По чия воля страдаме



Въпросът за страданията, скърбите и болестите е стар колкото света. Още древните асирийци са си задавали въпроса защо страда човек и защо страдат хората, напри­мер от някоя епидемия, каквито чак до Средните векове са покосявали цели народи. Отговорът и на асирийците, и на останалите древни е бил един-единствен: и човекът, и народите страдат заради греха: Божието наказание е от­говор на греха. От времето на идването на Господ Иисус Христос в света, въпреки че тълкуванията на човешкото страдание по същество са останали едни и същи – болестта и смъртта са наказание за греха, и въпреки че гръцката философска душа е открила и необходимостта, и случай­ността като възможни причини за повечето човешки стра­дания, благата вест на опрощението и любовта радикал­но е изменила нашите представи за „гневния Бог, Който наказва“, за ревнивия Яхве, Който изисква послушание от своя народ, променяйки представата за страданията на чо­века и народа.

Изпълнявайки и допълвайки Стария Завет, без да го отрича или отменя, Господ Иисус Христос чрез Новия За­вет подари на човека Себе Си и Своята Любов, Божията Любов, която не достигаше на човека и само проблясваше от строгия, законнически справедлив и само понякога ми­лостив Яхве. В същото време Иисус Христос ни напомни, научи и ни даде възможност за в бъдеще, до края на света и времената, да Го избираме; и да Го изберем със своята сво­бодна воля. А това значи, че ние вече не призоваваме Бога само когато ни е трудно, когато сме болни или уплашени, не се обръщаме към Бога, за да омилостивим Неговия гняв с някоя наша жертва – защото тогава Зигмунд Фройд би бил прав, че в Бога най-често виждаме сърдит баща или диктатор насилник, на когото трябва да угаждаме с покорство, а не с истинско послушание, – не се пазарим с Бога, нито се обръщаме към Него като към някое деистко божество без особена надежда, че Той изобщо ще ни чуе. Приближаването на човека към Христос, носенето на Неговия Кръст действително изпълнява целта на наше­то и Неговото съществуване едва когато човек почувства, че Неговото бреме е леко, а пребиваването с Него е радост. Това е възможно да се осъществи само когато нашето ре­шение да вървим с Христос „до края на света“ е свободно решение на свободен човек.

Всички ние достатъчно добре знаем, и то от собст­вен опит и от опита на народа, към който принадлежим, че човек никога не е достатъчно свободно същество и по тази причина и неговите решения не могат да бъдат вина­ги и достатъчно свободни. Този факт отчасти е следствие на предопределеност, каквато е раждането на човек от оп­ределени родители, раждането с определено устройство и темперамент, в определена страна. А отчасти е следствие от личното нехайство на човека да използва Божия дар на сво­бодата така, както е най-добре за него, неговото семейство и неговия народ. Затова в света има толкова малко християни, които постоянно и пълноценно пребивават в „мистичното тяло Христово“, а не само в Църквата като институция.

Имайки предвид всичко казано дотук за греха, наказа­нието, любовта и свободата, ще се запитаме още веднъж: по чия воля страдаме? Нима този въпрос не трепти на уст­ните ни (понеже е и в сърцето) почти всеки ден, когато виждаме, чуваме и чувстваме как страдаме и като народ, и като отделни човеци!

На поставения въпрос най-малко вероятен ми изглеж­да отговорът, че страдаме по Божия воля. Как така Бог би искал да наказва, да плаши хората, да ни прави роб­ски покорни, когато, не само защото сме чели Петровото Послание, но и защото знаем от собствен опит, Бог търпи, защото не иска никой да погине, а всички да достигнат до покаяние! Не е ли истина по-скоро това, че човек стра­да предимно по собствена воля, поради своето съзнателно или несъзнателно решение, с което всъщност сам се наказ­ва за своите осъзнати и неосъзнати, разпознати или нераз­познати, но във всеки случай неразкаяни грехове! Руският философ Виктор Несмелов (1863–1920) вярно отбелязва: „Човекът е обективирал и екстериоризирал Бога. Когато Библията говори за Божия гняв и отмъщение, тя се поставя на нивото на човешкия съд, тя говори какво би заслужил човек, ако беше съдия. Човекът е този, който не може да прости на себе си“.

Когато става въпрос за човека като индивид, като от­делна личност, тогава съвременната психосоматична ме­дицина убедително ни информира, че най-голям брой бо­лести, от които човек страда, имат психичен или душевен произход. Нашите неразпознати или разпознати, но неразрешени (християнинът би казал неразкаяни) вътрешни конфликти, понякога скоро, но по-често след дълъг период от време, ни вкарват в телесна болест, най-често хронична, от която страдаме с години. Най-големият брой катастро­фи по пътищата, които спадат към трите най-чести при­чини за смърт в света, човек провокира сам. Това важи и за много други катастрофи (пожари, тежки инциденти в мините, наводнения, може би дори и земетресения).

Въпреки че опитът, който непрестанно придобиваме със самите себе си, и който потвърждава и съвременната медицина, не винаги може успешно да се приложи и за це­лия народ и неговото страдание, поне можем предпазливо да се запитаме: откъде има толкова страдания у сръбския народ? Най-честият отговор, който днес чуваме и който не е априори неверен, е, че за страданията на сръбския народ и днес, и в близкото и далечното минало са виновни други, близки на нас народи с друго вероизповедание или друга религия. Често слушаме и за други, много отдалечени от нас народи, и за техните тайни организации, които векове наред са се стремили да унищожат сръбския народ.

Дали такива отговори, дори ако са отчасти верни, ни задоволяват като християни, и именно като християни? Ако сме искрени към себе си, отговорът не може да бъде положителен, защото как иначе, като християни, бихме могли с лекота да отминем Христовите думи: Не съдете, за да не бъдете съдени. Нима още не сме научили, че като християни сме разпнати на Кръста Господен и че страш­ното послание на някои сърби днес: „Който не отговори на геноцида с геноцид, е осъден на нов геноцид!“ – не мо­жем никога да изпълним, защото нито сме варвари, които действат по биологичните закони на отмъщението – който не иска да бъде тъпкан, трябва сам да тъпче, – нито сме старозаветни хора, които и днес повтарят: „Око за око, зъб за зъб!“, а сме Христови ученици, които могат да повта­рят само казаното от Христос: Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат! Не можем да служим и на мамона, и на Христос. Вместо всички интелектуални и емоционални самоизмъчвания над въпроса по чия воля страдаме – като психолог и психиатър съм запознат със защитния механизъм на проекцията и от опит знам колко трудно и мъчително е за човека да поеме върху себе си вината, дори и в случай, когато е безспорно виновен – съм убеден, че на християнина е останало единствено осмис­лянето на собственото страдание (и като отделен човек, и като представител на своя народ); и то без мазохистично „посипване на главата с пепел“ или гордо самолюбие, че за всяко негово страдание винаги е виновен някой друг. Оно­ва осмисляне, което не представлява никакво изкуствено усилие за ума и сърцето на християнина, но осмисляне, което е истинско само тогава, когато пред духовните очи на човека непрестанно трепти образът на разпнатия и въз­кръснал Христос.

 

Превод: Татяна Филева

 

Из книгата на Владета Йеротич „Остават само делата на любовта“ ИК “Омофор” 2017 г.

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи