Православието като ефективен мениджмънт
Даже Бог не знае по-добре от нас колко вреден за душата е женският панталон.
Елена Кучеренко
Вече две години съм майка на момиченце със синдром на Даун. Не е много, но не е и малко. Изхождайки от своя опит, разбрах, че именно църковните хора възприемат най-тежко раждането на такова дете. Именно ние, да. Би трябвало да е обратно, но, уви, не е. Аз самата преминах през всичко това, когато чух диагнозата на моята Маша. Цялата моя многолетна «железобетонна вяра» рухна за миг, като къща от карти. Мислех, че е разрушен не само земният ми благополучен живот, но и онова «небесно», което беше негов смисъл. Ставаше все по-трудно и болно.
Ние сме като Вас, но сме „с гаранция“
Това не означава, че ние, православните, сме някакви неправилни, глупави, слаби, егоистични, с една дума „лоши“. Ние сме такива като всички. Но, навярно, подсъзнателно се възприемаме като хора „с гаранция за качество“. Това не е само наше лично изкривяване. Смея да твърдя, че това е изкривяване на целия наш съвременен църковен живот, на нашето възприятие за същността на християнството.
Ние се учим на външното: ритуали, обреди, църковни правила, но не се учим на главното — на любов и живот по Божията воля. На приемането на тази воля. Това недостатък на проповедите ли е, на примерите пред очите ни, или е наше собствено нежелание? Не зная.
Идвайки в църквата, какво научаваме? Как и кога да постим, как да се молим, кому и в какви случаи. Какво да обличаме, какво да не обличаме, а какво въобще да изхвърлим, а най-добре да изгорим! Кой е еретик, а кой не е. Какво да очакваме за всеки конкретен грях и какво е казал еди кой си старец за лака за нокти. В кой момент от службата може да се седи (макар че не е желателно въобще) и в кой следващ Бог за такова неблагоговение веднага ще те накаже. Кога да се кръстим, кога да се покланяме и как – със земни, поясни поклони или просто да преклоним непокорните си глави. Как и кога да живеем съпружески живот, в какви форми и вариации и как да успеем да се вместим във времето за да не нарушим постния ден и да не опозорим моралния облик на християнина. Знаем наизуст цветовете на празниците и се обличаме подобаващо. Аз самата към всеки тоалет имам броеница в тон. Носим забрадки, бради и държим молитвеници. Даже Бог не знае по-добре от нас колко вреден за душата е женският панталон. При нас всичко е по чин — към кой свещеник с каква походка да пристъпим за благословение, защото той е старши по хиротония, а другият още «не е дорасъл». Даже знаем, защо на един свещеник шапката е зелена, а на другия – виолетова. И че това не е шапка, а камилавка. Защо на един кръстът е дървен, а на друг — с камъчета. Ние стоим в храма отделно от мъжете, знаем как е правилно да целуваме иконите. Даже службата знаем наизуст.
Всички всичко знаят и щом изпълняват, всичко ще бъде прекрасно. Билетът за рая е купен. На нашия живот е поставен божествен знак за качество!
Преди много време един свещеник ми каза: „Чети всеки ден по една катизма, глава от Евангелието, две — от апостола, спазвай поста в сряда и петък и всичко ще е наред!“ А след това при раждането крещях на себе си: „Господи! Защо?“ Аз всичко правих правилно! Венчани сме, многодетни, молим се, целомъдрено сме облечени. Послушни сме пред свещеноначалието, ритуално сме подковани и богословски образовани. Мъжът ми е иподякон, аз съм православен журналист. Причастявам се всяка неделя. Всеки ден чета катизми, Евангелието и апостола. Не заченах през пости, а ме учиха, че болните деца именно през пости са заченати! Защо?!!“ Да, имам грехове. Но аз спазвах всичко!..
Тези въпроси измъчват много от въцърковените, с които общувам и които отглеждат деца-инвалиди. Не всички, но повечето. Това е най-честият въпрос: „Защо? Ние всичко правехме по правилата…“
Колкото по-ужасно, толкова по-православно
Наложи ми се да започна всичко отначало. Цялата своя вяра. Тухличка по тухличка, през болката, сълзите, прекършвайки себе си, обръщайки душата си наопаки. С учудване открих, че цялото това изпълняване не е панацея. Това е път, средство, но не и цел. И не гаранция. А християнството не е ефективен мениджмънт, не е търговия с Бога. И че Маша не е наказание, а радост.
Да, аз така започнах. С Матрона Московска и изхвърляне на панталоните – за да започна аспирантура. С Ксения Петербургска и четиридесет акатиста – за да се омъжа. И се омъжих и записах аспирантура. И това е прекрасно. Много от нас така започват. Да се молим е възможно и нужно. Господ Сам го е казал. Бедата е там, че в повечето случаи с това и приключваме — аз съм православен, за да съм добре и да живея комфортно.
Християнството не е за това да ни е добре. Но не е и за това да ни е зле.
