Психотерапия и изповед: златното правило за утехата на човешката душа

В днешно време е станало модерно да търсим психотерапевт, когато се сблъскаме с някакъв голям проблем и се чувстваме в безизходица. В този текст ще се опитам да направя едно сравнително изследване за силата на изповедта като алтернативен път за терапията на душевната болка и страдание. 

 

Нека изясним първо термините и понятията. Най-известните и познати са следните: „психиатрия”, „психология” и „психотерапия”. Трите се различават. Нека видим първо с какво – за да имаме християнски поглед върху тази област. 

 

Психиатрията се занимава – като медицинско понятие – с дейностите на мозъка, на нервната система и на невротрансмитерите. Съдържанието на тази наука е свързано с тялото. 

 

С какво се занимава психологията? Тя констатира какво е поведението на даден човек в различни условия. Т.е., ако един работник работи във фабрика с голям шум, той се изморява и се разболява заради високото ниво на шум. Това е наблюдението на даден феномен. 

 

Психотерапията синтезира опитите на поколения учени да излекуват душата. Психотерапията е израз на различни философски разбирания за човешката душа. И точно тук се крие опасността, защото психотерапията има амбицията да лекува душата и предлага съответните методики за това. В случая ни вълнува евентуалното неправилно смесване на въпросите от областта на църковното лечение на вярващите и изповедта с психотерапевтичния подход и терапия. 

 

Какво се осмеляват да лекуват психотерапевтите? Как лекуват? Самата психиатрия започва да отрича понятието душа. Тя не познава това понятие. Какво е онова, което наричат с думата душа? Какво се определя като душа? Психотерапевтът – и естествено, психологът, които просто наблюдават реакциите на душата спрямо различни въздействия – не познават обекта, с който се занимават. Няма определение за душа в психотерапията. Затова нека опитаме да приложим богословски подход; да видим какво казва православната ни църква и след това нека направим едно сравнение. 

 

Има определения за душата в текстове на Светите Отци. Ще цитирам двама от тях, които разглеждат понятието за душата и дават определение за нея. Има едно просто определение, но много съществено, дадено първоначално от св. Григорий Богослов. Относно душата той казва следното: „Душата е Божието дихание и тя е приела за свой спътник онова, което й е дал Бог за другаруване”, т.е. тялото. Това е подходът на Григорий Богослов, несложен. „Диханието Божие е душата”. Едно по-сложно определение, много по-усложнено, формулирано няколко века по-късно от това на Григорий Богослов, дава свети Йоан Дамаскин, който анализира с прости и елегантни мисловни конструкции догмите на вярата. 

 

Нека видим какво е написал св. Йоан Дамаскин за определението на душата: „Душата е жива същност, проста и безтелесна, невидима по своята природа за телесните очи, безсмъртна, одарена с разум и ум. Тя няма определена форма, но действа с помощта на органическото тяло и му дава живот, растеж, чувство и сила за раждане. Умът е съществена част от самата нея. Самата тя е чиста, позитивна, волева, енергична, надарена със способността да желае и действа. Душата е получила всичко това естествено по благодатта на своя Създател, от която е получила и битие, и определена природа”. 

 

Това определени е от решаващо значение за нашия анализ – понятието „същност”, която е „проста – несложна”. Да си припомним отново Григорий Богослов, който казва, че Бог е „прост (несложен)”, т.е. няма разделение вътре в Него. И доколкото душата е Негово творение, но е и изображение на Бога, и тя е проста (несложна), т.е. не е създадена да има вътрешни разделения. И естествено, тя е невидима, разумна и интелигентна. Запомнете, че тя е жива същност, несложна и т.н. – и естествено е тварна, сътворена е от Някого. 

