Покаянието, което не се случва
„Всички сме грешници, всички грешим“. Този израз сякаш се е превърнал в едно съпътстващо християнския живот и ежедневие клише, което повече ни служи за оправдание на личните и по-рядко на чуждите грехове. Не вникваме в неговата дълбочина, не го осъзнаваме, а просто го приемаме. В дълбочината на своето вглъбение, разкаялият се гонител на Христовата църква, ап. Павел отбелязва в Посланието до римляните: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.“ (Рим. 7:19) Да, човек наистина е немощен, когато попадне в мрежите на греха, но тази немощ не бива да се превръща в оправдание, а да ни насочва отново и отново към покаянието, защото спасението е възможно единствено чрез покаяние и припознаване на Бога, чрез Когото се спасяваме. А спасението е да пребъдваме в Него.
Ако ние не се каем, това означава, че не осъзнаваме своята лична духовна криза, не осъзнаваме духовното си отстъпление. Самомнението ни е надвишило санитарния максимум и ни заслепява в оценката за себе си и за делата ни. Ние можем да бъдем в Църквата, да участваме в нейния духовен живот, в тайнствата и в същото време нашето покаяние да не се реализира. Дори изповедта можем да превърнем в наивно хленчене, а не в реално освобождаване от греховната ни същност. Защото чрез покаянието ние трябва да казваме „Аз бях дотук в тези мои мисли, желания, поведение, действия и дела.“ А не – „аз сгреших тук и тук, но утре пак ще сгреша и пак ще се покая.“ Духовният ни живот не може да пребъдва в цикличност, а трябва да води към Бога. Формалното покаяние, което не предвижда освобождаване от греха, неговото прекратяване, е несъстоятелно и не води към спасение.
В духовното ни израстване, ако то се случва в действителност, със сигурност минаваме през много фази. Важно е винаги да осъзнаваме своето положение и да се стремим към по-високи цели. Мнозина обаче често пъти попадат в цикличността на греха и опитите за неговото преодоляване не винаги са достатъчно ефективни. Тогава спираме да осъзнаваме духовната си отговорност, присъстваме в Църквата, приемаме Христос, но не мислим и действаме според Неговата воля, според вярата, която изповядваме. За нас вярата се превръща в рутинност, задължение, необходимост и дори препитание.
Подчиняваме се на наредби, препоръки, канони и сляпо ги погазваме, когато започнем да мислим по човешки, когато нашето битие започва да се измерва единствено с материалните неща, които ни заобикалят, с физическите ни потребности, с човешкото чувство за справедливост. Тогава вече и покаянието се превръща в препоръчителен духовен атрибут, към когото посягаме по задължение и предписание, формално или просто то изобщо не се случва.
Много мислех дали трябва да напиша тези редове, дали ще бъда правилно разбран, дали имам правото да се произнасям по този въпрос, но все си мисля, че ако тези неща не се изговорят, те все повече и повече ще се възприемат за естествени, защото нашето общество все повече губи духовното си осъзнаване. Заменя го с желание за справедливост тук и сега, за мъст на всяка цена, което не можем да припознаем за християнско поведение и решение в конкретна ситуация. Преди години и съвсем наскоро отново се заговори за един трагичен инцидент, в който един човек ранява при самозащита друг човек, престъпник, крадец, който в последствие умира. Случаят нашумя не защото е ежедневие у нас да се краде и убива, а защото този, който се е самозащитавал, трябваше да излежи присъда за непредумишлено убийство. В някои други държави и според някои чужди законодателства това не се наказва.
И дотук няма все още нищо фрапиращо, докато не се стигне до личността на осъдения, който по всякакъв начин пледира в различни медии за своята невинност. Той представя себе си като порядъчен гражданин с християнско съзнание, който „рисува икони“ и по този начин се препитава. Човекът, на когото е посегнал, по негови думи, при самозащита, е представен като рецидивист, наркоман, с множество престъпления, задържания. Пропаднал човек. И всичко това може и вероятно е вярно. Въпросният художник излежава своята присъда и е пуснат преждевременно поради добро поведение. Появата на този човек обаче отново в медиите и целенасоченото изтъкване на неговата правота от телевизионери и шоумени ме смути дълбоко. След извършването на това деяние, окачествено от българското законодателство като престъпление, неговият деятел не изпитва никакво чувство за вина. Припознава себе си като жертва на системата, от която е очистил един зловреден елемент.