Някои от нас се хвърлят в другата крайност. Колкото по-зле – толкова по-добре. Колкото е по-ужасно, толкова е по-православно. Колкото е по-страшно — толкова е по-благочестиво. Колкото е по-тъжен животът, толкова е по-правилен. Много от нас действително вървят по скръбен път и аз им се покланям. Но това не е самоцел… Християнството не е постни лица и задължителни страдания. Ако си богат и успешен, не означава, че си грешник. Ако си красив и изящен, не е задължително да си сладострастник.
За мен Божията воля може да се прояви не само с раждането на особено дете. Но и в прекрасния живот за някого другиго. Защо? Може би ще узнаем, но после.
Ето това ми липсваше през моите петнадесет години църковен живот. Ето тази вяра в Бога. Не в ритуалите, на които ме обучиха, не в послушанието, което е над поста и молитвите, не в добрите дела, а именно в Бога. Доверието в Него. Разбира се, вярата без дела е мъртва, но това ни е добре известно.
Когато родих такова дете, първото, което ми дойде на ум не беше за доверието в Бога, а че не съм постила правилно, не съм се молила достатъчно, прегрешила съм някъде и въобще съм една православна неудачница. И сега какво ще кажат другите православни, онези – православните ефективни мениджъри. Повярвайте ми, така разсъждават много от нас…
Благоговението няма нищо общо с яйчения прах
Нямам намерение да уча родителите на особени деца как да живеят. Няма да чуете от мен, че щом не се радвате на своето дете – инвалид, значи не живеете по Божията воля. Родителите на такива деца имат право и на шок, и на неприемане, и на болка. Често тази болка е достатъчно силна. Въобще, имат право на страх пред общественото мнение. И на страх пред мнението на техните събратя по вяра. Това са нормални, човешки емоции. В такава ситуация сме прекалено уязвими. Ако имахме малко повече вяра, ако се учехме на главното, сигурно би било по-лесно и просто. Съвсем малко. Но всеки има свой собствен път.
Сега ми се иска моите мисли да достигнат до хората, които се отнасят към бедата на другите като към огромен грях. Не шепнете зад гърба им! Не обсъждайте чуждите грехове! Не гледайте с ужас. Храмът е място, където спасяват хората, а не ги доубиват.
Самата аз не съм се сблъсквала с такова отношение. В нашия храм (и не само там) ни подкрепят и до ден днешен. Повдигнаха и носят нашия кръст заедно с нас. И той вече не е кръст, а радост. Зная, че този дълг на Любовта никога няма да мога да изплатя.
Но съществуват и такива хора, които са убедени, че родителите на деца – инвалиди са пропаднали православни неудачници, върху които се е стоварило Божието наказание.
Отново принизяваме главното до някаква магия. „Ти неправилно седиш, не си облечен правилно, живееш неправилно, заченала си в пост – получи си възмездието. Не живя по Божията воля, сега живей и страдай по нея“.
Да, ако ти самият мислиш така, не живееш по тази воля. И не по любов. Неблагодарна работа е да гадаем кое е воля Божия. Но смятам, че ако се намираме до човек в беда или мъка, то самите ние попадаме в «зоната» на волята на Бога за него. Тези хора са взели кръста, не по желание, но го носят. Волята на Бога за нас е да се отнасяме към тях благоговейно. И да не стоим отстрани.
А ние? „Ой, неблагоговейно стои, неблагоговейно седи“. Неблагоговейно е да смятаме, че болното дете е грешка на природата или наказание за греховете. А благоговението е осъзнаване на величието на Бога и Неговата мъдрост, трепет пред Него. Това не е изпълнение на ритуали, за да ни е добре. Това е да замреш, виждайки как другият носи кръста си, който може би не му е по силите.
Още една голяма грешка: „Господ не дава непосилен кръст“. Носи го, грешнико. Не можеш? Няма начин! Просто не искаш.
Може, ох как може! На Него Самия кръстът не е бил по силите. Помогнали са Му да го донесе. Какво да говорим за нас, обикновените смъртни. И ето това е волята Божия, всички заедно да повдигнем този чужд непосилен кръст и да го носим отново заедно. Отворете Евангелието, там няма нищо за ритуалите и полите. Там всичко е за Любовта!
Не, не твърдя, че всички наши традиции, обреди, служби, пости не са нужни. Те са нужни и важни. Но те са средства по пътя към главното. Ето на това главно трябва да се учим. Да вярваме на Бога и да обичаме. Това е същността на християнството. А не «не яж яйчен прах». Ако повярваме на Бога, всичко останало ще се подреди.
Иска ми се да кажа следното на родителите на тези деца. Вие не сте направили нищо срамно! Вас никой не Ви е наказал. Не крийте децата си и не отвръщайте поглед! Воля Божия! Често е сложно и невъзможно да я разберем и приемем. Но е така. Защо? Задължително ще разберем! Но после.
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