 

Нека проследим три основополагащи точки, които, ако бъдат разбрани от последователите на Църквата, ще имаме в ръцете си силно оръжие за разграничаването на църковния от психотерапевтичните методи. Ако знаем какво държим като съкровище в ръцете си и след това видим какво имат другите, ще можем да направим сравнението си без противоречия. Подчертавам, уважавам усилията и труда на тези, които се опитват да задържат на повърхността страдащите, дори да ги спасят от самоубийство. Уважавам ги, но това не означава, че приемам методологията или техните формулировки. Не казвам също така, че са, например, шарлатани. Те просто не знаят – това е всичко, което казвам. И друго не знаят: онова, което имаме като богословие, което може да им даде много полезни неща и тяхната практика. 

 

Нека се спрем на тези три важни точки от нашето богословие, които дават истински отговори на нашите търсения. 

 

Много свети отци на нашата Църква са говорили по тези въпроси, но избрах няколко извадки и цитати от техните най-ценни техни мисли. 

 

 

2. Второ определение, което е също много необходимо. То произлиза от красотата на богословието на свети Максим Изповедник. Нека го представим с една проста конструкция. Той казва, че всичко – и естествено човекът, получил съществувание (т.е. да бъде, а е бил нищо) от нищото – се движи. Защото е сътворен от първопричина и се движи. Човек така е бил създаден от Бога, да се движи, защото е бил сътворен от Бога; той е в непрекъснато движение. Това движение е създадено от Бога, за да води човека към Бога. Затова се осъществява движението. То е винаги нагоре и човек непрекъснато се движи към Бога, докато стигне вътре в самия Бог, където, казва големият богослов Максим Изповедник, достига до едно състояние, в което изглежда, че намира покой, но дори и там не спира. Бог е безкраен, вечен. Не казва ли апостол Павел „от слава в слава”? В даден момент човек все пак достига до Бога. Какво означава това? Че е станал целеустремен. Виждаме, че движейки се към Бога, понякога грешим, малко тук, малко там – идват ни различни мисли, поддаваме се на мислите, но се движим към Бога и терапията на нашата Църквата е именно да се движим към Бога. Църквата ни кара да се движим: моли се, покай се, черкувай се, за да се движиш към Него. И ние се движим. Покой вътре в Бог означава  неподвижност, която обаче не е бездействие, а целеустременост; душата пак движи. Как да спре? Вътре във вечността? Вътре в безкрая? Вътре в безконечността? Ето нещо важно: движението на душата към Създателя й като терапевтичен подход. Пренебрегвайки това движение, как можеш да стигнеш до терапията? Вижте какво става по света. Хората се движат хоризонтално. Тичат. Някои бягат много и се уморяват, а други, тъй като са се изморили вече, отиват да си починат. Трети не правят нищо и само си почиват. И онези, които тичат, се разболяват, а и тези, които не тичат, също се разболяват. Какво казва Църквата? И едното, и другото е грешно. Ако тичаш, без да се движиш към Създателя си, значи тичаш погрешно. Ако не се движиш, без да стигнеш до целеустременост, което е състояние, това пак е болест. По един начин се движи ленивият и по друг – динамичният и активният. И двамата ще се движат към Бога. Не трябва, значи, да караме мързеливия да работи, а много работилия – да си почине малко. И двете състояния са болест. Ако не разберем това движение на свети Максим Изповедник към Бога, което е единственото терапевтично движение, което е дадено на човека, не сме направили нищо. Виждате как се съчетават покаянието с изповедта. Казва ти се: направи едно движение. Да се задвижи тялото ти. Какво е колениченето? Какво са постите? Какво е съзерцанието на очите на иконите? Какво са всички тези телесни движения, които правим в нашата православна вяра и които другите религии не разбират? Това е движението на целия човек към Бога. Какъв е целият този цикъл от служби в нашата Църква? Движението сутрин, по обяд, вечерта. Едно непрекъснато придвижване към Него, към Бога. Тази точка (покоят) от движението Максим Изповедник нарича и малко по-различно, защото, „стазис” не е най-точната дума. Нарича я „екстаз”. Това е друг вид стазис – вътре в Бога. И докато си почиваш в покой, си там. И тъй като Бог е безкраен, се движиш непрекъснато ”от слава в слава”. Следователно, лечението на Църквата ни, единственото лечение, този подход определя като терапия. Виждате, първо беше същността и енергията и след това дойде това движение, непрекъснатото движение към Бога. Ако някой не се подложи на терапия при това движение, винаги ще има проблеми. Възпираме човека да не се самоубие, да не се разочарова, да не унищожава света. Добре правим, че го възпира, но не може вечно да го възпираме, ако не го поставим в рамките на това движение. Това е една много съществена разлика. Това е една основополагаща, неподражаема отлика на Църквата ни от която и да била психотерапевтична процедура, колкото и добри намерения да има тя. Повтарям, не искам да бъда разбран погрешно. Терапевтите имат добри намерения и правят всичко по силите си. Но изходът от трагедията просто не е там, където го търсят. 

