достатъчно Юда да каже: „Господи, прости! Аз вярвам, че ще ми простиш и пак ще бъдем приятели.“. Така е постъпил св. апостол Петър. Той три пъти се е отрекъл от Христа, предал е Приятеля си, но не се е уплашил да иска прошка. Навярно той е чул, че който много обича, на него много се прощава (много от нас не го чуват). И въпросът на Христос „Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? “ (Йоан 21:15), според мен за апостол Петър означава: „Ти съгласен ли си, че Ме предаде не като останалите, а по-злостно и по-подло? Вярваш ли, че съм ти простил?“. И апостол Петър в отговора си сякаш Му казва: „Да, аз те обичам повече, отколкото другите и се отрекох от Теб не като тях, а по-страшно – три пъти и с клетва“. И тогава Господ му казва: „Паси Моите овци“ (Йоан 21:17). Тоест, ето ти хора, които се нуждаят от твоята милост.
Ние разбираме приятелството като един вид взаимност. Приятелството на Христос е друго. Представете си: аз предавам приятеля си, а той не се отказва от мен. Често чувам от миряните: „Повече от всичко ненавиждам предателството!“. Христос не се бои от предателство, Неговата любов е по-силна от това. Когато става дума за приятелство, се подразбира, че у човека се е пробудила съвестта му. Невъзможно е да се дружи със заспала съвест. Ако съм се възнесъл над вас или се унижавам пред вас – това вече не е равенство. Само съвестта може да ми подскаже дали да се боя от вас и дали съм готов да ви се доверя.
Още един момент. Аз искам да ви обвържа със задължения, искам да сте добри, да ми служите и помагате, не ви оставям свободни. Сред вас чувствам, че вие чакате нещо от мен, че можете да се обидите. Започвам да се подчинявам, да лицеприятнича и да губя свободата си. Истинското приятелство е възможно само и единствено в условията на свобода. Кой може да знае дали е съхранена тази свобода? Само съвестта. Приятелството се нуждае от това, което нямаме и затова то си отива. Всички отношения, даже между родителите и децата трябва да се извисят до приятелство. Казваш: „Господи, аз не умея да дружа, аз съм господар, а господарят няма приятели. Прости ми, надари ме с копнеж за приятелство“.
Според мен ако някой никога не е изпитал силата на истинското приятелство с някого, е невъзможно да му се обясни какво е това вяра. Защото ако аз започна да доказвам на приятеля си, че имам добри чувства към него, то това ще е позорно и смешно. Така е и с вярата — тя не се доказва, тя е вътре в нас. Приятелството винаги е тайна, както и неприятелството. Аз мога да се отнасям с вас ласкаво, внимателно, а вътрешно да съм равнодушен, дори злобен или презрителен. Тогава цялото наше общуване ще е една лъжа. Приятелството изисква от нас пълнота, целеустременост. А как се вижда дали я има тази целеустременост? Само съвестта може да ни подскаже.
Приятелството е това, което остава с човека до края. То е основата на всички истински отношения, в това число и на отношенията между човек и Бог. Само когато се намираме във взаимност с някого, само тогава можем да кажем, че сме живи.
Самотата, загубата на връзките и отношенията означава смърт. Ето в такава смърт по думите на Христос, в нейната сянка (в противоположност на Светлината, достигаща до нас с лъчите на приятелството) живеем днес на тази грешна земя. Ι www.pravmir.ru
Подготвил: Леонид Виноградов
Превод: презвитера Жанета Дановска
