Религия, идеология, личност


За каквото и да спорят хората, ако разбира се спорът е сериозен и съществен, те търсят отговор на въпроса какъв е смисълът на живота, на въпроса за какво да живеем. В крайна сметка този въпрос е дълбоката тема на културата, тоест на съвкупността от търсения, творчество и рефлексии на човечеството за самото себе си.

Действително, искаме или не, централен факт на човешкото знание, опит и подсъзнание е знанието на човека за неговата смъртност. “Ще умра” е по същество единственото безгрешно твърдение, което мога да произнеса. Всичко останало, включително и това, което ще се случи с мен след пет минути, е покрито с мрака на неизвестността; затова пък фактът на нашия неизбежен край е ясен и очевиден. Затова и трябва да се признае съществуването на доза истина в твърденията на антирелигиозната пропаганда, че религията се подхранва със страха от смъртта, с непоносимостта на човека към този непонятен и неизбежен край. Трябва да се добави, обаче, че не само религията, а в някакъв смисъл цялата култура , цялото творчество се храни от същото това съзнание и знание за смъртта.

Може да се каже, че детството на човека започва в момента, в който той осъзнае своята смъртност. Докато не осъзнава това, детето може да изпитва пълно и чисто щастие, което не знае за своята мимолетност. Възрастния човек от всички епохи и култури, съзнателно или не, се определя от съзнанието за своята смъртност. За него въпросът какво означава този живот, който ще свърши, придобива решаващо значение. И в своята пределна дълбочина всичко, което върши човекът, е опит по един или друг начин да се преодолее цялата безсмисленост, ужас и неизбежност на тази обреченост.

Не, аз няма да умра съвсем…

Може би не същите думи, но нещо подобно би искал да каже всеки човек. И затова всяко изучаване на човека и обществото, което не държи сметка за това трагично  измерение на културата, на търсенията и творчеството, може да се нарече непълно, половинчато и в крайна сметка – лъжливо. Отново ще кажа, че не само религията говори за смъртта, опитва се да я обясни и да примири човека с нея. Същото прави, например и всяка идеология. Доколкото смисълът и предназначението на идеологията е да разкрие пред човека целта на неговия живот и дейност, тя се стреми преди всичко да накара човека да се примири със своята смъртна съдба и да намери оправдание на кратковременното си съществуване.

Казват ни, че религията е вредна, защото пренася центъра на тежестта в друг, задгробен свят и по този начин откъсва човека от грижата за този свят и го прави равнодушен към живота. Но нали абсолютно същото може да се каже за марксистката идеология, която полага целта на човешкия живот в усилията, насочени към идеалното общество на бъдещето. Нали това идеално бъдеще е също своего рода друг, даже задгробен свят, доколкото тези, които го строят и умират заради него сега, не го познават и не участват в него. Ако религията ни призовава да се откажем от много неща в настоящето заради някакво бъдеще, това изисква от нас и всяка идеология, насочена към някакви идеални ценности в бъдещето.

Френският писател Марсел Пруст, който бил невярващ, се довел буквално до смърт в усилието да завърши своя знаменит роман “По следите на изгубеното време”. И за него този роман означавал преодоляване на собствената смърт; тоест безсмъртие чрез творчеството. Затова вечният спор се води не за задгробния свят, не за това дали той съществува или не, а за това в какво човекът вижда  своето последно предназначение или още по-просто: как преодолява безсмислицата на смъртта. Това е спор за реалността и действеността на идеала, заради който човекът избира да живее и за който е готов да отдаде живота си.  Защото именно онова, заради което човек е готов да отдаде живота си – именно то преодолява безсмислицата на смъртта. А това означава, че човекът е религиозен по своята същност. И ако се отказва от религията на трансцендентния, тоест надсветовния, Бог, то той по необходимост приема религия на иманентен бог, чието име би могло да бъде социализъм, история, култура – каквото и да е. И тук и там имаме проекция на човешкия живот в някакъв идеал, идеално бъдеще, опит, ежедневност, които не са ни дадени. С други думи, и тук и там става въпрос за вяра. И само само вярата, какъвто и да е нейния обект, по думите на Евангелието “ премества планини”.

Отдавна е време да се разбере, че материализмът също е вяра. Защото да се каже, че материализмът ще построи идеалното общество означава да се изкаже едно априорно религиозно съждение. Обектите на вяра могат да бъдат различни, но вярата като движение на човешкото съзнание е същата. Затова и в света спорът се води не между вяра и неверие, а между различните вери. Тези, които не вярват в нищо, са опърничави шмекери, които в крайна сметка попадат извън сферата на човешката нравственост.

Особеното в нашата епоха е не това, че тя е по-малко религиозна, отколкото другите, а това, че за разлика от другите, тя е лишена от общ обект на вяра, от една система на религиозни ценности, които да са безусловно приети от всички. Колкото и странно да звучи това, тя е епоха на нови религиозни войни, защото в нея се сблъскват различни религиозни идеали, различни разбирания за смисъла на човешкия живот. Предишните религиозни войни се печелили с огън и меч и ние знаем, че това решение вече не работи; в наше време такова решение е невъзможно. Ако нещо може да се счита доказано днес, това е пълната невъзможност да се изтребят и да се обезгласят идеите. Превъзходството на идеите над силата е потресаващо откритие на Новото време. Затова и когато различните теории за смисъла и целта на човешкия живот се сбъскат в своята пределна дълбочина, действителният и свободен спор между тях при всички случаи ще се окаже полесражение. И в това сражение ще победи онзи отговор, който съумее да обеме в себе си цялата безкрайна дълбочина на човешкото търсене и на човешката жажда.

В нашето време идеологията тържествува. Идеология е ужасна дума, възникнала неотдавна, която вече почти непоправимо е отровила света и живота ни. Какво означава тя? Това е учение или теория, която не само че се представя за абсолютна и всеобемаща истина, но и предписва на човека определено поведение и действие. В своята същност идеологията разбира се е ерзац, подмяна на религията. Но огромната разлика двете  е в това, че религията, тоест  вярата, винаги е нещо много лично, невъзможно без дълбок личен и вътрешен опит, докато всяка идеология започва с това, че отрича всичко лично и го отхвърля като ненужно.

Религията и вярата винаги са обърнати към човека. Идеологията винаги е обърната към масата, към колектива в границите на определен народ, класа; към човечеството като цяло. Целта на религията, нейната същност е в това, намирайки Бога, човекът да намери себе си, да стане себе си. Целта и същността на идеологията е в това да подчини без остатък човека, за да стане той изпълнител и слуга на тази идеология. Религията казва: каква е ползата за човек, ако придобие целия свят, а повреди душата си? Идеологията казва: целият свят трябва да бъде спечелен за осъществяването на идеологията. Религията е призвана да види в другия човек ближен; идеологията винаги е насочена към далечни, безлични, отвлечени хора. Повтарям: ние живеем в епоха на страшна власт на идеологиите над хората. Само в наше време десетки милиони хора загинаха в името на  някакви отвлечени, призрачни  идеологии. И за човека днес няма по-спешна и насъщна задача от тази да отхвърли и развенчае именно това идеологическо насилие, тиранизирането на човека от идеологията. Но изпълнението на такава задача е възможно, само ако съумеем да поставим над всички идеологии идеята за личността, а това означава – живия, конкретен, единствен и неповторим човек.

Тържеството на идеологията е довело до почти пълното отмиране на тази идея и опита, който стои зад нея. В своята първооснова този опит е религиозен. Само в религията, само благодарение на религията е възможна идеята за личността – ето какво не разбират, не могат и не искат да разберат съвременните хора, които жадуват спасение от една или друга идеология. Може де се възрази, че самата религия във времето на своето историческо тържествуване е потъпквала идеята за личността; че самият принцип за правата и свободите на личността се е родил в борбата с религията. Отчасти това е истина, но въпросът трябва да бъде разбран в цялата му сложност.

