Приятелството със света е вражда срещу Бога
На 17 август тази година почина известният грузински богослов, писател и проповедник архимандрит Лазар (Абашидзе), игумен на Бетанския манастир, автор на много книги и статии за пътя на съвременния човек към вярата и актуалните проблеми на православието. Архимандрит Лазар беше известен и в Грузия, и далеч извън границите ѝ като упорит и непоколебим бранител на традиционните християнски ценности. Текстът, който публикуваме, може да се смята за негово завещание към читателите. Вечна памет на блаженопочиналия отец архимандрит, Бог да упокои душата му в небесните селения! Амин.
Християни! Колко често умът и сърцето ни се унасят в безкрайни размисли и преживявания, свързани със земните ни дела, колко много мечтаем и фантазираме за света, който ни заобикаля, за нашите житейски обстоятелства, колко обичаме да научаваме и да размишляваме за многоразличните човешки работи и дела! Дълбоко ни вълнува онова, което се върши някъде в далечна Америка или Австралия, много любопитно ни е да знаем как живеят там хората, какви са техните обичаи, какъв е техният бит и поминък, техните домове и вещи и тъй нататък. Обичаме да научаваме различни подробности от живота на някой президент, или известен музикант, или отдавна умрял, известен със скандалния си живот певец. Проследяваме внимателно преживяванията и жизнените търсения на някой известен в света художник или поет, съчувстваме дълбоко на житейските му драми, искаме да проникнем в тайните на душевния му живот и намираме всичко това за много увлекателно. Не жалим време и сили, изучавайки едни или други земни науки и изкуства, вслушваме се и се опитваме да вникнем в дълбокомислията на фамозните “мъдреци” на нашето време. Обичаме да умуваме за всякакви неща, които изобщо не ни засягат, но са популярни сред нашите съвременници. Трупаме всевъзможни знания и впечатления, които никога няма да ни донесат полза…
Но при това колко рядко, колко студено, колко неохотно се обръщаме към най-главната, най-важната наука – християнството! Колко малко мислим за Бога и за смисъла на нашето пребиваване тук, в този свят, и за всичко грандиозно и ужасно, което ще ни посрещне във вечността. По-любопитно ни е как изглежда повърхността на Луната или Марс, отколкото онова, което се съдържа в самите нас, което сме самите ние – какви сили и пориви действат в нас, какъв е смисълът на нашия живот, как ние и всичките ни дела изглеждат в очите на Бога, каква цена има всичко това пред Неговия съд.
Занимава ни въпросът защо еди-кой си почитан от света човек, някоя знаменитост, е завършил внезапно и трагично объркания си живот, събираме различни слухове и клюки за това, но не искаме да потърсим корена и причината на собствените си вътрешни проблеми и неволи. Търсим виновниците на политическите смутове в беснуващия свят, спорим за политиците, разплитаме грешките им, анализираме правотата или лъжовността на една или друга политическа партия, обвиняваме този или онзи политически деец в страстност и непоследователност, а самите ние през това време се отдаваме на безброй страсти и грехове, тъпчем всички християнски заповеди, забравяме пред Кого трябва да дадем отчет.
Днес около нас, както никога досега, се вълнува бурно, реве и безумства безпокойното море на безбройно умножилите се греховни съблазни – днес особено нагли, кресливи, разкрасени, които по най-безсрамен начин нахлуват право в душата ни, гъделичкат я, измъчват я, влачат я насила към най-скверни сласти. Светът сякаш вече е напълно обезумял; той търси не доброто и чистото, а безсмисленото, абсурдното, извратеното, стреми се към духовна разруха и опустошение. Днес духът на света, а зад него дяволът търси има ли все още нещо непокварено и неразвалено в човека, за да го развали, оскверни и унищожи; от всичко, което е все още живо в човека, се старае да създаде нови форми на греха, да развие нови, още по-перфидни и гнусни отсенки на страстта, да разстели нови мрежи и още по-дълбоко да пороби човека в оковите на плътското скотоподобно робство. Ние вече сме родени в това робство: от най-крехка възраст сме закърмени с отровата на този свят, развили сме вкус към всичко зло и греховно. Затова съблазните на света толкова ни харесват, толкова ни увличат, толкова радват болните ни сърца. Сякаш сме развили духовна токсикомания, обичаме и страстно желаем онова, което ни убива…
Два свята стоят пред нас като две планини, два града, две царства: светът на суетата, на земните човешки дела, свят, който е езически по дух, основан върху влечението към земната материя, веществото, праха, и робуването на тях – и Божият свят, зовящ нагоре, към вечното, духовното; свят, който е невидим за плътските очи, но се вижда с очите на вярата. Повечето хора са обърнати изцяло към плътския свят и само едно нищожно малцинство гледа към Небето, към Божия свят и желае да намери пътя натам. Ала плътският свят е като нагла, разгорещена от вино блудница, която се вкопчва в човека, желаещ да се изтръгне от нейните прегръдки, дърпа го при себе си, упойва го със силно вино, старае се да го увлече към блуд, да го задържи завинаги в своето блудилище. И ето че тук всичко зависи от решимостта на християнина, от неговата непоколебимост, от свободното решение на неговата воля, от твърдостта и устойчивостта в следването на избрания път. И Божията помощ веднага ще дойде, само си кажи твърдо: “Ще Го следвам!” и не поглеждай назад. Никой не може да каже, че не му е била дадена необходимата свобода, че му е била отнета възможността да се изтръгне от оковите на греха и да се насочи към спасението. И тъй, всичко зависи от нашата решителност. Бог ни е дал пълната свобода да избираме и харесваме онова, което смятаме за желателно и полезно за нас. Никой освен самите нас не ни е виновен за това, че отхвърляме доброто и спасителното и избираме лошото и убийственото.
И ето, знаейки колко спасително и благодатно е християнството, ние въпреки това все не можем да се мобилизираме и да следваме докрай Христос, да се откажем от себе си, да се откажем от предишния си езически живот! На пръв поглед – толкова ли е трудно това? Ако човек вярва в Бога, в безсмъртието на душата, във вечното блаженство на праведните и безкрайната мъка на грешниците, ако знае, че животът на тази земя е само подготовка за настъпващата вечност, само проверка, само изпитание, само “чистилище”, то може ли той да не бъде строг и внимателен към себе си, да не се упражнява ревностно в християнските добродетели? Как да не се потрудиш това кратко земно време, ако в сравнение с вечността всичките ни векове и хилядолетия са като един миг, един мимолетен полъх на вятъра, и цялото ни земно битие е като живота на пеперуда-еднодневка?
Откъде тогава в нас е това кораво безчувствие на сърцето? Нима не знаем, не съзнаваме колко долен и грозен е грехът? Съзнаваме! Нима не разбираме колко велик, привлекателен, спасителен е добродетелният живот? Разбираме! Нима не желаем да се утвърдим във вярата, да бъдем Христови, да се спасим? Желаем, и то много, и често скърбим и молим за такава вяра. Но защо не ни се дава тази вяра? Тя всъщност ни се дава, но ние не я вземаме, веднага я изтърваваме и губим сред многото житейски дреболии. Уж желаем духовното, молим се на Бога да ни го даде, а когато Той ни го дава, не го приемаме, отхвърляхме го, тъй като цялото ни внимание е погълнато от земното.
Нашата вътрешна раздвоеност е главният ни враг! В нас се извършва постоянно малодушно колебание между любовта към Бога и любовта към света. Готови сме да се възхищаваме на християнските добродетели, да украсяваме речта си с мъдри християнски мисли, да се любуваме на православното богослужение, но в същия миг си позволяваме да харесваме и светската езическа музика, кино, моди, да се увличаме от спортни страсти, да зяпаме всевъзможните зрелища и състезания, с които се забавлява безбожният свят, да се смеем на пошлите му шеги и вицове, да тъгуваме с малодушните му грижи и тъги. Смятаме за нормално да намираме смисъл и дълбочина в съвременната пошла масова култура, плоска и безсмислена, в самонадеяните лозунги на днешното човечество за мир и безопасност. Смятаме, че е възможно заедно с този затънал в греховния хаос свят да очакваме и да се надяваме на щастие и благоденствие в някакъв предполагаем земен “просперитет”. Страх ни е да не се окажем встрани от безсмислената игра на този свят – модата, искаме да сме в крачка с цялото това общество, да имаме еднакъв ритъм и пулс с него, да живеем неговия живот, да пием вода от неговите извори.
Ако сега изведнъж се възпротивим на духа на света, ако отхвърлим неговите интереси, забавления, вкусове, ако започнем да браним и да пазим своята различност, моралното си несъгласие с всичко това, насочеността си към други ценности, то повечето хора (дори измежду нашите братя “християни”) ще възприемат това като изоставане от “реалния живот”, като неразбиране на “духа на времето”. Ще кажат: “Брате, сега не е време за това, не бива да му умуваме много-много, главното е да не изпадаме в тежки провинения, а в сравнение с онова, което се върши в момента в света, тези грехове са безобидни”. Но не водят ли тъкмо тези “безобидни” дреболии впоследствие до сериозни и тежки падения при християните? Не карат ли тъкмо те хората, умили се с Тайнствата Кръщение и Изповед, вкусили от Божествената Трапеза, да се падат отново в най-скоро време в изоставените уж завинаги от тях мръсни локви? Как да се опазим от вършене на грехове на дело, ако не се пазим от всичко онова, което поддържа и съживява греховния вкус в сърцето?
Та кой не знае, че в днешното езическо общество всичко се гради върху най-долни и низки страсти? Как може свят, който не почита Бога, не се ръководи в делата си от Неговите заповеди, не се моли, не се кае за греховете си, да не бъде най-любимо гнездо за демоните? Как могат пошлата му масова музика, кино, футбол, неговите “ценности” неговият “просперитет”, всевъзможните “свободи”, “права” и останалите му “достойнства” да не бъдат фалш, лъжа, смрад? Как можем ние, християните, да намираме в това хаотично езическо бълнуване и беснуване нещо наистина възвишено, хубаво, справедливо? Как можем да се отнасяме доверчиво към днешната масова култура, да се изпълваме с нейните чувства, емоции, с нейните възторзи и тъги, когато всичко в нея е само отражение на умопомрачения дух на богоотстъпническото общество, на всички тези болни, обременени с неразкаяни грехове, изтерзани, измъчени, объркани души? Та нали тъкмо такова е вътрешното състояние на почти всички “звезди” на съвременния езически свят; ето защо тази псевдокултура е до голяма степен сбор на всичко най-душевредно, на всички най-жестоки отрови за човешката душа!
Топлото приятелство със света, приемането на неговите интереси и ценности храни душата с отровата на неверието, сее в нея сладострастие и похот, заразява я с тщеславие и самодоволство. Всичко това толкова силно се попива от душата, толкова дълбоко прониква в нея и я изпълва до такава степен, че духовните впечатления вече не намират свободно място. Пък и откъде биха се взели те? Впечатленията на греха и страстта влизат ту чрез кресливата, оглушаваща, оглупяваща съвременна музика, която се врязва от всички страни в ушите ни, ту чрез всевъзможните идиотски рекламни картинки или проблясващите в телевизора накамарени един върху друг откъслеци от световния човешки хаос.
Съвременният езически бит ни се натрапва нагло, нахълтвайки в съзнанието ни с безброй образи – хиляди и хиляди лица, думи, жестове, речи, крясъци и какво ли не. Сякаш изобилен поток мръсотия се изсипва върху бедната душа на съвременния християнин, щом той се дигне от сън и започне деня си. Духовните неща се срещат крайно рядко, а дори и да изплуват случайно отнякъде, са толкова затрупани от всички страни със светска пяна и мръсотия, че впечатлението от тях се изтрива веднага като рисунка върху морския пясък. Ето защо, за да запази ревността си, бодрия си християнски дух, постоянната си устременост към горния свят, днешният християнин трябва да е винаги мобилизиран: всеки ден, всеки час, всеки миг да си спомня великите Божии завети и Божии обещания, които издигат като с могъщи крила душата му над света. А когато забравя за тях, когато се потапя малодушно в грижите и тъгите на този свят, душата на християнина става тежка и тромава като дебела гъска, затлъстяла дотам, че вече не може да лети, а се клатушка едвам-едвам по земята.
“Нито за миг не изпускай от очи великите християнски надежди и обещания – казва епископ Теофан Затворник, – това ще те съживява и ще те поддържа винаги бодър, силен и твърд”.
Св. Исаак Сириец: “За да унищожиш в зародиш всяка непотребна и скверна мисъл и да се очистиш от смутовете и тревогите на този свят, няма по-добър начин от това да се потопиш с цялото си сърце и душа в словата на Божественото Писание”.
“Не може душата да има мир – казва старецът Силуан, – ако не се поучава в Божия закон ден и нощ”.
А ето какво учи един вече близък до нас по време отец – свещ. Александър Елчанинов: “Трябва постоянно да четеш онова, което храни душата ти, посочвайки ти твоята велика цел, единствената цел на твоя живот. Тук е необходим известен аскетизъм, самоограничение, самопринуда. Всеки християнин е подвижник. Запомни това! Човешката природа е толкова изкривена, че сме принудени да я притискаме жестоко, ако искаме да я изправим според евангелския критерий, и трябва да я изправяме всеки ден, всеки час”.
