Размисли за атеизма
Как да повярвам в Бога?
Както се знае, атеисти се наричат хората, които се самоопределят като невярващи в Бога и изобщо в някаква религиозна мирогледна система. От гледна точка на вярващия човек, атеистите се делят на две групи – спокойни и войнствени. Към първите спадат онези, които се наричат невярващи просто поради това, че в живота им не е имало среща с духовния свят и религиозната сфера просто не ги интересува; отношението към Църквата при тях може да се колебае от равнодушно до положително. Втората група са онези атеисти, които се отнасят рязко негативно към Църквата, смятат религията за зло и се опитват да се борят с нея.
Сред първата група се срещат хора, които казват: „Бих искал да стана вярващ, но не знам как да придобия вяра в Бога“. Можем да ги посъветваме да обърнат внимание на думите на преп. Силуан Атонски:
„Гордостта не дава на душата да застане на пътя на вярата. На невярващия давам следния съвет. Нека да каже: „Господи, ако съществуваш, просвети ме, и аз ще Ти послужа с цялото си сърце и душа“. И поради тази смирена мисъл и готовност да послужиш Господ непременно ще те просвети… И тогава душата ти ще почувства Господа; ще почувства, че Господ те е опростил и те обича, и ще Го познаеш от личен опит, и благодатта на Светия Дух ще свидетелства в душата ти спасението, и ще поискаш да викнеш тогава на целия свят: „Колко много ни обича Господ!“.
Веднъж присъствах на едно светско събитие. До мен се доближи един господин и каза: „Искам да повярвам в Бога, но все не мога да срещна човек, който да ми докаже вярата“. Въпреки че той веднага ми съобщи, че е атеист, аз едва след това научих, че има философско образование, че храни високо мнение за себе си и обича да се забавлява по този начин: да тормози вярващите хора с въпроси, искайки да му докажат с интелектуални доводи съществуването на Бога. А той веднага почва да ги опровергава философски. Въпреки че по времето на разговора не знаех това, все пак някак веднага усетих, че да вървя в тази посока – да му давам философски доказателства за съществуването на Бога – не си струва.
Цитирах му съвета на преподобния Силуан, и помня че по време на думите: „Ще Ти послужа с целия си живот“, той, горкият, направо се сгърчи. Отново започна да ме подтиква към философски аргументи и тогава аз отбелязах: „Христос обещава: хлопайте – и ще ви се отвори. А вие не хлопате и се учудвате защо не ви отварят. Как да хлопате ли? Ами че със същата тази молитва. Произнасяйте я всеки ден. Тя отнема две секунди. Какво сложно има в това? Но нещо във вас ви пречи да произнесете тази молитва. Как мислите, какво?“. След това той изведнъж си замълча, после обеща да си помисли и ме остави.
В разговор с вярващите, атеистите често заявяват: „Ако има Бог, покажи ми Го!“, или: „Е, нека Господ ми се яви, за да повярвам в Него!“. Интересно, какво биха казали те за човек, който заявява, че не вярва в съществуването на президента и предлага: „Ако президентът съществува, нека да се срещне с мен лично“? Всъщност президентът, като свободна личност, може и да не поиска да се среща с теб. А какво е той – просто един смъртен човек. А тук става дума за Създателя на Вселената. Не е ли глупаво да смяташ, че Той е длъжен да се явява по първо желание на хората, които се самоопределят като Негови противници?
Само онези, които са готови да се променят и да започнат да живеят по волята Божия, са достойни за среща с Бога.
Има и още едно важно обстоятелство. Сам Бог е казал, кому се открива Той, кои са достойни да Го видят: “Чистите по сърце ще видят Бога” (Мат. 5: 8). Съответно, ако някой искрено иска да придобие вяра или да се убеди в това дали наистина съществува Бог, той трябва да престане да върши онова, което Бог нарича грях. Както пише св. Николай Велимирович: “Бог и грехът се намират на два противоположни полюса. Никой не може да се обърне с лице към Бога, без да се обърне в началото с гръб към греха… Когато човек се обръща с лице към Бога, всички пътища го водят към Бога. Когато пък човек се обръща с гръб към Бога, всички пътища водят към погибел”. От своя страна, преп. Амвросий Оптински казва, че ако успеем да убедим атеиста да поживее поне един месец без грехове, то той незабележимо за себе си ще стане вярващ. За съжаление, в нито един от известните ми случаи, когато това е било предлагано на атеистите, те не са се съгласявали да го сторят. Въпреки че какво биха изгубили? Та нали Божиите заповеди не призовават към нищо лошо, тъкмо обратното.
