Свещеникът карикатурист: „Страхуваме се да бъдем свободни“
Защо му е на един свещеник да рисува карикатури? Не се ли обиждат енориашите? Как класическата музика може да тласне към вярата 14-годишен ученик от съветско училище? Представяме ви разказа на протойерей Александър Пономаренко, настоятел на храма „Света Троица” в Жълти води, Криворожка епархия пред сайта „Православие и мир“.
За пакостите и класическата музика
Родителите ми бяха интересни хора. Баща ми – художник на реклами, а мама – директор на дом на културата. Детството ми премина сред концерти, музикални инструменти и витрините на универсалните магазини.
Татко рисуваше шаржове, а аз се опитвах да ги копирам. Той притежаваше неповторимо чувство за хумор, което, надявам се, аз наследих.
Трябва да ви призная, че не бях примерно момченце, понякога правех и бели. Но тогава всички деца правеха бели. Днес съвременните деца седят мирно в интернет и не умеят да си направят нито прашка, нито тръбичка за фунийки. Но пък пакостите ни бяха безобидни, никой не страдаше от тях. Например, завързвахме рунтава кожена шапка на канап и я оставяхме на улицата. За наша радост минувачите изтръпваха от страх при вида на това страшно пълзящо животно.
Къпехме се в канала, нищо, че не ни разрешаваха. Ходехме тайно и после се криехме, докато не изсъхнем. Правехме и бомбички, ясно е, че това не би се харесало на нито един родител, независимо от времето. Моите деца бяха много по-добри от мен на тази възраст. Въобще не се интересуваха от такива опасни експерименти.
Но ние не само стреляхме с прашки и плашехме хората. Посещавахме и кръжоци по авто и корабомоделизъм. Вкъщи с часове изработвах модели на кораби и автомобили.
Понякога ми се иска да продължа да го правя, но нямам време. Един познат свещеник ми сподели, че купил конструктор – модел на самолет. Било му много приятно да го сглоби, спомнил си детството. Всички ние в някакъв смисъл до последно си оставаме деца.
Неземният хор
Някъде в 4 клас започнах да се замислям за вярата. Беше началото на 70-те години на ХХ век. Тогава слушахме рок, харесваха ни Литъл Ричард, Кридънс… Родителите и тук ми бяха за пример, но в същото време мама предизвика моя интерес към класическата музика. Много харесвах произведенията на Бах. Тя ми подари грамофонна плоча от Рига „Йохан Себастиан Бах. Прелюдии“. Слушах, слушах, и… започнах да размишлявам за Бога.
В края на същата тази учебна година заминахме за Молдова и там за пръв път видях селска църква. Тя беше затворена и превърната в склад за зърно. Харесваше ми да гледам през ключалката, да се ослушвам. В един момент ми се стори, че вътре пее хор, макар че там беше празно. Запомних разказа на жената, у която живеехме, как милицията не ги е пускала в храма, как са ги ритали и гонили оттам.
Класическата музика, подобни разкази – всичко това ме караше да мисля, че вярата и Църквата не са това, за което ни говорят в училище. Питах родителите си и мама ми разказа, че и тя е ходила на църква с майка си, но спряла, когато я приели в комсомола. А и вече почти не останали църкви…
Пак от Рига (тогава всичко интересно пристигаше от Рига) ми донесоха още една плоча на Ференц Лист „Via Crucis“ – за Страстите Христови. Мама ми обясни, че главната тема във «Via Crucis» е носенето на Кръста към Голгота и това „преля чашата“ – на Въздвижение отидох на църква. Беше 1973 година, а аз бях на 14. Тогава в Кривой Рог на 800 хиляди жители имахме една църква.
На следващия ден отново отидох, мислех, че също има служба, но нямаше. Няколко възрастни енориаши разтоварваха въглища. Аз им помогнах, а свещеникът ме покани и ме нахрани с борш. Подарих му икона на свети Пантелеймон, която сам бях нарисувал. След кратък разговор той отсече: „Ти ще станеш свещеник“. Та аз влизах за втори път в църква. Приех го като предизвикателство.
Заводски опит
Когато родителите ми разбраха, че моето увлечение е сериозно, го посрещнаха на нож. Обвиняваха себе си, че сме разговаряли на църковни теми. Даже ми забраниха да слушам класическа музика с църковно съдържание.
Тогава минах в „нелегалност” и започнах да действам по-конспиративно. Разказвах само на приятелите си. За да покажа, че вярващите не са някакви ограничени хора започнах да участвам по-активно в живота на класа, рисувах стенвестници, шегувах се с всички. Съучениците ми с нетърпение чакаха новите ми карикатури. Появиха се и църковни приятели, с които общувах, ходехме на походи, поддържахме се един друг. Беше ми по-лесно, когато виждах млади хора в църквата, а не само възрастни жени.