Обещанията, дадени ни от Христос, благата, които ни очакват в Неговото вечно царство, са толкова огромни, че превъзхождат всяка съблазън със своята привлекателност, трябва само да не ги изпускаме никога от очи. Но ние сме прекалено увлечени от начина на живот на заобикалящите ни езичници, живеем същия живот като тях, различавайки се само с малко по-други възгледи, с някои отделни постъпки и с това, че следваме религиозните обреди, но не и с целия си живот, с цялото си сърце и душа. Имаме същите интереси като тях, същото отношение към мирските ценности, същия начин на общуване с хората, които ни заобикалят, същия подход към труда и почивката, същите начини за прекарване на свободното време, същите развлечения, въпреки че всичко при нас – нашите интереси, вкусове, маниери, разговори, жестове, дори походката и външността, а да не говорим за отношението към светската политика, култура и ценности – трябва да е съвсем различно. Та помислете само колко безкрайно различни са разбиранията ни за предназначението на човека и смисъла на човешкия живот!
За езичниците земният живот е всичко, което имат, нищо друго те не очакват. Те са сигурни, че смъртта е край на всичко; само удоволствията на този кратък живот са цел на тяхното съществуване: късо е, ще кажат те, златното временце, когато можем да се порадваме на живота, то свършва – и край, “каквото било, било”. Пък и що за срок е това – човешкият живот. Не стига за нищо. Ту си още млад, още събираш сили, но ето че си “стъпил на крака”, цъфтиш за кратко време, а там и есента не е далеч. Само един ден има цветето на младостта, за да се нацъфти на воля, и ето на – вехнат му вече листенцата, клюмват към земята. Налягат те недъзи, болежки, отива си всяка красота и цвят от лицето, идват бръчките, а след тях и старостта, която за мнозина невярващи е често по-ужасна и от самата смърт, сякаш е начало на адските мъки. Там те очаква самота, изоставеност, а може би и нищета, глад… И изобщо човек още преди кончината си често бива изхвърлен на периферията на живота. Чудно е как при един такъв възглед за живота си (а нали мнозина смятат, че и самия си произход човек дължи на хаоса и случайността, и не е много далеч от маймуните и другите животни) хората още не са полудели и не са се избили взаимно! Как при това разбиране за безсмислеността на своя живот те още живеят, работят, нещо градят, на нещо се радват, на нещо се надяват и изобщо имат човешки образ!
Но нали ние, християните, знаем, че главното в човека не е тялото, а душата, а тя е безсмъртна, че целият ни временен живот на земята е само подготовка за вечността; че душата в момента на смъртта не изчезва, а само напуска тялото, а тялото, макар и да умира и изтлява, един ден ще възкръсне, отново ще се събере в пълната си цялост, но вече обновено, и пак ще се възстанови цялостният човек с душа и тяло, но вече безсмъртен, и като такъв ще пребъде вовеки веков в блажената вечност, ако е угодил със своя земен живот на Бога, или ще крее вечно в адската бездна, ако не е изпълнил Неговите заповеди. Знаем също, че онзи, който наследи вечния живот, ще се радва на такова щастие и такава безпределна духовна радост, каквито не можем и да си представим, дори в ума ни не може да ни дойде онова, което Бог е приготвил за обичащите Го. И това блаженство не само няма да намалява или да омръзва, но ще расте във вечността и няма да оскъднее никога, защото ще се храни вечно от Богопознанието, Богосъзерцанието, Богообщението, и тъй като Сам Бог е Висшата Благост и Източник на всяко добро и радост, а Той е безкраен, то и приобщаването към Неговата благост няма да има край…
И ако вярваме в това и го изповядваме със сърцето си, то възможно ли е животът ни да е подобен по нещо на живота на езичниците и да имаме еднакви интереси, еднакви вкусове, еднакви настроения с тях? Разбира се, това не означава, че трябва да ги гледаме отгоре или да ги презираме като фарисеи и да ни е страх да се допрем до неверника. Но в духовно отношение трябва да внимаваме и да се пазим от близък контакт с техните емоции, умувания, вкусове, интереси. Трябва да обичаме нашите заблудени братя с цялото си сърце, да ги съжаляваме и да се грижим за тях, да им желаем доброто и да ги подтикваме, ако можем, към християнски живот. Но трябва и да внимаваме много да не затънем в тяхната тиня.
И тъй, ако винаги помним и се съсредоточаваме мислено върху часа на смъртта и Страшния съд, а след това и върху съдбата си във вечността, ако оценяваме трезво суетността и напразността на земните човешки дела, на целия този безбожен свят, то много бързо ще се освободим от цялата тази безсмислена привързаност към него, от симпатията си към неговите фалшиви радости, ще охладнеем към фалшивите му хубости и блага, и ще се изпълним с ревност и обич към всичко Божие, ще се мобилизираме за труд, борба и усилие, за да станем причастници на вечните блага и неумиращия Живот. Амин.
Из книгата “До една депресирана душа”
Превод: Андрей Романов