 

3. Наистина удивително е написаното от големите свети отци Максим и Палама. Да прочетем текста на св. Максим. „Бог, казва той, Който е създал човешката природа, не е вложил в нея наслада”. Не тълкувайте това погрешно обаче. Вижте как завършва светецът: „…а някаква осъзната сила към наслада”. 

 

Искам да спра за минутка, защото това е много важно. Изпълнени сме със сетива. Виждаме, чуваме, чувстваме всичко, но това са сетива. Сетивата са от Бога, но Бог, казва св. Максим, не ни е дал наслада във всяко сетиво. Нека отбележим: дал е движение за наслада към Бога. Ако сетивата се насочат към Бога и се движат към Него; всички сетива – точно това е, което прави нашата православна вяра. Човек има в себе си движението към наслада, но каква наслада? Тази наслада е „да се влюбиш в Бога”, казва Максим, да заобичаш Бога. Ако имаме движението към наслада, всичко останало са сетива (вкусът и т.н.); ако движението към наслада не отива към Бога, то продължава да съществува обаче вътре и се насочва и става наслада само на сетивата – и оттам започва грехът. Виждате, това от друга страна е основна точка в някои психотерапевтични методики, но както подчертава св. Максим, „…и тъй като видял Бог, че човекът се наслаждава на цялото удоволствие, движението към наслада, което имал към Бога, го насочил сега към сетивата си, Бог създал едно лекарство и една лечебница, важна лечебница; донесъл мъчението, където насладата вътре в страданието и болката, след като е тръгнала в погрешна посока и се превръща в нещо първостепенно, започва да се подчинява”. Създал страданието като лекарство. Дошло страданието и то започнало да контролира насладата на човека. 

 

Тези са трите основни богословски тези (позволете ми да ги повторя просто, за да си ги припомните, след като продължим, защото на тях ще се опрем); те определят съществената разлика на тайнството на Църквата от всяка друга добронамерена и ценна, според светските разбирания, терапия. Подчертавам първо разликата между същност и енергия в душата. Енергии са израженията, външните прояви, същността е разумът. Второ – движението към Бога и никакво друго движение не лекува човека, освен и само движението към Бога, както е описано от св. Максим Изповедник: движението, което става покой, екстаз и отново движение. И трето – структурата на насладата, тенденцията към наслада, която, ако не е към Бога, ако нямаме това движение да заобичаме Бог като наслада, се насочва на елементарно нисше ниво. 

 

Мислиш, че държиш в ръцете си ракета, която трябва да бъде изстреляна нагоре, но ако не успее изстрелването, тя избухва някъде долу и унищожава всичко околовръст. Това се случва. Тази сила към наслада, която ни е дал Бог, е насладата да заобичаш Него; това е движението към наслада и тя е една непрекъсната задвижваща тенденция към Него. Движиш се към Бога и след това идва въпросното удоволствие. Ако не бъде насочено нагоре, към Бога, тъй като то има този потенциал, може би ще доведе до взрив надолу, ще премине през всички сетива на човека и човекът ще се превърне в жертва на насладата. 