И тъй, ние вече минахме към въпроса – как и за какво да говорим с войнствените атеисти. Те обичат да си поприказват, и по-точно – да поспорят с вярващите. При това честичко, говорейки за Бога, ги избива на емоции, странни за човек, който разсъждава за нещо, в което не вярва. Усеща се, че тук има нещо лично. Някои войнствени атеисти таят дълбоко в душата си обида срещу Бога за нещо (например, умрял е техен роднина, или пък те са молели Бога да им помогне и не са получили желаното), а при някои душата се разкъсва от това, че живеят в грях, но не искат да се откажат от него и се опитват да се преборят със самото понятие за греха и Бога. Може би при други има още някакви причини от личен характер. Но самият нерв, който кара атеиста да стане „войнствен“, не може да се обясни със съдържанието на неговите възгледи. Прекалено силна е антипатията към онова, което смяташ уж за несъществуващо. Впрочем, няма да се ровим във вътрешните мотиви на войнствените атеисти, а ще поговорим за техните идеи.
За тях е характерен патосът: „Ние сме научни атеисти! Атеизмът е строго научен, а религията – това са някакви ненаучни басни“.
Ето за това си струва да поговорим по-подробно.
Ненаучният атеизъм
Науката се занимава с изучаване на материалния и познаваем свят. Но Бог по определение е нематериално същество, което надвишава принципно познавателните способности на човека. Ето защо, ако кажем, че науката не знае нищо за нематериалното и непознаваемото същество, ние ще бъдем прави: разбира се, тя и не може да знае нищо за него, защото това не е сфера на нейното изследване. Бог не е част от материалния познаваем свят. Ето защо, въпреки че има много вярващи учени, в своята професионална дейност, в научните си публикации те не се позовават на Бога. И не защото “науката е доказала, че няма Бог“, а защото самият въпрос за съществуването на Бога е извън компетенцията на науката.
И въпреки това науката в някои отношения е твърде полезна при разговор именно с атеисти. По-нататък ще посоча две причини за това. Първата ще лиши атеизма от претенции за научност, а втората ще покаже как науката действа срещу атеистите, образно казано – забива им предателски нож в гърба.
И тъй, първото. Защо атеизмът е принципно ненаучен и не може да бъде научен?
Във философията на науката съществува принципът на фалшификацията (опровержимостта). Това е начин за разпознаване на научното знание, според който критерий за научността на теорията е нейната фалшифицируемост или опровержимост. Тоест трябва принципно да е възможен експеримент, който да опровергава въпросната теория. Например, ако говорим за теорията на гравитацията, то съществуването на самостоятелно отлитащи в небето предмети би свидетелствало за нейната невярност. А виж, ако някое учение е построено тъй, че е в състояние да изтълкува всякакви факти, тоест не може да бъде опровергано по никой начин, то такова учение не може да претендира за научност.
Опитът на изучаването на възгледите на съвременните атеисти еднозначно свидетелства, че ние си имаме работа именно с такова учение. И когато поредният атеист казва: “Докажете ми, че има Бог!“, то веднага се налага въпросът: а какво ще признае той за стопроцентово доказателство, опровергаващо атеизма му. И има ли такова доказателство изобщо?
Съществуват философски доказателства за Божието битие, те са доста много. Например, космологичното доказателство. От самото устройство на света и на самите нас – с цялата им невероятна сложност и хармоничност – естествено произтича изводът за един разумен Творец. Това е логично. Ако е абсурдно да се смята, че лаптопът, на който пиша тази статия, е възникнал от само себе си, по волята на случая, то още по-абсурдно е да се говори, че целият свят, който е устроен неизмеримо по-сложно от лаптопа, е възникнал някак от само себе си.
