Проявявайте търпение към мен! Не, по-добре – любов!
Пътувам в метрото. Вратите тръгват да се затварят, в рязко стесняващия се отвор на вратите се вмъква едър мъж, около 50-годишен. Мъча се, доколкото ми е по силите, да задържа назад крилото на вратата откъм моята страна, той полага усилия да устои на натиска откъм другата половина. Говори ми нещо, аз кимам разсеяно и си казвам – благодари ми. Колелата на мотрисата трещят, до мен не достига нито една негова дума. Но в даден момент разбирам, че става дума за друго. Той ме пита нещо. Показвам му, че не чувам, той се приближава към мен и в този момент ме облива остра вълна на алкохолни изпарения.
– Е, какво? Какво ни казва Бог? – моят неочакван събеседник кима с глава към разтворения в ръцете ми таблет, тъкмо се опитвах да напиша нещо.
Мълчаливо прибирам таблета в чантата си. Знае ли човек как ще се развият нещата по-нататък – има такива истории в градския транспорт: получаваш въпрос от някой покрусен на вид човек, тъкмо му отговаряш и изведнъж усещаш как те блъскат първо по едната, после по другата страна. И ако е само синина по бузата, ще приемеш, без да ти е особено тежко, но все пак държиш да си запазиш техниката.
– По-добре да не говориш за Бога – отвръщам внимателно аз, – когато си в подобно състояние, за да не съжаляваш впоследствие за казаното.
– Така ли? Е, добре, кажи ми тогава за търпението. Има ли го изобщо? Трябва ли хората да проявяват търпение един към друг?
– Трябва, разбира се. Но още по-добре ще бъде да се обичат.
Моят отговор не му допадна особено много.
– Да се обичат… И какво ще рече това?
– Няма как да се даде кратко обяснение… Но като най-близко по смисъл може да се опише по следния начин: да се отнасяш към другите хора така, както към самия себе си, да постъпваш по отношение на тях така, както би искал и те да постъпват към теб.
Той се загледа втренчено в мен – дотолкова, доколкото изобщо имаше сили да съсредоточи поглед:
– Е, и? Ти умееш ли го това? Умееш ли да обичаш по такъв начин?
– Не. Голямо е желанието ми да се науча. Не преставам да се уча…
– А аз чух, че според някакъв философ любовта това е да приемаш другия човек такъв, какъвто е. И нещо повече… да полагаш грижи за него.
Вече приближавахме към моята спирка. Мотрисата взе да намалява скоростта си. Жал ми беше да го оставям, но трябваше да се прибера вкъщи, да си приготвя багажа и да поемам към гарата.
– Знаете ли… Любовта е преди всичко усилие да предоставите на човека възможност да стане такъв, какъвто е могъл да бъде в съответствие с образа, предвиден за него според съвършения за битието му план, според Божия план.
– Това ще рече, че не искаш да ме приемеш такъв, какъвто в действителност съм? Не искаш да проявиш търпение към мен? Значи никой не иска? Не, не слизай! Чуй ме, хайде да продължим разговора си.
Но аз въпреки това слязох – нямах избор. А той – разстроен и разочарован – ръкомахаше отвъд преградата на вратите, които отново хлопнаха помежду ни, и нещо не спираше да обяснява към мен, да обяснява…
Аз пък – потънах в мисли. За него, за себе си, за търпението и любовта.
Без търпение е невъзможно да водим истински живот и без него няма как да се спасим: „…с търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19). И в самото общуване е потребно търпение, а в някои случаи – безмерно много търпение. Проявяването на взаимна търпимост в междучовешкото общуване понякога е крайно необходима, защото всички хора са различни: има такива с толкова „изострени“ недостатъци, че буквално са в състояние да раздират ближния си с тяхното действие, има и хора, които са ти крайно далечни като вътрешна нагласа, и то не просто далечни, но буквално чужди и враждебни даже.
Търпимостта е важна. Но любовта е неизмеримо по-възвишена. И тя не се изразява само в търпението, само в това „да приемаш човека такъв, какъвто е“.