Да, разбира се, че тези, които са разпънали Христос са били религиозни хора. Но те именно затова са Го разпънали, защото е изобличил тяхната религиозност като лъжлива или казано на съвременен език – разобличил ги е за това, че са превърнали религията в идеология. Защото целият смисъл на конфрикта на Христос с тези, които са Го разпънали, се свежда до едно: Христос е поставил човека по-високо от всичко, превърнал го е и само него в предмет на любов, предмет на като че ли абсолютно внимание. А враговете на Христос са искали от религията ред, спасение на държавата, самодоволство и всичко друго, заради което са изисквали сляпо подчинение на безлични закони.

За всичко това Христос не е казал и дума. Както не е казал дума за държавата, обществото, историята, културата – нещата, които извечно съставляват предмет на всякакви идеологии. Вниманието Му през цялото време било насочено към живите хора около Него. Но Той не говорел и за техните права; просто обръщал към тях своята любов, състрадание, участие, интерес… И именно затова, защото поставил живия човек над целия свят, Той бил осъден. Но в Неговите страдания, смърт и възкресение – и това най-после трябва да се разбере – се е преродила самата религия. От идеология тя станала жива сила и над света завинаги е възцарила идеята за личността.

По-нататък в историята и самото християнство, трябва да признаем това, често се е израждало в идеология, изисквало е сляпо подчинение, служило е на странични цели… Но независимо от това, неговата същност е друга. Тя е в евангелския образ на Христа, в образа на човека, обърнат към другия човек, за да види в него ближния и да положи в него смисъла и целта на живота си. В историята на човечеството не съществува друго аргументиране на личността. Иеята за личността не съществува във великата и дълбока гръцка философия, няма я и в Рим, който роди правото, но не считаше роба за човек. И разбира се тя  не съществува в нито една от съвременните идеологии, заети винаги с човечеството и винаги готови заради човечеството да подложат на унищожение милиони хора…

Великият спор за религията, който в дълбочина съставлява главното съдържание и тема на нашия двадесети век, в действителност все по очевидно открива спора за човека. Кажи ми какво мислиш за Бога и аз ще ти кажа как се отнасяш към човека – ето пределно точната формула, която може да бъде отнесена практически към всеки. Повтарям, че в света се сблъскват две разбирания за човека, за неговата природа, призвание, цел и в крайна сметка – съдържание на живота му. Едното от тях е атеистичното разбиране на човека, другото е религиозното. И всеки трябва да се замисли над същността на тези два възгледа, защото за човека е свойствено не само да преживява, а също и да се замисля над целта на своя живот и да се старае да живее в съответствие с тази цел. Вече десетилетия у нас се насажда и се счита за официално задължително именно атеистичното разбиране на човека. Какво предлага то? Как определя човека? Каква цел на живота провъзгласява? Хората така са привикнали към казионната риторика, та наум не им идва, че в основата на атеистичното разбиране за човека стои елементарното, но толкова по-страшно противоречие между природа и цел. Основна истина, приета от всяка наука, е съответствието между природа и цел. Но атеистичното разбиране за човека практически отрича тази истина. То провъзгласява някаква висока цел: всеобщото и абсолютно щастие, скока от “царството на необходимостта в царството на свободата” и отрича религията най-вече затова, че тя като че ли пречи на за достигането на тази цел, тъй като я извежда извън пределите на живота, в някакъв задгробен свят. За постигане на тази цел атеизмът зове към борба и готовност за отдаване, ако това е необходимо, дори на самия живот. Но ето къде започва противоречието – атеизмът не е способен да определи в какво се състои това всеобщо и абсолютно щастие, защо и как то ще бъде именно щастие; по тези въпроси цари пълно мълчание. Тук атеизмът решително няма какво да каже. Той е красноречив само когато говори за борбата, за методите и тактиката, примамвайки с някакви тайнствени обещания. Но защо ли се оказва така неспособен да опише и определи по какъвто и да е начин това абсолютно, всеобщо, научно щастие, за което говори?!