Ще дам само един цитат за повече нагледност: „Разглеждайки бактерията Escherichia coli, доктор Сейгън отбелязва, че този „най-прост“ организъм съдържа трилион бита информация, пазеща се в неговите гени и хромозоми, и след това прави наблюдението, че ако пресметнем броя на буквите във всеки ред на всяка книга в най-голямата библиотека в света (10 милиона тома), бихме получили примерно трилион букви. С други думи, количеството данни (информация), съдържащо се примерно в 10 милиона книги, се съдържа в генетичния код на „най-простата“ бактерия Escherichia coli! И въпреки това ни карат да повярваме, че този удивителен организъм с очевидно сложното му устройство е произлязъл в резултат на съвършено случайни процеси“ [1].
Отгоре на всичко и математиците с техните пресмятания на статистическите вероятности подхвърлят интересни аргументи. Например, Марсел Голе е пресметнал, че вероятността за случайна поява на най-простата репликационна система, необходима на всеки жив организъм, е равна на 1 към 10450. А Карл Сейгън е изчислил, че шансът за случайно възникване на живота на планета като Земята, е равен на 1х102000000000. И подобни пресмятания има много.
Мен, например, всичко това ме убеждава. Но атеистът може да каже – и казва! – че него пък това не го убеждава. Че той може да повярва и в случайния произход на света. И нищо страшно уж няма в това, че вероятността за такъв произход е практически равна на нула. И същото атеистът може да каже за всеки аргумент, нали? Ето, например, съществува онтологическият аргумент, разработван от философите Декарт и Лайбниц, от математика Гьодел; съществува моралният аргумент, поддържан от Кант. Тези аргументи са ги убеждавали в съществуването на Бога, а нали всички те са били съвсем не глупави хора, с интелекта си те многократно са превъзхождали средния атеист. И все пак той може да каже за всичко това – и казва! – „Мен не ме убеждава!“.
И тъй, ако не теоретичните аргументи, то може би чудото е такъв аргумент? За съжаление, и то не е. Помня, случи ми се да прочета книгата на ген. Генадий Трошев, спомените му за Чеченската война. Това е забележителен генерал, който лично на мен ми е много симпатичен. Генадий Николаевич се самоопределя в книгата като атеист. При това той подчертава, че не е войнствен атеист, просто така са го възпитали. Интересно е, че той описва чудеса. Ето един цитат: „По време на Чеченската война съм чувал такива истории, които не могат да се обяснят другояче, освен със свръхестествено въздействие. Порази ме случаят със старши лейтенант Олег Палусов. В боя той изгубил съзнание, а когато се свестил, видял, че вражеският куршум е попаднал в иконката на Божията майка, която носел на гърдите си, пробил я е, заседнал е в нея, но не влязъл в гърдите му. Иконката му окачила по време на отпуска неговата майка. Материалът, от който била направена иконката, не притежавал, разбира се, никакви противокуршумни свойства. Казват, че подобни примери има немалко“.
С други думи, самият генерал свидетелства, че малкото парче хартия не е могло по никой начин да спре куршума, но тъкмо това се е случило. И какво пише по-нататък нашият уважаван генерал? Той казва: „Жалко, че такива ангели-хранители нямаше за всички наши войничета в Чечения. Не разбирам едно: нима майките на загиналите са се молели или страдали за своите синове по-малко, отколкото майките на оцелелите?“ [2].
Тук, разбира се, и самият аргумент е своеобразен: първо, не всички майки са се молели, та нали има атеистки и сред жените; второ, Бог никога не е обещавал, че ще опази всички Свои вярващи от смърт по време на война. Но проблемът дори не е в това; ето че един атеист се сблъсква с чудо, признава, че не може да го обясни по друг начин, но все пак намира интелектуален начин да го омаловажи, за да си остане атеист. Значи дори чудото не може да бъде за атеиста стопроцентово опровержение на неговата идеология.
Може би достатъчен аргумент ще бъдат особените мистични чувства или религиозните преживявания, които изпитва вярващият човек? Разбира се, че не – атеистите ги отхвърлят веднага, заявявайки, че под въздействието на психотропни вещества могат да се изпитат същите чувства и преживявания. Всъщност неизвестно е как са го установили, без да имат опита на религиозните преживявания; та нали за да ги сравниш, трябва да познаваш и едното, и другото. Но както и да е, главното е, че разбрахме: това съвсем не е аргумент за атеистите.
