Нужна ли е психологията на Църквата?

Ако ще е психолог, то да е християнин

По мое мнение огромна грешка извършват онези свещеници и просто вярващи, които отричат психологията като такава, възможността да използваме психологията в пастирското служение. И в същото време не по-малка грешка е да се обръщаме към психолози, които не са вярващи или пък изобщо са откровени безбожници. Ако се опитваш да живееш според Евангелието и се сблъскваш с някакви непреодолими трудности, то не си струва да търсиш решение за тях в съветите на хора, които изобщо не разбират твоята система от ценности – нищо добро от това няма да се получи, като в баснята „Лебед, рак и щука“.

Освен това, за съжаление, много често сме принудени да се сблъскваме с факта, че психологическата помощ се оказва от хора, които може и да имат психологическо образование, но нямат необходимата квалификация. Често срещаме психолози, които сами явно страдат от някакви психологически проблеми. В този случай болният се опитва да лекува болния, като и двамата стават по-зле.

Но заедно с това има безброй случаи, когато обръщането към психолог е довело до положителни резултати. Нещо повече, мнозина са имали полза дори от самото четене на книги по психология – това им е помогнало да разберат какво се върши в душата им. Някой би казал: защо да не четем само светите отци, подвижниците на благочестието и по този начин да анализираме душата си? Да, може – при идеални обстоятелства. Ако даден човек е вътрешно цялостен, то, намирайки и поправяйки своите грешки, той ще мине и без помощта на психолог и на психологията като такава. Но тези хора сред нас са безкрайно малко. Повечето сме хора, объркани в себе си, буквално залутали се в този живот, и за да вървим напред, понякога е необходимо да размотаем и да разплетем цялото кълбо. Започваш, например, да говориш с някой човек и разбираш, че значителна част от днешните му проблеми е свързана с детството или с началото на зрелия му живот, семейния му живот. Той може да бъде дълбоко травмиран, при това не непременно от някакви катастрофални събития, а от достатъчно обикновени, но с които въпреки това душата му не е успяла да се справи. И всичко, което се случва с него по-нататък, е вече последица от това. Тъй че преди да се опита да се самопринуди към нещо, той първо трябва да анализира онази психологическа клопка, в която постоянно пада.

Психологията не е истина в последна инстанция. Като наука тя е достатъчно проблемна, но заедно с това тя открива и определени закономерности в живота на конкретния човек и на хората като цяло, във взаимоотношенията между хората. Когато искаме да научим нещо по определен въпрос за възможно най-кратко време, то естествено е да се обърнем към опита на онези хора, които се занимават задълбочено с него. Те могат и да се заблуждават в нещо, но заедно с това са натрупали достатъчно голям материал, от който можем да се възползваме и който можем да анализираме, в това число и от гледна точка на собствения опит в християнския живот или на пастирското служение, ако става дума за свещеник. И ако едно такова обединение на знанията по психология и опита на християнския живот се случва, то често е много полезно.

За ползата от теорията на игрите

Например, аз още на младини прочетох книгата „Игрите, които хората играят“ на Ерик Бърн. От една страна, тя дори някак си ме ужаси, а, от друга, ми донесе, както смятам, огромна полза. Авторът твърди, че повечето хора съзнателно или несъзнателно в течение на живота си играят, и различните, дори най-примитивните битови конфликти са тъкмо едни такива мънички игри. Ние, разбира се, не трябва да градим живота си според този игрови модел, но заедно с това, ако разбираме нещичко от него и осъзнаваме неговите закономерности, то можем да избегнем много опасности.

Има, например, категория хора, които уж са вярващи, уж са църковни, но идват при свещеника не за да променят нещо в своя живот, не да изпълнят чутото от него, а само за да се намират в процес на общуване. Казваш на такъв човек какво трябва да прави, а той отговаря: ами това няма да помогне, ами вече съм го пробвал, ами това пък не мога да направя поради еди-каква си причина. И разбираш, че каквото и да му кажеш, всичко ще отскача като от стена, защото той не иска да прави нищо, иска само да общува, иска съпричастие, но не съзидателно, а просто да ти губи времето, да черпи от енергията ти. И ти би могъл да му ги дадеш, но освен него има още цяла опашка от хора, които се нуждаят от реална помощ, и заради него ти трябва да им обърнеш гръб. Добре ли е това, правилно ли е? Не, свещеникът не трябва да участва в подобни игри. Тъкмо такъв човек можеш да изпратиш при психолог – желателно е при платен психолог, чието време е лимитирано. Ако си готов да плащаш за празни разговори – отлично, специалистът ще те изтърпи, има за какво. Ето че, колкото и странно да е това, финансовият фактор кара човека да подхожда с по-голяма отговорност, по-голяма сериозност към общуването с психолога, отколкото към общуването със свещеника.

