Престъпление и наказание
Четири истории за Божието възмездие
Колко често вършим лоши постъпки, разбирайки чудесно, че не трябва да го правим. А понякога дори и слаба мисъл за покаяние не ни минава през главата. Докато… За това «докато» са историите, които Мария Сараджишвили е събрала от грузинския печат – като назидание за нас и като повод да изследваме внимателно своя живот и да се покаем, докато не е късно.
Лъжливата клетва
Моята леля беше цял живот много трудолюбива. Тя държеше десет дойни крави, успяваше да прави млечни продукти и на същия ден да ги продава. Особено добре се купуваше маслото й.
Веднъж видях как тя налива вода в млякото. Виждайки моето учудване, тя обясни:
– Клиентите са много. Млякото не стига за всички, а не искам да губя никой от тях. Нищо няма да стане, ако сложим мъничко вода в млякото.
Започнах да й възразявам, но тя ми се тросна:
– Не е твоя работа да даваш акъл на по-стари от теб.
През същата седмица двама недоволни клиенти дойдоха да се оплачат:
– Нещо не е наред с млякото…
Леля ми се закле:
– Нека в семейството ми да не се роди дете, ако съм ви продала лошо мляко!
Тя продължи да повтаря това дори когато някой занесе млякото в лаборатория за експертиза и доказа, че в него има вода. Вместо да се извини, леля ми започна още и да кълне купувачите.
Тя имаше две дъщери. По-голямата беше по това време бременна. На другия ден след инцидента тя пометна. Това не вразуми моята леля. Тя продължаваше да продава разводнено мляко. Появиха се и други недоволни. В отговор на претенциите тя се заклеваше с най-скъпото си:
– Нека в семейството ми да не се роди дете, ако лъжа.
По-голямата й дъщеря така и остана бездетна. По-малката също не можа да роди. Леля ми добавяше не само вода, но и евтино мляко от магазина. Това продължаваше много време, но веднъж я изобличиха.
– Нека ми изсъхне дясната ръка – възмути се тя, – ако се занимавам с такива неща.
Същата вечер тя получи инсулт, парализира се цялата й дясна страна. Умирайки, тя ни молеше да не даваме никога лъжливи клетви.
Лейла, Батуми
Невестата на най-добрия приятел
Може би някой ще се учуди, че пиша всичко това за себе си, но аз вече нямам какво да губя. През целия си живот съм мечтаел за голямо семейство, много деца, а сега съм в такова положение, че вече е ясно: аз изобщо никога няма да имам наследник.
Знам, че постъпих позорно, затова съм и наказан. Съжалявам много за това, но вече нищо не може да се направи.
Работата е там, че имах близък приятел, който щеше да се жени. Мен ме покани да бъда кум на неговата сватба. Веднага щом ме запозна с невестата си – Нино, аз тутакси й хвърлих око. Започнах всякак да се старая да завоювам сърцето й. И скоро успях да го направя. Ние избягахме и се венчахме. Тогава не мислех за нищо, но сега, обмисляйки всичко това, разбирам как се е чувствал моят приятел. Мразя се за това.
Стана, разбира се, голям скандал. Много мои приятели скъсаха с мен. Но тогава за мен най-важното беше, че Нино е моя жена.
След няколко месеца тя забременя. Бях във възторг и буквално я носех на ръце. Веднъж заедно с нея решихме да отидем на село. Бях пийнал и седнах зад волана. Нино ме умоляваше: «Нека някой друг да шофира вместо теб или пък да вземем влак!» Аз само й се изхилих. Знаете, на пияния морето му е до колене. Около Гори катастрофирахме. Едва спасиха Нино, тя загуби детето си. А аз се потроших толкова зле, че трябваше да ме събират парче по парче, като мозайка.
Сега съм инвалид, прикован към леглото. Какви ти деца, щом мечтая да допълзя самостоятелно до тоалетната!
Нино не ми прости моята непредпазливост. Веднага щом дойде на себе си, тя събра нещата си и си тръгна. Честно казано, не я осъждам. От друга страна, много ме боли: тя ме захвърли като куче. Но най-големият удар за мен беше, че само два месеца след всичко това тя се помири с бившия ми приятел и се омъжи за него. След година им се родиха близнаци. А на мен ми остава само да лежа като жив труп и да моля Господ да ми прости.