В комсомола влязох просто така, защото всички го правеха. На „изпита“ никой не ме принуди да се откажа от вярата. Само ме попитаха дали се боря с религиозните предразсъдъци? Честно отговорих с „да“. На всички е ясно, че трябва да се борим със суеверията.
Завърших художествено училище и исках да продължа. Но мама беше против. Те с баща ми бяха учили в Ленинград и знаеха как живеят студентите. Тя се страхуваше, че няма да издържа на изпитанията и съблазните. Просто много добре ме познаваше и според мен тя постъпи правилно.
След училище завърших техникум по металургия, служих в армията, работих в стоманодобивния гигант „Криворожстал“, след това станах дизайнер в конструкторското бюро за промишлена естетика. Не съжалявам за това и даже смятам, че всички свещеници трябва да имат някакъв трудов стаж и да не отиват да учат в семинария или богословския факултет направо след училище. За свещеническото служение е нужен определен жизнен опит.
Най-страшното гонение е когато няма никакви гонения
Струва ми се, че в съветските времена, когато вярата беше извън закона, за вярващите беше по-лесно. Сега за младежите има повече съблазни. Даже ако сравняваме младежите, които идваха в храма в началото на 90-те и днес, разликата е огромна. Сега цинизмът е навсякъде и романтиката почти изчезна. А православните са преди всичко романтици. По-сложно е и с децата. Те не се разделят със своите таблети и смартфони.
Даже забелязвам, че тогава и свещениците бяха по-дисциплинирани, сред тях имаше интелигенция. Свещенството беше осъзнат избор. Моят духовник, отец Петър Крот, едва е успял да избяга от село, на са му давали паспорт. За да постъпи в семинарията, са му трябвали още усилия, а от втори курс са го пратили в армията за три години.
Помня, че го прочетох у св. Йоан Златоуст – най-страшното гонение е когато няма никакви гонения.
Сега много от медиите сякаш замениха отделите за работа с религиите. В последно време Църквата е подложена на критика. Но това не трябва да ни плаши. Ние така и така знаем, че имаме недостатъци – Църквата е събор от различни хора, които не са слезли от небето. Нормално е да имаме проблеми. Проблеми няма само при Свидетелите на Йехова, при тях всичко е идеално. Ако имаме рани, ако ни боли, значи сме живи, значи Църквата е жива.
Виждал съм и недостойно поведение на свещеници. Но не си струва да ги съдим. Господ търпи ли ги? И аз си имам трески за дялане. В църквата има и груби енориаши, но повечето са добри и вежливи. Църквата е болница и ние сме заразени с най-страшната болест – егоизма. Главното е, че сме се събрали около Чашата. Ако не бях въцърковен и не се причастявах, сигурно щях да съм още по-страшно чудовище.
Ние си тръгваме от Църквата или се отказваме да влезем в нея по различни причини. Някои не издържат на постите, на други не им харесва свещеника. Но причината е в игнорирането на единствено важния въпрос — действително ли Христос възкръсна? Истината ли говори Евангелието? Ако е да, ако вярваш, то никой и нищо не може да те отлъчи от Божията любов.
Православен хумор?
Нямам нито специална цел, нито идеологически задачи да рисувам карикатури на определени теми. Само искам да подобря настроението на околните – на моята духовна наставница, на познатите енориаши, които много обичам. Те с интерес чакат от мен нещо ново. Но аз не съм карикатурист, а преди всичко свещеник. По думите на апостол Павел: – „Всякой да си остава в званието, в което е призван“ (1Кор. 7-20).
Неотдавна нарисувах карикатура „На разговарящите в храма се изпращат скръб и печал“, но за немците вместо „скръб и печал“ написах: „Ще се чувствате добре, ако не разговаряте“. Само така те ще ме разберат, нека оставим за нас скърбите и тъгата.
На практика този пост посветих на своята любима енориашка Нина: тя много обича да говори по време на служба. Веднъж й направих забележка да не пречи, но не подейства. Веднага след това тя си счупи крака. Отидох да я навестя и видях, че живее сама и просто няма с кого да разговаря. За нея църквата е място за общуване, особено по време на литургия.
След като кракът зарасна, тя си счупи ръката. След дълго отсъствие дойде в храма. Зарадва се на плаката: „О, та това съм аз“. Най-интересното беше, че всички се смяхме, но известно време цареше тишина по време на службите.
Често ме питат, дали това е православен хумор? Не може да има специален нито православен хумор, нито католически. Важното е да не е пошъл, може би моят е леко хулигански.
Поради ред причини, свързани с военните действия, дълго време не публикувах карикатури във фейсбук. Веднъж ми позвъни отец Андрей Пинчук и ми каза: „Напразно не публикуваш. Понякога ми е толкова тежко, а като погледна твоите картинки ми става по-леко на душата и някак си по-радостно“. Така започнах отново.