Тогава какво остава? Може би прякото виждане на Бога? Както казват някои: нека ми се яви Бог, за да Го видя с очите си! Тук си спомням, че преди много години бях чел разказите на американския писател Хари Харисън, който също е бил убеден атеист. В предговора си към разказа „Край водопада“ той пише, че е написал разказа си под въздействието на видение, което веднъж преживял наяве. И веднага подчертава, че това е било следствие от съчетаването на различни физически фактори, които са въздействали върху съзнанието му. И тук се появява въпросът: а нима атеистът не може да каже това за всяко нещо, което види с очите си? Че това са си халюцинации, и толкоз. Разбира се, че може. И такива примери са ми известни.
Дори документираните примери за масови наблюдения на някакво чудесно явление не са аргумент за атеистите. Да вземем, например, Фатимското чудо. През юли 1917 г. в Португалия три деца, позовавайки се на Пресвета Богородица, която им се била явила, казали, че на 13 октомври в полето край селото Фатима ще бъде явено чудо. Благодарение на вестникарите това се разчуло широко, и на този ден около 50 хиляди души се събрали на посоченото място; сред тях имало и репортери на централните вестници. И всички видели необикновени небесни явления. Слънцето станало бледо, променило цвета си и започнало да се движи бързо по небето. В тълпата имало и атеисти. Да цитираме думите на един от тях, Авелино Алмейда, журналист във вестника „O Seculo“, придържащ се към открито антицърковни позиции: „Пред изумените погледи на тълпата… слънцето затрепери и направи резки невероятни движения, излизащи извън рамките на всички космически закони… слънцето „танцуваше“, както се изразяваха хората“ [3]. Всичко това продължило към десетина минути пред очите на хиляди свидетели. Запазени са много разкази за това.
Както и да оценяваме това чудо, може със сигурност да се каже, че това е проява на свръхестествения духовен свят. За атеиста това при всички случаи е удар по неговия мироглед. Ясно е, че нито трите деца, нито изобщо всички вярващи хора, взети заедно, не биха могли да съчинят нещо подобно. Да, ама не – дори документираното явление, засвидетелствано от хиляди хора, не е стопроцентов опровергаващ аргумент от гледна точка на атеистите. Дори и него те успяват да „обяснят“ въз основа на своята идеология. Например, някои атеисти казват, че това е било масова халюцинация, предизвикана от религиозния плам на тълпата, – макар да е неразбираемо защо са ѝ се поддали и свидетелите-атеисти, пристигнали специално, за да „разобличат чудото“. А някои пък го обясняват като явяване на НЛО, демонстрирайки по този начин готовността си да повярват в каквото и да е, дори в „зелените човечета“, само и само да не го признаят за свръхестествено.
Така че атеизмът е ненаучна идеология, понеже тя не отговаря на критерия на фалшифицируемостта: за своите привърженици тя е принципно неопровергаема.
Освен това, съществува и критерият на верифицируемостта, който говори за експерименти, потвърждаващи теорията. Например, в случая с гравитацията това са падащите надолу предмети. Но при атеизма няма нищо, което да може да се провери експериментално, тъй като в него не се съдържа нито едно положително твърдение. Тъй че и на този критерий за научно знание атеизмът не отговаря.
Атеизмът има проблеми и с логиката. Понеже знанието на човека за света е със сигурност ограничено и непълно, то твърдението „няма Бог“, подразбиращо отсъствието Му в целия свят, предполага, че авторът на това твърдение притежава всезнание, тоест едно тъкмо божествено свойство.
Сега да минем към втората точка. Към онзи удар в гърба на доверчивите атеисти от страна на същата онази наука, която те смятаха за най-верен свой съюзник.
Науката против атеистите
Не, не става дума за това, че науката е доказала съществуването на Бога. Както вече казахме, науката не може да изучава Самия Бог – но тя може да изучава атеистите. И когато науката започна да изучава атеистите, се разкриват интересни факти. В частност, през 2009 г. група учени от университета в Торонто проведе мащабен експеримент, чиито участници бяха разделени на две групи: вярващи и атеисти. Даваха им да решават тестове, като измерваха мозъчната им активност по време на тестовете и след това сравняваха резултатите. И резултатите показаха, че атеистите се вълнуват много повече по време на решаването на тестовете и задачите, отколкото вярващите хора, и правят повече грешки.