Да, това също е част от любовта. Защото Господ, съвършената Любов и единственият й истинен Извор, ни приема в състоянието, в което понастоящем се намираме. Ако не ни приемаше, човеците отдавна трябваше да сме изчезнали…
Но редом с това именно Неговата любов се превръща за нас в причина за постоянен страх дори и в случаите, когато не я разбираме, не я виждаме. Защото тъкмо тя започва да води борба за нас против самите нас. Любовта вижда какви сме, изпитва обич към онова, което все още е „останало“ от нас, то е безкрайно ценно за нея, но тя знае и какви е трябвало изначално да бъдем, знае също така, че все още можем да станем такива. И тя ни тласка, води, тегли, а понякога буквално ни влачи към изпълнение на този възвишен за човешкия род план стига само да забележи в сърцата ни поне искрица желание и стремеж към постигането на това. Може и да е толкова малка искрица, че даже и самите ние да не я забелязваме, главното е, че я забелязва Господ.
Има хора, които „в живота си постигат всичко сами“ (без и да подозират впрочем, че съществува все пак Онзи, без Когото цялото това „всичко“, както и самият живот щяха да бъдат невъзможни). Но в по-голямата си част хората имат потребност от наставници или поне от един наставник. Любещ, внимателен, търпелив, но задължително взискателен и от време на време строг. Понякога се случва да ти се прииска да не правиш нищо, да се спреш за малко, да се успокоиш, да не бързаш за никъде, да не тичаш подир нищо, а да се отпуснеш в сладка и спокойна отмора, и просто лягаш да поспиш.
Да, защото ако наставникът е крайно взискателен, крайно строг, може да накара ученика си да се почувства сломен, да разбие живота му. Но ако той, както посочих по-горе, е внимателен и търпелив към него, винаги ще може да вижда колко сили са останали у ученика му, какъв е запазеният нереализиран потенциал у него, в какво още може да вложи своите сили. Да оставиш нереализиран нечий вътрешен потенциал е погрешно, даже и опасно. И не защото някой ще ти се изпречи на пътя, ще реши да разчистите сметките си и ще те сочи недоволно с пръст. Всичко това са недостойни, суетни мисли.
Неправилното и опасното е в това да живееш живота си с половината от дадените ти сили или с една десета от тях, или с една стотна. Такъв начин на съществуване, такъв подход към живота никога не носи удовлетворение, изпълва човека с усещане за грешка, с чувство за провал. Този стил на живот води до вътрешен срив, ожесточение и озлобление, пориви към пиянство, което потапя в забрава, и така всичко се превръща в един процес на преминаване от пустота към пустота. И по никакъв, по абсолютно никакъв начин животът не бива възприеман като дар Божи. Макар че продължаваме да го ползваме като дар. Само че дар, към който сме се отнесли с пренебрежение.
Замислям се отново за човека от метрото. Очевидно животът му не е лек. Не е успял в едно, не се е оправил с друго, не е смогнал с трето. И от работното място му налагат изисквания, и от семейството – съпругата, а може би и деца. И нещо повече даже – изискванията, които сам си налага, са сигурно още по-големи. А силите му да се справи с всичко това съвсем не достигат. И затова толкова много желае просто да проявяват търпение към него, да го приемат, да се грижат.
…Замислям се за себе си. Срамувам се да си призная, но и на мен ми се иска същото: търпение, приемане и грижи. И все пак… И все пак ясно осъзнавам, че любовта е над всичко. Тя най-добре разбира моите истински потребности и нужди. И аз изпитвам безкрайна благодарност към нея, или по-точно – към Него, за всичките й проявления, за всичките й образи, в които ден подир ден ми се явява в цялата своя строгост и взискателност. Благодарен съм за постоянния страх пред нея, за невъзможността да се предавам на прекомерен отдих, още по-малко – на сън. За целия си настоящ живот. I www.pravoslavie.ru
Превод: Анжела Петрова