 

Сега да видим, какво прави всеки психотерапевтичен подход. Изяснихме психиатрията като изучаване на соматичните дейности, изяснихме психологията като просто наблюдение на поведението. Остава психотерапията в съвременното общество. Психотерапевтите не взимат предвид всичко онова, което казах по-горе. Би трябвало да го взимат в предвид, след като говорят за душа, доколкото изследват душата – нещо, което те не са формулирали никога, а тя е нещо, което определихме с терминологията на свети Йоан Дамаскин – и те би трябвало поне да потърсят какво са казали светите отци в предишните векове относно душата. Започнали са да действат, без да знаят тази история. Започват да градят хипотези – защо човек е такъв? Създават собствена терминология, като двата основни термина са „неврози” и „психози”. Няма да навлизам в тяхното анализиране. 

 

Каква е причината за неврозите? Голямата борба на психотерапевтите е как да лекуват неврозите. Виждат човека уморен, разстроен. Обърнете внимание на основния момент. Започват да строят хипотези. Хипотезата винаги си е хипотеза. Хипотезата има вътре в себе си философско предположение, което е хипотетично. И казват: причината е тази, онази или нещо друго. Назовават 200, дори 300 причини, затова и днес имаме сигурно 200-300 психотерапевтични школи. Всеки се хваща за нещо. Някъде в цялата суматоха може и да има зрънце истина. И започвайки която и да е школа да лекува, знае предварително причината или просто се опитва да я открие. Някой казва, че основата е егоизмът, друг може да го обясни и с нещо сексуално. Задава се една философска хипотеза и се търси нещо, което е решено предварително. И тук става объркването – защото всички психотерапевтични методики са философски методики. Не са научни подходи. Нямат никаква връзка с психиатрията (с мозъка, с нервната система, с невротрансмитерите). Никаква връзка. Просто е останало погрешното понятие „психиатрия”. Но това е едно, а съвсем друго е философията на заболяването. Ще подчертая отново нещо много важно. Те казват: „Какво като не знаем определението на душата, не казвате ли, че тя е създадена? Не е ли сътворена? Само Бог е несътворен, Душата е сътворена. Хубаво. Всичко създадено може да бъде изследвано”, казват те. Знаете ли какво казва свети Йоан Дамаскин? Че „не всичко сътворено може да бъде изследвано”. 

 

Но какво казваш, скъпи ми Йоане? След като нещо е създадено, то подлежи на изследване под микроскоп, на наблюдение. Въпрос: кажете ми, небесните сили на архангелите сътворени ли са или не са? Сътворени са? Изследват ли се? НЕ. Следователно, не всичко сътворено може да бъде изследвано. И продължава същият светия: „Каква е приликата между хората и небесните сили?” Това осъзнато движение към Бога, което го нямат като същност в душата си животните, които имат само енергия. Виждате, неизследваното в човека е същността на душата, която е сътворена от една страна, но не подлежи на изследване. Подобно на небесните сили. Следователно, душата не може да бъде изследвана. Който се осмели на каже, че тя е обект на изследване, прави грешка. Сътворена, но неподлежаща на изследване. Ако се опитват да разкрият душата, не могат да я изследват. Някои ще кажат: някой ден ще имаме някакъв научен метод, която ще може да я разучи и разкрие. Не, никога. Енергиите ще могат да бъдат разкрити. Същността на душата – не. Енергиите – това което виждаме. Ето, всяка школа сега прави предложения, предложения за терапия. И започва голямата бъркотия в психотерапията. Ще дам няколко примера, няколко теории от всички тези школи, за да придобиете представа. И подчертавам – въпреки всички почтени усилия на мнозина от тях. Невъзможно е да изследват душата и да дадат на душата онова, за което ви казах: същността, разума, който е този на нашия Христос, движението към Бога и удовлетворяването на насладата – накъде и в каква посока? Всички направени и представени техни предложения са в хоризонталната нисша сфера. Разглеждат човека извън Бога и се опитват да го лекуват. Как? А същността? А движението? А насладата? Всички тези теории – от които около 25 господстват в Европа днес – всички, буквално всички, разглеждат човека без красотата на тези три основополагащи богословски темела, които споменах. Следователно, невъзможно е да бъде излекувана душата на основата на техните техники. 