Ръководителят на изследователската група Майкъл Инцлихт, за да утеши, както изглежда, атеистите, отбеляза, че чувството за безпокойство, възникващо при грешки, може да има и положителен ефект, тоест да бъде полезно за човека. Но благоразумно си замълча за друго – има ли много полза и положителен ефект в това да правиш повече грешки от другите.
И това далеч не е всичко. Редица експерименти в различни страни (Италия, САЩ, Русия, Израел) потвърдиха, че по време на болест е по-добре да бъдеш вярващ, отколкото атеист.
Така например, изследователите от университета на Айова (САЩ) установиха, че при вярващите със сърдечни заболявания възникват с 20% по-малко усложнения, отколкото при невярващите. А италианските учени от университета на Падуа, изучавайки хората, страдащи от болестта Алцхаймер, открили, че темпото на развитието на болестта при вярващите е с 10% по-ниско, отколкото при невярващите. “Очевидно е, че вярата помага за забавянето на болестта“, каза проф. Енцо Манцато, оглавяващ изследователската група [4].
А доктор Франко Бонагуиди от Пенсилванския държавен университет в резултат на тригодишни наблюдения откри, че при трансплантация на черния дроб вярващите болни по-лесно понасят операцията и следоперационния период и оцеляват с 26% по-често от атеистите [5].
За същото говорят и руските лекари. Кандидатът на медицинските науки Игор Попов съобщава за резултатите на многогодишните си изследвания по време на лекарската си практика: “120 болни от остеохондроза на гръбнака минаха през комплексно консервативно лечение. Положителните резултати при атеистите се наблюдаваха след 9–11 денонощия, докато при вярващите болките практически изчезваха след 4–7 денонощия… Особено ни учудиха разликите в резултатите на лечението при атеистите и вярващите с артроза на големите стави. При атеистите до положителни резултати се стигаше средно само след 18–22 денонощия от началото на лечението, докато при вярващите те бяха налице още след 9–12 денонощия. [Установено е, че] при атеистите заболяванията на ставите протичат по-продължително, плевритът и междуребрените невралгии след счупване на ребро се срещат по-често, а операциите са белязани от по-голям брой усложнения и дори при оздравяващите се срещат по-голям брой несполуки и незадоволителни резултати. От 300 атеисти усложнения се наблюдаваха при 51 души (17%). От 300 вярващи усложнения имаше при 12 пациенти (4%)“ [6].
Стана ясно, че именно вярата помага за оздравяването и оцеляването дори при сериозно болни хора. Резултатите от допитването, направено сред няколкостотин души, прекарали тежки заболявания, показаха, че равни останали условия вярващите като цяло понасят по-добре различните заболявания. И дори продължителността на живота на искрено вярващите хора се оказва по-голяма, отколкото тази на атеистите [7].
Е, защо атеизмът оказва такова негативно въздействие върху организма на човека в процеса на болестта и оздравяването? Идват ми на ум резултатите от друго интересно изследване, представено на 120-ата ежегодна конференция на Американската асоциация на психолозите. При сравняването на две групи хора, едните от които лъжат, а другите се въздържат от лъжа, е установено, че хората от втората група се оплакват четири пъти по-малко от лошо самочувствие, когато става дума за психическото им състояние, и три пъти по-малко, когато става дума за физическото им здраве. Тоест беше установено, че лъжата влияе негативно върху здравето на човека [8]. Интересна съпоставка, нали? Дали атеизмът не оказва неблагоприятното си въздействие върху оздравяването на пациентите, защото е противен на човешката природа, която дори на подсъзнателно ниво усеща, че това е лъжа?
Но и това не е всичко. Едно от социологическите проучвания, проведени в Кеймбриджкия университет, Великобритания, показа, че вярващите хора обикновено имат повече деца от атеистите. Тоест и от тази гледна точка за обществото е по-полезно да си вярващ, отколкото атеист. Защото обществото, поне у нас, в Русия, преживява демографска криза.
Ние в момента съзнателно не навлизаме в метафизични области и говорим за неща, които могат да бъдат проверени от науката. Тя провери и сравни вярващите и невярващите. И, както виждаме, изводите не са в полза на атеизма.