И отново иконите… Осъденият и преждевременно освободен човек отново рисува икони. Нещо повече. Доволен е, че в затвора е имал възможността да рисува и да изографиса дори параклис. Похвално. Но съзнава ли този човек какво всъщност е направил? Той е отнел възможността на един грешник да намери спасението в своя живот. Спасение, което не се е случило. Покаяние, което не се е реализирало. Убитият, или както казва художникът – раненият, който в последствие е загинал, е умрял в своите грехове. Неговата приятелка след смъртта му се самоубива. За нея Църквата дори забранява опело, защото е отнела сама възможността си за общение с Бога. Тя е сторила това вероятно под влиянието на медикаменти, към които е била зависима. Двама души, които общество ни е отхвърлило, които Църквата не е открила и за които не се е погрижила, двама души, които няма да се спасят, няма да чуят тръбата при Второто пришествие, няма да видят и познаят Светлината, за да прекарат вечността в нея. И един трети, който казва, че рисува Светлината, но я е отнел за други и не съзнава това.
Чувствах се неестествено, гледайки записа на едно от предаванията, където художникът обяснява какъв грешник е бил убитият, какъв рецидивист, с 92 задържания. И този рисувач на икони се чувства едва ли не недоволен, че вместо да получи награда за това, че е освободил обществото от този социален отпадък, на него му е отнета свободата и излежава присъда. Мнозина от нас биха възкликнали „С право се сърди!“, защото мислим по човешки, защото взимаме правосъдието в собствените си ръце, защото се ограничаваме в човешката справедливост, за която този човек вероятно е прав. Защото за нас Бог и вечността са твърде далечни понятия, а тяхната справедливост – твърде хипотетична.
Но той рисува икони… Иконата е боговдъхновено изображение. Тя не е идол, а образ, напомнящ за първообраза. Иконата не може да бъде принтирана или просто изрисувана от талантлив художник, тя е продукт на духовно преживяване. Човекът, който рисува икони, е вярващ, той е човек, който се моли, спазва пост, въздържание и придържайки се към всичко това благоговейно пристъпва към дървото, върху което трябва да изобрази видимото лице на Бога – Иисус Христос. Трябва от несъвършеното да изобрази Съвършенството, пред което хората да благоговеят в молитвено съзерцание. Иконата не е талисман, интериорен атрибут или просто красив домашен артикул, а Божие изображение, изрисувано в духовна атмосфера, според канонични предписания, чрез духовно чисти ръце и осветено според църковния ред.
И когато човекът, дръпнал без умисъл спусъка, ранявайки един грешник и погубвайки го за вечността, не чувства вина за своето деяние, то той отдавна е загубил връзката с Бога. Той се е превърнал от иконописец в занаятчия, защото не можеш да изобразяваш Неизобразимия, Неговата Майка и неговите светци като щампа, без да ги припознаваш в сърцето си и в делата си. Въпросният човек не просто е отнел възможността за покаяние на един или двама грешници, но и самият той не осъзнава необходимостта да се покае, да съжали, да осъди в себе си стореното, като безвъзвратно и непростимо. А за да припознаем Бога, трябва да се покаем за делата си, за греховете си, трябва да ги осмисляме и преосмисляме в християнски контекст, за да ги отбягваме. За да вършим по думите на апостол Павел доброто, което обичаме.
Делото на този художник на икони е осъдително. И ние трябва да осъзнаваме това, без да го съдим. Защото във всеки един момент можем да попаднем на неговото място. Утрешният ден може да ни предложи и по-тежко изпитание, но трябва да съзнаваме, че животът ни сам по себе си не е цел, а средство за спасение, за откриване на Бога и пребъдване в Него. Битието ни трябва да бъде осмисляно в неговата преходност и чрез покаянието. Ние не можем да налагаме справедливостта в този свят, нито да даваме оценки за чуждите грехове, особено когато не сме понесли тяхната тежест. Не можем да даваме оценка дали смъртта на даден грешник е справедлива, не само защото по този начин отнемаме функциите на праведния Съдия, а защото за християнина гибелта на грешника не може да бъде справедлива, защото не е спасителна, тя не е повод за радост, а единствено за скръб.
Мнозина вероятно ще кажат: „Това не се отнася до мене. Аз не съм убил никого, не съм отнел нищо.“. Тогава трябва да се замислим дали винаги имаме съзнанието за степента на своята греховност. Дали нашето покаяние води до истинско израстване. Между оправдаването на греховността и реалното отхвърляне на греха съществува голяма пресечна линия, граница, която може да ни раздели от спасението, граница, която ще искаме да преминем, но ще чуваме единствено думите: „Не те познавам, ти не си от Моите!“. Важно е винаги да имаме съзнанието за тази реалност, за да не би в даден момент да я загубим и по този начин да погубваме другите около нас и дори самите себе си.