 

Ето някои примери. Най-известният пример, фройдисткият, на името на бащата на тези психотерапевтични методики. Бил е психиатър, но открил полето на съчетанието на психотерапията с медицината. Следователно, превърнал се във философ. Там той не е учен. Той е философ. Обърнете внимание! Подчертавам, всяка психотерапия е форма на философски подход, затова днес много психотерапевти не са лекари. Става дума за философски подход, подчертавам го отново. И ето, Фройд, непознавайки този път нагоре, определя много правилно, че коренът на нещата се крие в инстинктите, в насладата. Определя го правилно. В инстинктите. И там слага термина „подсъзнателно”. Този корен е вътре, скрит е в нас. И тъй като има някои ограничения от обществото, съществуват закони, заповеди; ти не демонстрираш напълно тези свои инстинкти, страхуваш се дори от тях. Тези заповеди той нарича „Свръх-аз”, те са над мен и ме притискат. Също така натискът на закона, на морала, част от моите импулси, онова, което излиза в средата е „Аз-ът”, как се представям аз. Искам да направя няколко неща с инстинктите, пречат ми законът и моралът и аз съм това „Аз”, потиснатото „Аз”. Фройд започва да определя кои са най-господстващите инстинкти. На първо място поставя сексуалността. Виждате, така започва. Дава правилно предварително определение – инстинктите, но кои инстинкти? Как ще се лекуват тези инстинкти? Не познава пътя нагоре, движението към Бога, няма я взаимовръзката наслада-страдание. Как ще лекува? Не може. 

 

Така всяка школа започва да се развива паралелно с идеите на Фройд или малко по-различно. Тук, върху поставените от него основи, знаете го много добре, същността е да започнеш да говориш за живота си, да говориш, да говориш. Да говориш дълго. Основната, изначалната, първородната методика на Фройд е била до 5-6-7 години да говориш тези приказки и бавно-бавно комплексите да излязат от теб, да се освободиш от табутата, от цялото това „Свръх-аз”, което те потиска, от етичните закони… Споделяш всичко само с психотерапевта си – и то (подсъзнателното) излиза, излиза, излиза и ще излиза вътре от теб. А терапията? Ако предварителното определение е сексуалният инстинкт, как ще го излекуваш? Какво ще стане с тази наслада? Накъде ще се насочи това “анормално” удоволствие? Накъде ще го насочиш? Няма отговори. Съществува и една страховита процедура, която преминава през един друг философски метод, който се нарича „прехвърляне”, където болният има специална връзка със своя терапевт. Една връзка, в която терапевтът заема мястото на родителя. Или заема и мястото на любовника, където лекуваният – това е основна методология на класическия Фройдистки подход – идеализира своя лекар, своя терапевт. Идеализира го и има най-накрая пример за подражание в живота си. Защото никога преди не го е имал. И тогава започва страшничката история на „прехвърлянето”, където се осъществява една връзка между личността на лекувания и тази на терапевта и за това са нужни години процедури. Виждате едно елементарно предварително формулиране на сексуалния инстинкт без терапия и с грешна методология. 

 

Нека да направим още няколко наблюдения. Известната теория на Адлер, който говори за инстинкта на превъзходството. Не казва как се лекува. Казва, да открия къде се намира и да видя колко правилно ще бъде изразен. Тук е голямата история. Ние на това му казваме егоизъм. Как ще бъде излекувано това? Къде ще отиде „его-то”, „Аз-ът”? Максим Изповедник казва: „его-то” ще отиде при Бога и ще се превърне в истинско „Аз”. Без Бог то е едно чувствено „его”. Виждате, „его-то” отново. Да тръгне към Бог. „Аз съм Вечносъществуващият” и ти, ти който си създанието, намираш Онзи, който е Вечносъществуващ. Но това е едно смирено, усмирено „его” и намираш лицето си обърнато вече към Бога. Какво ще стане вече с това „его”? Къде ще се прояви? Какви са начините, механизмите, за да се прояви? 

