Психологията като новото свещенодействие

O. StephenСъздаването на „двуетажната вселена“ беше неволно последствие от протестантската Реформация. Наскоро с удоволствие четях „Непредумишлената Реформация“ на Брад Грегъри – книга, в която той проследява различните исторически тенденции и идеи, дали тласък на съвременната секуларна представа за света. Това е забележителна разработка и я препоръчвам на студентите, проявяващи интерес към историята, както и на всеки, който желае да добие по-ясно разбиране за нашата съвременна култура. Писал съм многократно относно представата за двуетажната вселена – единият етаж е носител на така-наречения „реален свят“ и е неутрална територия, за която е присъщо нерелигиозно съдържание. Налице е също така и „втори етаж“, при който духовните неща са отпратени „горе“ и са в известен смисъл трайно изместени настрана от ежедневното съществуване.

Грегъри проследява това през призмата на философията, богословието, политиката и още куп други интересни сфери на познанието, като дава абсолютно точно описание на многобройните представи, светогледи и тълкувания, битуващи в съвременния ум. По много сходен начин с анализа на съвременността, направен от Аласдер Макинтир, той посочва, че нашата култура е една грамада от противоречия, последствие от атаката срещу далеч по-хомогенните светогледи от късното Средновековие. Една от конкретните жертви на тази непреднамерена революция е светотайнственото мировъзрение, доминиращо през онзи период в римокатолическата мисъл (поне официално), също както понастоящем тя е заложена в богословието на Православието.

Това, което бива загубено заедно със светотайнственото мировъзрение, е не просто убедеността, че в Евхаристията хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови, но също и вярването, че подобно нещо изобщо е възможно или пък желано. За много съвременни християни липсата в живота им на Христовите Тяло и Кръв по начин, който считат за „реален“, остава просто като нещо незабелязано. Налице е обаче тежка липса, върху която си заслужава да помислим.

Светотайнственият свят е изцяло проникнат от смисъл и духовно общение. Той не е нещо изолирано, което се свежда само до Евхаристията. На практика Евхаристията се явява нещо като модел за целия живот. Всичко в ежедневието съдържа възможност за Божественост. Времето се движи по календарни дни, а седмиците и годините са сбор от обстоятелства и събития, в които хората откриват реалността на спасителното дело на Христа. С напредване на съвременността нищо предишно не изчезва напълно. Православните и римокатолическите християни все още ходят на църква, където всичко това е истина, но те все по-видимо го правят в контекста на цивилизация, която не го вижда като истина. Една последица от това явление се явява консуматорското отношение към светотайнствения живот. Ползваме се от тайнствата, които желаем, посещаваме само някои празнични богослужения, но обикновено не се вглеждаме редовно в църковния календар.

Участваме в молитвения живот на църковния светотайнствен свят, но нерядко животът ни тече в друга посока.

Присъствието на Бога не е нещо, което напълно отказваме да приемем вследствие това изчезване на светотайнствения свят. Подозирам, че подобен род неприемане ще бъде за вярващите почти непоносимо отсъствие. Редом с избледняващото присъствие на светотайнствения свят, се появиха заместители… Светотайнствената реалност отстъпва място на психологизираната представа за реалността. Споделяме помежду си идеи, мисли, чувства, но не виждаме себе си като същества, които имат светотайнствено общение с останалите хора и неща. Бог е превърнат в Личностна индивидуалност сред други личностни индивидуалности. В свят, в който водеща философия е номинализмът, едва ли може да се очаква нещо повече.

На тази основа е положена съвременната идея за „личен досег с Бога“. Един израз, добил изключителна популярност в много райони на съвременното християнство. Според представите на мнозина това е абсолютният потребен минимум за всеки, който твърди, че е християнин. Но все пак този израз се появява едва някъде в началото на ХХ век. И не става дума просто за нов израз, а за описание на нова идея.

Една от възловите тенденции в съвременността представя света като система от „взаимоотношения“, т.е. като мрежа от взаимовръзки – било то официално установени, или не, – обхващаща хората, на които държим и които държат на нас. Към тази мрежа Бог е поставен просто като една добавка.