Помня, че преди няколко години имах възможността да си кореспондирам с един войнствен атеист, активист на атеистичното движение в Москва. Питам го: „Във вашата организация нали има атеистични събрания, които провеждате. Какво обсъждате, когато се събирате заедно?“. Той ми отговаря: „Обсъждаме как да се борим с религията“. Аз му казвам: „Може би правите още нещо?“ – „Не, нищо друго, само това“.
А какво правят вярващите хора? Те посещават болните в болниците, гледат възрастни хора, и то както вярващи, така и невярващи, възпитават сираци, помагат на онеправданите (достатъчно е да погледнете, например, списъка на проектите на сайта „Милосердие.Ру“). Е, кой е по-полезен от гледна точка на обществените интереси: вярващите, които помагат на всички, а не само на своите – или атеистите, чиято дейност се свежда изцяло до това вярващите, които помагат на обществото, да станат по-малко? Та нали те нямат свои атеистични болници, които да бъдат издържани изключително от активисти на атеистичните организации. При тях няма служба на атеистични милосърдни сестри, които да седят с умиращите. Интересно е, как биха могли да утешават и да напътстват умиращите? Нито едно атеистично дружество не издържа детско сиропиталище или дом за възрастни хора, докато при нашите манастири ги има и едните, и другите.
Разбира се, атеисти има и сред служителите в сферата на здравеопазването, образованието и социалните служби. Но те там просто работят в държавните структури, както и християните, мюсюлманите и т. н. Ние обаче не знаем нито един пример атеистите именно като атеистични активисти да направят нещо подобно на онова, което вярващите правят именно като вярващи, като хора, на които религията дава мотивация и сили да се занимават с всичко, което изброихме по-горе, създавайки нещо свое, различно от държавните структури. Никое атеистично дружество не е излязло с инициатива: “Нашият атеизъм ни накара да отворим благотворителен стол за бездомни хора или сиропиталище“.
Оттук се налага простият извод: в сравнение с вярващите за обществото атеистите са в най-добрия случай безполезни, а в най-лошия – вредни. Защото вярващите вършат своя собствена социална дейност, а атеистите не само нищо не вършат, но и искат броят на вярващите да намалява.
„Мирен“ атеизъм?
Ричард Докинс
Тук си струва да кажем няколко думи за един популярен аргумент, който е преминал при нашите атеисти от западните им колеги. Те казват: „Не, религията е вредна за обществото, тъй като поражда религиозни войни и тероризъм, а атеистите сме едни такива мирни добри хорица, от нас никога не е имало вреда и никакво насилие“. Ще дам характерен пример. В книгата на известния съвременен проповедник на атеизма Ричард Докинс е нарисуван розовият свят на атеистите, свят без религия: „Представете си: не е имало терористи-самоубийци, взривовете от 11 септември в Ню Йорк, взривовете от 7 юли в Лондон, кръстоносните походи, лова на вещици, Барутния заговор, разделянето на Индия, израелско-палестинските войни“ и т.н.
Красива картинка, но фактите не я щадят. Ако погледнем доклада на Националния контратерористичен център на САЩ, който наблюдава ситуацията по целия свят, ще видим, например, че според статистиката от всички терористични актове 57% са религиозно мотивирани (98% от тях са извършени от мюсюлмани), а 43% са извършени по нерелигиозни мотиви [9]. Така че нерелигиозният тероризъм не е много по-малък от религиозния, а атеистите-терористи в историята са добре познати.
Например, в Руската империя само в периода от 1905 до 1907 г. в резултат на терористични актове, извършени от атеисти (болшевики и есери), са загинали или ранени повече от 9000 души [10]. Но това са дреболии в сравнение с това, което се е вършело, когато атеистите за идвали на власт. Например, базата данни „Новомъчениците, изповедниците, пострадали за Христа през годините на гоненията срещу Руската православна църква през в XX век“ [11] включва 35 000 биографични справки за хората, които са били убити или хвърлени в затвор от атеистите в Съветския съюз, само защото са имали други убеждения. И това са само онези, за които изследователите са успели да намерят документални сведения. И само вярващите от Руската православна църква, докато на гонения и изтребление са били подложени и последователите на другите религии.