 

Фройд пита: „Как е стигнал човекът до това положение? Как е стигнал? Виновен е „сексът””. Адлер казва: „Какво се опитва да постигне болният с това, което върши? Да стане лидер”. И идва един трети, Юнг, който казва какво символизира онова, което прави човекът. Започват символизмите. Навлиза се в една хаотична територия. Какво символизира онова, което вършиш? Може нещо и да символизира. Но не е там лечението. И след това започва една цяла история – идват учениците на Фройд, които отричат Фройд и създават свои школи. Давам за пример Ото Ранк, който се фокусира на „травмата от раждането”. Едно дете, в момента, в който се ражда, преминава през истински шок и това му се отразява завинаги. И каквото и да му се случва, какъвто и психологически проблем да има, всичко е последица от травмата на раждането, цял живот. Раждането, казва Ранк, е причината за първичната тревожност. Виждате, това да излезеш от утробата на майка си и да се появиш на бял свят е шок, според него. И това предопределя живота ти. 

 

Теодор Райк казва нещо друго. И написва книга със заглавие „Слушайки с третото ухо”. Липсата на майчина грижа през първите етапи от живота ни. Той прехвърля предишната теория за травмата от раждането към първите години и първите седмици от нашия живот. Една майка, която е била малко небрежна, работила е, не е могла да бъде близо до бебето си непрекъснато и т.н. Ако отидеш в школа на райкисти, те предварително знаят, че си невротичен, защото това се дължи на липсата на майчина грижа през първите години на твоя живот и търсят там историята. А ако не е така? Конкретният случай може и да е такъв. Може и нещо да е точно така. Но може и да не е. За каква терапия може да става въпрос?

 

Нека се обърнем към други методологии, като тази на Ерих Фром, известният Ерих Фром, който твърди, че “за да бъде излекуван един човек, не е достатъчно да бъде лекуван конкретният човек. Трябва да бъде излекувано цялото общество. Защото обществото е онова, което определя основите на всичко”. Е, как може да бъде излекувано обществото? “Трябва всички да се подложат на психоанализа”, казва той. Може ли да стане това на практика обаче? В това има някаква безусловност. Не може да стане. Какво казва Църквата? И ние искаме общество, следващо Христовите завети, целият свят да бъде едно Христово общество. Лекуваме отделния човек и той преобразува обществото. Но отделният човек как се лекува? С движението, със страданието, с усилията и болката. 

 

Психотерапевтичният възглед е противоречив и не казва нищо. Чуйте какво твърди един друг известен психотерапевт, Вилхелм Райх. Той казва, че причината за неврозата е, че не се изразяваме соматично, че не оставяме тялото си да се изразява. И абсолютното изразяване е в абсолютната сексуалност. Взривът на сексуалността – там е разковничето, казва Вилхелм Райх. Един взрив, който трябва да изрази всичко това. Чуйте терапевтичния метод на Райх: да крещиш, да се удряш, (извинявам се за това, което ще кажа) да повръщаш насила, да мастурбираш, да се правят взаимни мастурбации, взаимен секс и групов секс. Тялото да се освободи. Тук не говорим просто за тенденцията към наслада, тук виждаме цялото удоволствие, концентрирано в едно изразяване навън. Какво ще излекува това? Каква връзка имат тези неща с красотата на нашата Църква? 

 

И се появяват много други теории – екзистенциалният анализ, проблемът защо живеем, защо съществуваме, агонията на човека, на Роло Мей. Има и една друга теория, според която човекът може да бъде разбран само на основата на неговата цялост – трябва да разбереш къде живее, как е, защо е така, какво яде и т.н.; само така може да бъде излекуван. Това се нарича морфологическа терапия. Има и други методики – рационално-емоционалната психотерапия на Албърт Елис (невъзможност да се докаже всичко в живота ни), анализът на Маслоу (ако се самоосъществим, спасяваме живота си), анализът на Ериксон… Невероятни хипотези. И цялата тази история приключва и се фокусира в една трансформация към груповата психотерапия, където всеки изказва своята теория или теории и всеки болен може да е бил някъде другаде, да е бил на друго място, да е имал някаква друга причина за болестта си. Апологетите на тази методика казват: да сложим всички болни на едно място и ако бъдат чути всички техни случаи, ще получим съвкупността. Така чуваш 20 различни причини за болестта и казваш „всички те са и наши”. Единият вика: „разболях се заради майка си”, другият: „разболях се, защото бях в еди-кой си стадий на шока от раждането”, третият: „разболях се, защото не изразих правилно тялото си”, четвъртият: „моят проблем е сексуалността”. Слушаш всичко това в една група и ти казват: „някъде вътре във всичко това си и ти”. Влизаш с една болест и излизаш с двадесет. Един безкраен хаос, който не може да ни даде нищо в нашето търсене. 