В класическия смисъл обаче „Личностният образ“ на Бога има твърде малко сходства с психологическата концепция за това понятие, която понастоящем е в употреба. Този факт поставя под съмнение съвременните пориви за поддържане на „личен досег“ и предполага, че тя е наситена с психологически проекции и несъзнавана душевна активност. Краят на XVIII век и целият XIX век са периоди, в които екстремните форми на религиозна практика добиват широко разпространение. Разнородните движения на „Великото пробуждане“ се характеризират с екзалтирани тълпи, припадащи от изтощение, както и с други нови емоционални изяви. Методистките и петдесетническите движения водят началото си от тези емоционално обременени сектантски кампании, нерядко мултиплициращи своите практики в обновени крайности. В наши дни наблюдаваме как избухването на различни прояви на петдесятническата страст се приема като поредното „ново раздвижване на Светия Дух“.

Няма съмнение, че в хода на своята история християнството отчита наличието на крайно емоционални форми на изразяване. Само че едва в периода на нашата съвременност тези форми (и техните по-умерени проявления, определяни като „личен досег“) изместиха светотайнствената реалност като богословски критерий за Божията истина. Поради тази причина

мнозина се отнасят пренебрежително към кръщението, освен ако не е свързано с емоционалното преживяване, понастоящем формулирано с израза „да се родиш отново“ – нещо, което винаги е определяло традиционния смислов образ на самото Кръщение.

В съвременната практика обаче новосформираният свят от психологически практики е изтласкал настрана всичко останало, формирайки една нова реалност. Няма нищо чудно, че „преживяванията“, характерни за нечий пол, сега се приемат като нещо по-съществено от самото биологическо естество на пола. Бракът се приема като договорно потвърждаване на психологическа взаимовръзка, а не като реално съединяване на мъж и жена.

В известен смисъл

психологията се е превърнала в нова форма на светотайнственост

видимо предпочитана днес поради факта, че е далеч по-разтеглива и пластична. Психологическият тип преживяване може да бъде всичко каквото пожелая – един консуматорски блян!

По същия този критерий светотайнственото възприемане на света изглежда като нещо по-малко „реално“ от позицията на съвременната чувствителност. Хлябът и виното продължават да имат вид на хляб и вино, и от нас дори не се иска да ги „възприемаме“ като нещо по-различно. Задаваме си въпроса: „Сдоби ли се с нещо конкретно от това богослужение?“ Светотайнственият отговор е повече от ясен. Психологизираният отговор подтиква към различни усилия за формулиране на чувства и преживявания. От гледна точка на традиционния светотайнствен свят това е подтик към заблуждение.

Трудно е преминаването от популярния свят на психологизираните взаимоотношения към светотайнствения свят на традиционното християнство. В нашата култура доминира психологизираната представа за реалността. Щом тя обяви нещо за „реално“, много бързо се стига до възприемането му като такова от страна на хората, които все още не са започнали да поставят под съмнение своя свят. Само че това е една твърде нестабилна основа за здрав духовен градеж (също както и за брак).

Трудна задача е да насочваш членовете на съвременната култура в посока към светотайнствени възприятия. Макар че традиционното християнство отчита разнообразието от психологически познания, то не им отдава сериозно място и духовна значимост. Светотайнственото възприемане на света се гради най-вече върху догматическото учение и получава потвърждение чрез специфичен практически опит, който с право се възприема не като психологически, а като ноетичен*. Голямата сила на светотайнственото възприятие е неговата основа, положена в реалността – не такава, каквото си я представям аз, а такава, каквато тя е в действителност. Психологическият подход към Бога се стреми да получава раздвижване; светотайнственият държи на своята стабилност и покой.

Немалка част от представите, с които живеем в нашия свят, не са нищо друго, освен замайващи спираловиден вихър на страсти, понесен от рояците на въображението. Да познаем Христос като въплътения Бог е невъзможно, ако го приемаме просто като Личностна индивидуалност сред личностна индивидуалност. Всъщност ние самите все още не сме достигнали онова, което по своя смисъл означава Личност. Пътят на живота, описан в ранната, традиционна форма на християнството, е неотклонният път към личностния образ на себепонизяването.

Кръстът Христов промени изцяло човешката реалност, независимо как ние сме склонни да я възприемаме. Светът е тайнство и символ, изображение и вътрешен смисъл. Присъствието на Бога е така осезаемо и реално както земята, по която вървим (и дори повече от това). Ние пребиваваме като част от едноетажната вселена. | blogs.ancientfaith.com

 

*От гр. „nous” – думата преди всичко носи значението на зрението на душата, нейната най-пречистена част.

 

Превод: Анжела Петрова

Близки теми: