Покорство и послушание



„Остават само делата на любовта“ е шестата книга на изтъкнатия сръбски психиатър и християнски мислител Владета Йеротич, която излиза на български език от издателство „Омофор“.

Сборникът включва тридесет статии, обособени в три тематични раздела, но обединени под общ надслов, за който самият автор споделя: „Спрях се на заглавието „Остават само делата на любовта“ с дълбоката християнска убеденост – и преживяна, и осъзната, че наистина е така, и сега, и в другия свят.“

Преводач от сръбски е Татяна Филева, а редактор е отец Стоян Бербатов.

Представяме ви кратък откъс от книгата…

Векове наред патриархалното християнско общество се е изграждало върху покорството и послушанието, при което тези две понятия не са били различавани. Почти до самата Реформация на Лутер в началото на ХVІ в. не е имало нищо по-естествено от това християнският народ – и в по-малка степен образованата част от него – искрено и със страхопочитание, да приема своята християнска църк­ва и своя крал или цар, когото църквата е благославяла, като „изпратен от Бога“. Днес не можем да отречем, че от времето на Константин Велики чак до наши дни е имало царе, крале, князе и владетели, отличаващи се с изключи­телно благочестие, праведност и богобоязливост. Ако раз­гледаме по-внимателно политическия и религиозния жи­вот в отделни исторически периоди, когато тези владетели са водили народа и държавата, възможно е да открием, че това почти винаги са били периоди на мирно и плодотвор­но развитие. Тогава обаче, когато под влияние на сложно преплитане на обстоятелствата настъпил период на все по-очебийно изоставяне на основните християнски добро­детели в европейската католическа и протестантска, а и в Руската православна църква, както и при европейските католически, протестантски и православни крале и царе (известният период на папоцезаризма и цезаропапизма в европейската средновековна история и в историята на Но­вото време), – тогава е настъпил и период на разделяне на чувството и преживяването на покорност и послушание в душите и умовете на все по-малко истински християн­ските народи. Покорността на народа намалявала все по­вече. В Европа все по-често избухвали народни въстания, като започнем от Селското въстание, оглавявано от Томас Мюнцер, а в нашите земи от Матия Губец през ХVІ в., чак до кървавата Френска и още по-кървавата болшевишка ре­волюция през ХVІІІ и ХХ в. – като знак за изкривяване и покваряване на съвестта на т.нар. „християнски владе­тели“ на Европа.

Въстанията и революциите изглежда са били единственият начин да се покаже дълбокото несъгла­сие на народа с покорството пред онези, които вече сами нито се съгласявали, нито имали желание да се покорят на единия истински Владетел на всички светове и хора – Бог. Ако все още имало послушание, то повече било резултат от решението на отделния християнин, който останал по­слушен на своя изповедник, като с времето все по-малко бил склонен да отъждествява изповедника, на когото вяр­вал, с все по-институционализираната църква, на която вярвал все по-малко. Какво е състоянието днес по света и у нас, особено при младите, когато става дума за отноше­нието между послушанието и покорството?
Последица от безбройните и реално доказани мани­пулации на идеи и хора – думата „манипулация“ буквално означава умело управляване на някого или нещо посред­ством трикове – особено от началото на нашия (миналия – Бел. прев.) век, и то предимно в социалистическите стра­ни, въпреки че и по друг, много по-перфиден начин – и в капиталистическите, при това и някои християнски църк­ви не са останали с „чисти ръце“, е настъпилата, навсякъ­де, но най-вече в християнския свят, духовна криза, която се е проявила и все още се проявява в бунта на младите против всичко и всички. Днес младите хора, все по-до­бре и по-точно запознати с безогледното експлоатиране на естествената човешка вяра в Бога, в идеите, които им се представят в абстрактен вид, естествено преминават, и изглежда задължително трябва да минат, през кризата на бунта, придружена със скептицизъм, атеизъм и радикали­зъм в отхвърлянето на всяка идея, стара или нова, незави­симо откъде идва. Иска ни се да вярваме, че такава криза у младите днес, колкото и дълго да трае, е само един прехо­ден период, който може и би трябвало (въпреки че това не е задължително!) да ги отведе до онази зрялост, при която ще оценяват идеите и вярванията на хората вече не от дог­матическа, нито от скептична, нито пък от бунтарска, а от критична позиция. Някои измежду младите и у нас вече достигнаха онази завидна мяра на вътрешна култура, кога­то са в състояние, макар че това се случва едва когато наис­тина са станали християни, спокойно и дълбоко да преце­нят къде е разликата между послушанието и покорството.

Зрелият християнин не е покорен човек, но е послу­шен. Той е победил в себе си „времето на Яхве“, страха от Бога, Който все още не е станал Бог на любовта (Хрис­тос), а е останал гневният Бог, Който под заплахата от наказание изисква покорство от вярващия. Изостряйки в себе си чувството за различаване между старозаветния и новозаветния Бог, зрелият човек като християнин умее да различава в лицето на своя баща, на свещеника, на всеки, даващ заповеди, силата, която идва от любовта, от силата, която идва от желанието за власт, покоряване и унижаване на другите хора. И както ще запази в себе си послушание към Христос, защото към Него го води единствено стра­хът да не Му изневери, така този зрял християнин ще по­каже послушание и към всички онези – баща, свещеник, наставник, управник, – които на първо място ще почитат и обичат Бога в него, почитайки така човешката самостоя­телност, индивидуалност и свобода.

Големият християнски философ на нашето време Симон Вейл пише, че „свободата съществува само там, където има послушание, и никъде другаде… Послуша­нието е необходима храна за душата – който е напълно лишен от послушание, е болен“. Наистина е необходимо постоянно израстване на християнина „според мярата на Христовото съвършенство“, за да разбере не само с ума, но и в сърцето си да приеме тези дълбоки мисли на една до края на живота си посветила се и пожертвала се за идеалите на доброто жена.
Навярно всички ще се съгласим, че времето на сля­пото покорство, на покорството в страх и от страх, е от­минало (а дали безвъзвратно?). Времето на послушание­то, между другото, никога няма да отмине. Послушание можем да изискваме от другите само когато и самите ние сме послушни. Още Достоевски предупреждава родители­те да не огорчават своите деца, но първо сами да изпълнят Христовия съвет за послушанието и едва тогава да си поз­воляват да го изискват от децата. Като вечен пример за все­ки християнин остава послушанието на Пресвета Богоро­дица (на вестта на архангел Гавриил) и послушанието към Отца на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина.

Из книгата на Владета Йеротич „Остават само делата на любовта“ ИК “Омофор” 2017 г.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...