 

Приключвайки този кратък анализ, нека да кажем нещо за финал. Ще разберем на първо място, че в тези терапии (хората са почтени, опитват се да намерят нещо и да помогнат на хората – но как?) не става дума за терапия на страстите, на душата, за движение, за слово, за наслада, за нищо от всичко това. Не се провежда никакъв разговор. И накрая си спомням онова, което е рекъл нашият Христос в онова Свое удивително слово, тълкувано от светите отци. Тълкували ли сте някога словото на Христос, когато казва: „Който иска да бъде спасен, да погуби душата си”? „Който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси”. Замисляли ли сте се някога? Не е ли трагично? „Който погуби душата си”. Но какво казваш, Исусе Христе? Нали Ти си ни дал душата? И казват светите отци с една стряскаща красота, тълкувайки: „Няма душа, която се движи без същина, а само с енергиите, според животинските си проявления”. Затова грешно и лекомислено казват някои: „душо, яж, пий, имаш много благинки”. Ето, какво е, според тях такава душа: пълна само с енергии, но без същност. И затова господстващите теории се занимават с душата без движението, без същността и без болката и страданието. „Който погуби душата си”. Ще погубиш тази душа, с която обикаляш околовръст, ще изоставиш онова, което знаеш и ще се насочиш към същността на душата си, към движението към Бога (втората терапевтична основа) и трето  -към онова изразяване на преодоляването на насладата чрез обръщането към Бога и страданието, към болката и аскетизма. И идва след това тайнството на Изповедта. Нека там да определим терапията. И тогава човек вече знае и може да отиде на друго място, на вярното. 

 

Някои питат, какво ми постановява канонът? А канонът е това: обръщане към Бога на тялото, на сетивата, на цялото мое съществувание; одухотворяване на душата. Канонът е това – да открием вътре в себе си словото Христово и тогава вече душата няма да казва: „душо моя, имаш много благини”, а ще е душа, която казва: „душо моя, душо моя, възкресни, защо да слизаш в Ада?” Виждате ли разликата? Тайнството вече не приема техниката на тези методологии. Каква техника? Чия техника? Техниките са философски изражения и опити да удържим човека да не се подаде на страстите си още повече, на хоризонтално ниво. Никаква техника не можем да заемем. 

 

И стигаме до началото. Да, не можем да получим нищо от всички тези методологии. Не е възможно. Не го приемаме. Не можем да използваме куха методология. Можем да научим от психиатрията как функционира мозъкът, невротрансмитерите, да научим повече и от психолога по повод, да речем, някое детенце в дадено семейство, където е подтиснато, а в училище е притеснено; да го чуем. Да го чуем и изслушаме. Но методология, психотерапия не можем да вземем. То е против законите на Църквата ни. Не може да влезе вътре в тайнството никаква подобна конструкция, според мерките, които се опитах да ви представя.

 

Става дума за много големи въпроси. Опитахме се да ги опростим, да ги “смалим”, да ги превърнем в малки послания за любовта на Бога – донякъде, за да знаем малко повече как да се справим със съществуващия хаос в днешно време. И все пак всички, които не са близо до Църквата и Бога и се занимават с психотерапия, ако помагат на тези хора да не скачат от прозорците и да се самоубиват – докато намерят Църквата – правят добро и те.