Покорство и послушание
„Остават само делата на любовта“ е шестата книга на изтъкнатия сръбски психиатър и християнски мислител Владета Йеротич, която излиза на български език от издателство „Омофор“.
Сборникът включва тридесет статии, обособени в три тематични раздела, но обединени под общ надслов, за който самият автор споделя: „Спрях се на заглавието „Остават само делата на любовта“ с дълбоката християнска убеденост – и преживяна, и осъзната, че наистина е така, и сега, и в другия свят.“
Преводач от сръбски е Татяна Филева, а редактор е отец Стоян Бербатов.
Представяме ви кратък откъс от книгата…
Векове наред патриархалното християнско общество се е изграждало върху покорството и послушанието, при което тези две понятия не са били различавани. Почти до самата Реформация на Лутер в началото на ХVІ в. не е имало нищо по-естествено от това християнският народ – и в по-малка степен образованата част от него – искрено и със страхопочитание, да приема своята християнска църква и своя крал или цар, когото църквата е благославяла, като „изпратен от Бога“. Днес не можем да отречем, че от времето на Константин Велики чак до наши дни е имало царе, крале, князе и владетели, отличаващи се с изключително благочестие, праведност и богобоязливост. Ако разгледаме по-внимателно политическия и религиозния живот в отделни исторически периоди, когато тези владетели са водили народа и държавата, възможно е да открием, че това почти винаги са били периоди на мирно и плодотворно развитие. Тогава обаче, когато под влияние на сложно преплитане на обстоятелствата настъпил период на все по-очебийно изоставяне на основните християнски добродетели в европейската католическа и протестантска, а и в Руската православна църква, както и при европейските католически, протестантски и православни крале и царе (известният период на папоцезаризма и цезаропапизма в европейската средновековна история и в историята на Новото време), – тогава е настъпил и период на разделяне на чувството и преживяването на покорност и послушание в душите и умовете на все по-малко истински християнските народи. Покорността на народа намалявала все повече. В Европа все по-често избухвали народни въстания, като започнем от Селското въстание, оглавявано от Томас Мюнцер, а в нашите земи от Матия Губец през ХVІ в., чак до кървавата Френска и още по-кървавата болшевишка революция през ХVІІІ и ХХ в. – като знак за изкривяване и покваряване на съвестта на т.нар. „християнски владетели“ на Европа.
Въстанията и революциите изглежда са били единственият начин да се покаже дълбокото несъгласие на народа с покорството пред онези, които вече сами нито се съгласявали, нито имали желание да се покорят на единия истински Владетел на всички светове и хора – Бог. Ако все още имало послушание, то повече било резултат от решението на отделния християнин, който останал послушен на своя изповедник, като с времето все по-малко бил склонен да отъждествява изповедника, на когото вярвал, с все по-институционализираната църква, на която вярвал все по-малко. Какво е състоянието днес по света и у нас, особено при младите, когато става дума за отношението между послушанието и покорството?
Последица от безбройните и реално доказани манипулации на идеи и хора – думата „манипулация“ буквално означава умело управляване на някого или нещо посредством трикове – особено от началото на нашия (миналия – Бел. прев.) век, и то предимно в социалистическите страни, въпреки че и по друг, много по-перфиден начин – и в капиталистическите, при това и някои християнски църкви не са останали с „чисти ръце“, е настъпилата, навсякъде, но най-вече в християнския свят, духовна криза, която се е проявила и все още се проявява в бунта на младите против всичко и всички. Днес младите хора, все по-добре и по-точно запознати с безогледното експлоатиране на естествената човешка вяра в Бога, в идеите, които им се представят в абстрактен вид, естествено преминават, и изглежда задължително трябва да минат, през кризата на бунта, придружена със скептицизъм, атеизъм и радикализъм в отхвърлянето на всяка идея, стара или нова, независимо откъде идва. Иска ни се да вярваме, че такава криза у младите днес, колкото и дълго да трае, е само един преходен период, който може и би трябвало (въпреки че това не е задължително!) да ги отведе до онази зрялост, при която ще оценяват идеите и вярванията на хората вече не от догматическа, нито от скептична, нито пък от бунтарска, а от критична позиция. Някои измежду младите и у нас вече достигнаха онази завидна мяра на вътрешна култура, когато са в състояние, макар че това се случва едва когато наистина са станали християни, спокойно и дълбоко да преценят къде е разликата между послушанието и покорството.
Зрелият християнин не е покорен човек, но е послушен. Той е победил в себе си „времето на Яхве“, страха от Бога, Който все още не е станал Бог на любовта (Христос), а е останал гневният Бог, Който под заплахата от наказание изисква покорство от вярващия. Изостряйки в себе си чувството за различаване между старозаветния и новозаветния Бог, зрелият човек като християнин умее да различава в лицето на своя баща, на свещеника, на всеки, даващ заповеди, силата, която идва от любовта, от силата, която идва от желанието за власт, покоряване и унижаване на другите хора. И както ще запази в себе си послушание към Христос, защото към Него го води единствено страхът да не Му изневери, така този зрял християнин ще покаже послушание и към всички онези – баща, свещеник, наставник, управник, – които на първо място ще почитат и обичат Бога в него, почитайки така човешката самостоятелност, индивидуалност и свобода.
Големият християнски философ на нашето време Симон Вейл пише, че „свободата съществува само там, където има послушание, и никъде другаде… Послушанието е необходима храна за душата – който е напълно лишен от послушание, е болен“. Наистина е необходимо постоянно израстване на християнина „според мярата на Христовото съвършенство“, за да разбере не само с ума, но и в сърцето си да приеме тези дълбоки мисли на една до края на живота си посветила се и пожертвала се за идеалите на доброто жена.
Навярно всички ще се съгласим, че времето на сляпото покорство, на покорството в страх и от страх, е отминало (а дали безвъзвратно?). Времето на послушанието, между другото, никога няма да отмине. Послушание можем да изискваме от другите само когато и самите ние сме послушни. Още Достоевски предупреждава родителите да не огорчават своите деца, но първо сами да изпълнят Христовия съвет за послушанието и едва тогава да си позволяват да го изискват от децата. Като вечен пример за всеки християнин остава послушанието на Пресвета Богородица (на вестта на архангел Гавриил) и послушанието към Отца на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина.
Из книгата на Владета Йеротич „Остават само делата на любовта“ ИК “Омофор” 2017 г.