Освен това можем и в самите себе си да забележим това желание да играем, а не да живеем истински – и да стъпчем в себе си това желание. Когато аз, например, искам да прехвърля върху някого собствената си вина и намирам начини за това, трябва да спра и да си кажа: „Стоп. Ти май играеш някаква игра, а не живееш според истината“. А християнинът не трябва да играе, той трябва да живее.

Според мен идеална е ситуацията, когато към храма има енорийски психолог. Защо? Нали, например, на бездомния, който ни моли за пари, лекарства, храна, облекло, ние не казваме: „Ти трябва първо да започнеш да четеш утринното и вечерното правило, да прочетеш Евангелието, и тогава ще ти помагаме. А ако дотогава умреш от глад, значи просто не ти е провървяло“. Ние помагаме на този човек без всякакви условия, защото помощта ни е заповядана като дело на милосърдието. Ако ни се удаде да привлечем сърцето на този човек към Христа, да го доведем в Църквата и да му помогнем да остане в нея, то, безусловно, ще сме изпълнили програмата максимум – онова, заради което собствено и съществуваме. А ако не, то поне да му сторим милост в това, което ни е възможно.

По същия начин днес в храма много често идват хора, които не търсят Бога или помощ от Бога – те просто няма къде да отидат, никой никъде няма да ги изслуша, няма да поговори с тях, още повече пък безплатно. Нерядко такива хора не са узрели дори за размисли върху духовни въпроси и не щат нито да чуят, нито да научат нещо за Евангелието. В такъв случай не си струва да се мъчим да им предлагаме словото за Христос. Ако сме заговорили за Спасителя и това е предизвикало отблъскване, то значи трябва да помислим какво добро можем да сторим в дадения момент за този човек. Тъкмо с това ще е добре да се заеме енорийският психолог. Та нали свещеникът не готви храна за бездомните и не търси дрехи за тях – за тази цел в храма има социален работник (такава е практиката в Руската православна църква – бел. прев.). По същия начин и психологът може да проведе някаква първична работа с човека, да му помогне да излезе от тежкото състояние, а оттам нататък вече ще стане ясно ще може ли този човек да остане в Църквата и да дойде при Христос, или ще трябва да се ограничим само с тази първична помощ.

Разбира се, случва се в енорията да има свещеник или пък някой енориаш с опит и с разсъдливост, с горещо добро сърце, който може да се справи и без психолог. Понякога дори по своя житейски опит, любов, ум, дълбочина такъв човек може да е по-добър от всякакъв психолог. Но такива хора невинаги могат да се намерят.

Ако в енорията няма психолог, но свещеникът познава някой специалист, чиито възгледи са съвместими с християнството, то има смисъл да насочваме хората при него. Случва се, че в храма не успяват да препоръчат на човека с проблеми психолог и той си намира някого самостоятелно; в такъв случай не виждам нищо лошо, ако свещеникът се запознае с този психолог – та нали трябва да разбере доколко безопасна е неговата помощ.

Психологията като помощник на пастиря

Но да кажем просто: „Трябва да се обърнете към психолог“ – не бива. Това означава да обърнем гръб на човека. Ако няма специалист, то аз сам ще се занимая с този човек. И тук се появява закономерният въпрос: трябва ли свещеникът да притежава някакви познания в сферата на психологията? Смятам, че в наше време – да, трябва, поради всички причини, които посочихме по-горе: за да има възможност да помогне на онези, които не приемат духовното слово, но на които въпреки това е необходимо да се помогне. Да, може би, това не е работа за свещеник; да, може би, по този начин той ще краде време от непосредственото си служение. Но ето че човекът е пред теб – можеш ли да му обърнеш гръб? Ако си нямаш социален работник – ще дам отново този пример, – ти сам ще оказваш помощ: ще обличаш, ще храниш, а може би дори ще и къпеш, ако човекът е дошъл при теб в струпеи. Същото е и ако отсъства психолог.