Отговорът е прост: защото по начина, по който материализмът разбира човека, в човешката природа такава цел всъщност няма. Атеизмът положи огромни усилия да разруши всичко, което той самият нарича идеализъм, тоест всякаква духовна реалност. За него не съществува нищо, освен материята и затова човекът изцяло се определя от материята. Материята пък, от своя страна, се определя от напълно безличните си закони. От материята не можеш да изведеш понятие за щастието, защото това понятие е от идеалистичен и духовен порядък. Материята сама по себе си не се стреми към нищо и няма цел, освен тази, която е заложена в природата й – да расте, да се храни и да умира. Материализмът отрича и ненавижда духа, но поставя предлипсва самият човек. Има някакво отвлечено “човечество”, някакви маси, класи… но я няма личността. човечеството духовна цел. И тогава се налага или да замълчи за съдържанието на тази цел, или да го определи някак отрицателно: отсъствие на експлоатация, отсъствие на глад, отсъствие нанужда; всичко е отсъствие… Тук се крие не само философската нищета на тази идеология, но и нещо далеч по-страшно: истината, че в атеистичното учение за човека  поначало

Щастлива може да бъде само личността. Няма, никога не е имало и никога няма да има някакво колективно щастие, защото в крайна сметка няма и такова нещо като колектив – това е отвлечено и по същество идеалистично понятие. Разтваряйки човека в масата, атеизмът отрича неговата единственост, уникалност и неповторимост. Точно тук се поставя чертата, която противопоставя атеистичното на религиозното разбиране за човека. Религията винаги започва от личността. Религията стига до човечеството само след като приема абсолютното значение на личността, само след като признава нейния божествен смисъл и цел. И там, където атеизмът казва: щастието на всеки е само в щастието на всички, религията казва: щастието на всички е в щастието на всеки. Защото щастието е напълненост на живота със смисъл, светлина, знание любов и радост, а всичко това е възможно само в личността. И, разбира се, пределното и вечно щастие е само в любовта. Човекът обича другия човек, а не човечеството. Борбата, която се разраства пред очите ни в целия свят, е борба между личното и безличното разбиране на живота, историята, и в крайна сметка – на самия човек.

Така става ясно защо към религията е насочена такава ненавист, защо така се желае нейното унищожение: религията е последната крепост на личността в този свят. Ако не съществува тази абсолютна и единствена ценност на личността, откъде идват нейните права, защо трябва тя да бъде защитавана, обгрижвана и пазена от унищожение в името на някакво отвлечено “общо благо”? Там, където се възцари атеизмът, грижата за личността рано или късно изчезва. Там започва царството на безличното и в крайна сметка се установява безправието, насилието, терорът… Твърде много хора не виждат това и мислят, че могат да защитават личността, нейните права и достойнство, оставайки материалисти. Невъзможно е. Защото самото знание за личността или по-вярно казано – ослепителното откровение за нея, не идва “от долу”, от материята и даже не идва от науката. То идва, винаги е идвало и вярваме, че никога няма да престане да идва в света, единствено от Божествената Светлина…

Днес в нашия свят борбата не е между различните икономически и политически идеологии и системи – съвсем не. Води се борба между различните интуиции и възприятия за човека; между различните опити на човека.  А опитът се въплъщава в езика, символите, понятията, звуците. Думата светлина може и да бъде сведено до нещо чисто физическо и материално (електрическа светлина например). Религията също така може да бъде сведена до страх, суеверие и навик. Всичко може се каже или направи, но независимо от това, главното все пак остава. И за него се води вечният спор.

За всичко може да бъде намерено обяснение “от горе”, всичко може да се обясни и по обратния начин. И между тези две обяснения няма примирение или компромис. Материализмът веднъж завинаги е избал обяснението “от долу”; с някаква необяснима страстност той иска всичко да има долен произход и всичко, определено всичко, да обясни с най-низките причини. И затова той не просто отхвърля, а ненавижда високото обяснение и се стреми винаги и навсякъде да го унищожава.

Може да има различни мнения за това кой от двата възгледа побеждава, погледнато външно и на пръв поглед. Но е достатъчно да влезеш в храма в тези светли и пронизани със светла печал дни на Великия Пост, достатъчно е да се заслушаш в думите-символи, които звучат вътре, за да разбереш и да знаеш с цялата си душа и съзнание, че всичко получава своето обяснение от горе, че тази светлина, която се излива над нас, действително е непристъпна и че никаква тъмнина, идваща от долу не би могла нито да я обземе, нито да я заглуши, нито да я унищожи.

Превод: Илиана Александрова

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...