Гуджа, 31 г. Сп. «Тбилиселеби». 2011. № 30
Бухтичката и земната пчела
Беше горещ летен ден, при това постен – сряда или петък. Предишната вечер опекох много вкусни бухтички с извара. Този път те някак особено ми се удадоха. Те бяха пухкави, красиви, румени и се топяха в устата. И ето че те лежат пред мен на масата и толкова ми се иска да ги изям. А денят е постен, трябва да се търпи. И ми идва мисъл в главата, но явно не от Бога: «Айде да си кусна една, не е толкова голям грях това!» И мисълта продължава: «Ако е грях – нека и мен някой да ме кусне!» Не устоях и ядох – и то не една. Това беше на сутринта.
Следобед започнахме да садим рози с мъжа ми – те стояха във вода няколко дена, чакаха да бъдат посадени. Мъжът ми копае дупка в земята, а аз държа розата. И изведнъж – какво да видя: долита отнякъде една голяма земна пчела, каца си спокойно на ръката ми, вади си спокойно жилото и ме ужилва. Захвърлям всичко и тичам у дома, за да взема абсорбент за неутрализиране на отровата: имам силна алергия към ухапвания на пчели. Веднага се сетих, че съм съгрешила, когато започнах да изкушавам и себе си, и Бога с глупави помисли. Господи, прости и помилвай мене грешната! Разревах се, цялата червена и подпухнала от ужилването и от сълзите. Така ти и трябва! Не изкушавай Господа, твоя Бог напразно!
Людмила
Костта над дясната вежда
Сега съжалявам за много неща в моя живот, но какво да се прави: каквото било – било, както се казва. Въпреки че и това не е така. Главното е да поискаш и да се покаеш.
На 20–25 години заминах за Сибир с мои връстници. Тогава, по времето на соца, беше също толкова модно да се ходи на гурбет в Русия, както сега в Европа. Сечахме гора. Даваха парите ни на нашия бригадир – белорусина Игор. След това той ги разпределяше между нас. Веднъж обаче се разкри, че Игор ни е мамил и е криел част от парите. Когато научих това, почувствах се много оскърбен. Стигна се до бой. Не знам как стана, но някак си така се разярих, че вече не контролирах себе си. Грабнах едно желязо и ударих Игор по главата, и то така, че му строших костта над дясната вежда. Гледката на кръвта охлади помрачения ми ум. Захвърлих желязото и се огледах. Момчетата от страх се разбягали кой накъде. Само ние двамата бяхме в гората… Ясно беше, че ме чака затвор. Разбрах какво трябва да направя и избягах оттам. Не взех нито дрехи, нито пари. Три-четири години се скитах из Средна Азия. След това се завърнах в Грузия. Създадох семейство и никога вече не мислех нито за Сибир, нито за Игор.
Изминаха 30 години. На единствения ми син му се роди момче. Нарекоха го с моето име – Бидзина. Той беше още в родилното отделение, когато лекарят ни извика – мен и сина ми – и ни каза, че детето има вроден дефект: липсва костта над дясната вежда, сякаш някой я е изрязал! Тогава за пръв път в паметта ми изплува Игор и съвестта ми вече не ми даваше покой. Видях внука си в родилното: на челото му имаше вдлъбнатина.
Същата вечер прерових старите си документи. Намерих адреса на един мой познат. Това момче беше тогава заедно с мен в Сибир. Имах късмет: адресът му не се беше променил. Свързах се с голяма мъка с него и го попитах: «Какво знаеш за Игор? Жив ли е той?» «Не знам – казва, – откараха го тогава в болница с хеликоптер». «Можеш ли да ми помогнеш да намеря адреса на неговото семейство?» Той се постара и намери координатите на Игор в Беларус. Разрових се в това, което имах, и опаковайки грузинска бурка (вид наметало при кавказките народи – прев.) като подарък, излетях за Минск да поправям стария си грях. Това бяха точно дните, когато откараха малкия Бидзина в Москва за операция. Моята плачеща жена ми казваше: «Детето е в такова състояние, а ти къде отиваш?» Ама нали не можех да й кажа, че заради моя грях е наказано детето и спасението му зависи само от мен. Вярвах в това.
Пристигнах в Минск. Почуках на вратата на Игор. Той веднага ме позна. Едва не падна от изумление 70-годишният старец. Онемял, ме слушаше, когато го молех за прошка. Над дясната си вежда имаше вдлъбнатина – хирурзите махнали раздробената кост. След това заминах за Москва и веднага отидох в църква на изповед. И едва след това се обадих в болницата, за да чуя какво е станало с моя внук. «Спасени сме!» – отговори ми моят син.
Бидзина К., Тбилиси
«Квирис палитра». 25 октомври 2004.
Превод: Андрей Романов| pravoslavie.ru