Днес на практика всеки свещеник – най-малкото поне всеки храмов предстоятел – се натоварва по необходимост с множество несвойствени за него функции, въпреки че по принцип свещенослужителят е сложен, за да извършва богослужения и да обгрижва духовно своето паство. Не е негова работа да се занимава с административно-стопански въпроси, с икономиката на енорията, не е негова работа да търси пари. С всичко това трябва да се занимават хората, които не предстоят пред Престола и не извършват Евхаристия. И ако започнем да изброяваме всички тези неволни послушания, с които ние, храмовите предстоятели, сме натоварени, то необходимостта да окажем на даден човек не само духовна, но и психологическа помощ, ще бъде измежду тях най-близка до служението на свещеника и най-свойствена за него.

Случва се, че някой човек не играе, а искрено стига до задънена улица и не слуша никакви аргументи. Духовникът няма право да каже: „Върви си, повече няма да ти помагам, ти сам направи своя избор“. И той започва да търси начини да убеди човека, като му предложи за неговия избор не духовната основа, която онзи отхвърля за момента, а една обикновена житейска основа. Това може наистина да накара човека да погледне ситуацията от друга гледна точка. Условно казано, можем да предложим следното разсъждение: „Ето, ти извършваш този греховен избор – заради какво? Нали искаш нещо? Хайде да видим какво е то. Ти няма да го получиш. Защо? – Ами защото житейският опит – не само моят, но и на десетки хиляди хора – свидетелства за това. Мнозина игнорират този опит и постъпват по своему. Можеш да го игнорираш и ти. Но има закони на живота, които е дал Създателят на този живот, и те реално действат“. Човекът може да се замисли, нещо в него ще се промени. Затова съм сигурен, че на това ниво практическото познаване на психологията е безусловно необходимо.

Освен това трябва да знаем и да разбираме, че макар свещеникът в процеса на общуването с хората да изпитва силно напрежение, понякога дори опустошение, защото отдава всичките си сили, а понякога изживява истински срив, – има все пак благодат Божия, която компенсира изгубените сили. Свещеникът дава не само от себе си – зад него е Господ, и затова той все пак в много по-голяма степен се опазва от онези състояния, в които често изпадат практикуващите психолози: изтормозеност, безчувствие, нарушения на собствената психика. Въпреки че, от друга страна, ако психологът е вярващ човек, то той навярно ще действа донякъде подобно на свещеника, тоест не сам по себе си, а разбирайки, че служи по този начин на Бога, – ще се моли, ще иска помощ. А когато човекът моли за нещо помощ и благослов от Бога, то тогава безусловно действа вече не само той, но и Господ, който компенсира изгубените му сили.

В търсене на смисъл

Мисля, че днес би било много добре в семинариите да се въведат курсове, даващи поне основни познания в сферата на психологията. Естествено, занятията от този род трябва да се водят от психолог, който също да е вярващ човек и който да може да даде на бъдещите пастири нещо, което да не се разминава с християнското учение. Въпреки мнението на скептиците, това е възможно.

Има три виенски школи по психология. Първата е на Фройд, според когото основна потребност на човека е насладата с всички произтичащи от това последици. Втората е на Адлер, който смята, че базова потребност на човека е притежаването на статус, тоест на власт, положение и тъй нататък. Третата е на Виктор Франкъл, според когото базова потребност на човека е смисълът. Франкъл не говори за религиозен смисъл, не говори за превъзходство на един смисъл спрямо друг; съществуват различни версии за това дали той е бил вярващ човек или не. Но неговото разбиране на психологията ни доближава плътно до християнството, защото когато започваш да търсиш смисъла на своето битие, то, след като си го намерил, ти го подлагаш на проверка с един такъв универсален факт, какъвто е смъртта. И се оказва, че истински е само онзи смисъл, който издържа тази проверка, а я издържа само религиозният смисъл, който предполага, че има живот отвъд пределите на този временен живот. По този начин ние при всички случаи стигаме до религията и по-нататък – до християнството. И лично на мен ми се струва, че всеки пастир, който се интересува от психология, има смисъл да се запознае с Франкъл.