А в републиканска Франция, управлявана от атеисти, през 1794 г. атеистът генерал Тюро извършил чудовищно клане при потушаването на въстанието във Вандея, когато без съд и присъда били избити повече от 10 000 души от двата пола, в това число роднините и членовете на семействата на участниците във въстанието, свещенослужители, монаси и монахини.
А в Мексико след идването на атеистите на власт, само през 1915 г. били убити повече от 160 свещеници. Последвалите атеистически гонения срещу религията през 1926 г. провокирали продължителна гражданска война, в която загинали 90 000 души.
В Камбоджа атеистическият лидер Пол Пот само за няколко години управление изтребил почти една трета от собствения си народ, в това число 25 168 будистки монаси, а също и десетки хиляди мюсюлмани и християни.
Можем да продължаваме още много, да си спомним и Китай, и Албания, и останалите страни, изпитали на свой гръб „радостта“ на атеистическия рай на „живота без религия“. Където и да е бил провъзгласяван за държавна идеология атеизмът – било то в Европа, Америка или Азия, – резултатът е един: реки от кръв и репресии срещу хората с други убеждения.
По-нататък Докинс пише: „Не мисля, че в света има атеисти, готови да насочат булдозери срещу Мека, Шартърската катедрала, катедралата на Йорк, Парижката Света Богородица, пагодата Шведагон, храмовете в Киото или, да речем, бамианските статуи на Буда“.
Чудно е, че това се повтаря от атеисти, живеещи в нашата страна, в която към 1939 г. са останали само 100 от 60 000 православни храма, действали през 1917 г. Атеистите у нас унищожиха десетки хиляди храмове и стотици манастири, много от които бяха безценни паметници на архитектурата. Ураганът мина и през джамиите и будистките пагоди.
Така че би било справедливо да си представим и един „свят без атеизъм“, в който не би имало ужасяващите зверства и безсмислените кръвопролития, извършени в името на атеистичния мироглед. И ако атеистите обичат да стоварват върху вярващите отговорността за всички престъпления, извършени някога от последователи на дадена религия, то елементарната честност изисква самите атеисти да поемат отговорността за всички престъпления, извършени под знамето на атеизма.
Тъй че и историческата наука не се оказва приятел на атеистите.
Атеистите се обиждат много, когато наричат възгледите им вяра. Разбира се, не искаме да нараняваме чувствата им, но как другояче можем да наречем убедеността им в една идея, която не отговаря на критериите за научно знание и принципно не може да бъде потвърдена научно? В случая с религията и атеизма спорът се води не между вярата и научното знание, а между две вери: вярата, че има Бог, и вярата, че няма Бог, като при това първата може да се удостовери опитно, а втората – не.
Да си представим, че в морето плава кораб и че голяма част от пътниците му не са виждали капитана. И ето че се появява човек, който смята, че изобщо няма капитан, и посочва различни аргументи за това. И смята хората, които му казват, че има капитан, за такива, които са си измислили „идея за капитан“, защото така им харесва. Сега се опитайте да видите ситуацията с очите на човек, който лично се е срещал и общувал с капитана, и ще можете да разберете вярващите. Основа на вярата в Бога е опитът на личната среща с Него.
При атеистите такава среща просто не е имало, и то най-често поради това, че самите те не се стремят особено към нея. I www.pravoslavie.ru
Бележки
1. Томпсон Б. Научные доказательства сотворения // Христианский справочник по апологетике.
2. Трошев Г.Н. Моя война. Чеченский дневник окопного генерала. М., 2001.
3. Цит. по: De Marchi J. The Immaculate Heart. New-York, 1952. P. 144.
4. http://www.cnlnews.tv/2010/02/11/alzheimer/.
5. http://www.msdoctor.ru/Novosti/Novosti/Istinnaya-vera-pomogaetludyam-vyzhit-posle-tyazhelyx-operatsciyi.html.
6. http://www.interfax-religion.ru/?act=print&div=1042.
7. http://www.med.israelinfo.ru/articles/7/3830/.
8. http://naturalsociety.com/honesty-is-the-best-policy-better-health/.
9. http://www.fas.org/irp/threat/nctc2011.pdf.
10. Гейфман А. Революционный террор в России. М., 1997. С. 32.
11. http://martyrs.pstbi.ru/bin/code.exe/frames/m/ind_oem.html/ans.
Превод: Андрей Романов