Нещо повече, когато свещеникът се сблъсква с човек, страдащ от една или друга зависимост, той рано или късно разбира, че хората се привързват толкова болезнено към наркотиците, алкохола, игрите, компютрите, парите и т.н. поради огромна вътрешна празнота – тъкмо поради липсата на смисъл, поради опит да го заменят с някакъв кумир. И тук познанията по психология могат да помогнат дори на младия пастир, който все още няма голям опит в душегрижието.

С лице към човека

Отделна тема, на която също трябва да се спрем, когато говорим за психология, е темата за семейното насилие. Животът, който ни заобикаля, е много страшен, жесток, и понякога в семействата се вършат просто ужасяващи неща. Сблъскалият се с жертви на домашно насилие в различните му форми свещеник трябва да разбира, че психиката на тези хора е силно повредена и се иска огромен опит и изключително големи усилия, за да им помогнем. Да, Божията благодат може да излекува всяка травма и болест, но само тогава, когато самият човек иска да живее в благодатта. На този път обаче той тепърва трябва да стъпи. Онзи, който си е счупил крака или гръбнака, първо лежи гипсиран и чак след това минава през рехабилитация. Ако се захванем с нея от самото начало, то резултатът може да бъде плачевен. Същото е и тук. Свещеникът трябва да знае какво се случва с тези хора, доколко висок е рискът от суицид, рискът от развитие на психични и психосоматични заболявания, и да действа, отчитайки всичко това, а не просто така. И е съвсем естествено не да чакаме, докато натрупаме собствен опит – това може да се случи прекалено късно, – а да се възползваме от опита, който е натрупан в тази област от множество експерти и е отразен в специализираната литература. Поне в някаква минимална степен – в онази, която е необходима, за да имаме възможност да помагаме.

Но от психологията, както и изобщо от всичко, не трябва да се увличаме прекалено. И когато общуваме с даден човек, не трябва да виждаме в него схема или психотип – трябва да виждаме човека, в чието поведение има някакви закономерности, които ще ни помогнат да го разберем. Но не трябва с тези закономерности да подменяме него самия като уникална и неповторима личност, защото това би било сериозна грешка.

Ако съзнанието е размътено

В църковната среда е доста разпространено мнението, че искреният църковен живот може не само да реши всички психични проблеми, но дори и да излекува психичните болести. Не мога да се съглася с това и ще обясня защо. Психичната болест предполага не само промени в душевното състояние, но и някакви изменения на психофизично ниво, тоест определени процеси в кората на главния мозък. Безусловно, за Бога няма нищо невъзможно, но ние не можем да изискваме от Него чудо във всяка една ситуация и да смятаме, че чудото непременно трябва да се случи. Състоянието на човека наистина може да се подобри, но все пак ние не можем просто да го поместим в църковния живот като в някаква среда, която ще го промени, – той трябва да встъпи в нея сам, трябва да започне да се стреми към някаква промяна. Ако човекът върви крачка по крачка към Христос, той ще се променя, ще подобрява здравето си и травмите, преживени от него, ще се изглаждат. Благодатта може да преодолее всичко и човекът може да стане съвсем друг. Но това се случва тогава, когато човека наистина го тегли към Христос. Този стремеж, за съжаление, ние виждаме при малцина днес. Хората идват в Църквата, нещо получават, това им изглежда достатъчно и те спират; а движението към Бога трябва да има необратим характер, който не може да бъде спрян от нищо. Тази задоволеност с малкото е един от най-страшните пороци на съвременния християнски живот. Да не говорим пък за психично болния човек: трудно е да очакваме от него ярко изразена воля, защото съзнанието му е размътено.

***

Човекът е достатъчно сложна система, защото той е отстъпил от онази простота и цялостност, която му е била присъща изначално преди грехопадението. Законите, които изучава психологията, не са нещо странично или неважно – те са даденост. Те също са следствие на грехопадението, но Господ ни дава възможност да имаме знания за тези закони и процеси, и да се ползваме от тези знания. Това не трябва да се игнорира: както лекарите са създадени от Бога, според израза на отците, така и психолозите са създадени от Него.| pravoslavie.ru

Превод: Андрей Романов