Как се раждат – просто не знам. Издавах вестник и веднъж в месеца трябваше да имам нова карикатура. Случваше се да направя по няколко наведнъж, друг път – нищо. А изсмуканият от пръста хумор никому не е интересен.
Никога не съм чул някой да ме осъжда, че, видите ли, свещеник рисува карикатури. Даже нашият архиерей ги харесва, той е човек с чувство за хумор. Въобще, хората без чувство за хумор са нещастни и в известна степен опасни.
Отец Константин, моят възпитател, при съветската власт е служил в една енория 25 години. Той беше строг, но с голямо чувство за хумор. Веднъж каза, че досадниците няма как да попаднат в Царството Божие.
За политиката
Свещеникът изобщо не трябва да се докосва до политическите теми. Той не трябва да дава повод енориашите му да обсъждат политиката зад стените на храма. Политиката не сближава, а разделя. Ако ме питат нещо за избори, се старая да се пошегувам и да сменя темата. Моето мнение може да не съвпада с това на енориашите, а и къде е гаранцията, че именно аз не греша?
Апостол Павел в своите послания давал ли е повод да се говори за политика? Ние трябва да се учим от него.
Старая се да не искам нищо за храма, стоя далеч от всякакъв вид „кандидати“ и бих посъветвал събратята свещеници никога нищо да не искат от тях. Ако решат да дарят, просто така, без прожектори и телевизии – слава Богу. Но да искат, никога. Защото после, избрани или не, обезателно ще си спомнят и на свой ред ще искат.
Неблагодатните свещи и благословението на чайника
За карикатурата за „неблагодатните свещи“ ме вдъхновиха православните обяви в храмовете, които видях в мрежата. 
Слава Богу при нас няма такива.
Аз съм късметлия, защото в Жълти води нямаше църква. Така се случи, че в новата църква дойдоха хора, които никога не бяха влизали в храм и това ни спаси от „православно-суеверните“ традиции. Нашите енориаши са весели и мили хора. Всички с нетърпение чакаме неделния ден, за да се срещнем отново. Така и живеем от литургия до литургия. Слушал съм истории, когато вярващите се опитват да прехвърлят върху свещеника отговорността за своите дребни битови постъпки: „Отче, благословете чайника“, „Отче, благословете да пием мляко…“.
Смятам, че това е следствие от съветското възпитание, когато ни лекуваха, изписваха, отчитаха, отбелязваха. Така живеехме, някой мислеше вместо нас, водеше ни за ръка, КПСС ни възпитаваше. Ние не знаем как да бъдем свободни. Идваме в Църквата и се страхуваме да станем свободни, боим се да направим самостоятелен избор. Отново се нуждаем от някого, който да реши вместо нас и отиваме при свещеника: „Отче, благословете…“.
Радостно е, че в нашата енория хората чувстват отговорност за храма. Слава Богу, нашите мъже умеят всичко. Събрахме пари за нова врата и я сложихме заедно. Това е нормално. Доколкото всеки е член на тази община, той е и стопанин на този храм и трябва да го обича като свой дом.
Лакомниците и бързото избавление от лукавия
Старая се да обяснявам, че е по-честно да се назове един грях, който действително ти пречи, отколкото да се чете от листчето: користолюбие, лакомия, тайноядене. Не е нужно да говорим такива сложни думи и да се крием зад тях. Нека просто да си признаем, че обичаме да ядем или да лъжем.
Наскоро дойдоха вярващи от друг град със списъци с грехове по 2-3 страници. „Фотиния“, – представи се жената. „Монахиня ли сте?“, питам. “Не.“. „Значи сте Светлана. Приберете списъка с грехове и разкажете със свои думи, така ще е по-честно пред Бога”. Тя не се обиди, а искрено се изповяда.
В нашия храм Никита прислужва в олтара. Един малък философ. Обикновено в края на службата четем благодарствени молитви след причастието. След тях четем „Отче наш“ и някой трябва да направи възгласа: „Яко Твое ест Царство и сила и слава во веки веков. Амин“. Един ден Никита се доближи до свещеника в олтара, гост от друга църква и му каза: „Отче, избави нас от лукаваго“. Той не разбра, а Никита отново: „Отче, избави нас от лукаваго». Свещеникът се изплаши, какво се случва с това дете и защо говори така, но бързо съобрази, че не е чул молитвата и е пропуснал възгласа.
За порастването и „безценните“ съвети
Винаги е сложно, когато нашите църковни деца навлизат в пубертета. Много се притеснявам, когато виждам, че те започват да се променят. Трудно ми е да свикна, че довчера са били деца, а днес вече са възрастни и че всяко дете рано или късно трябва да порасне.
Те израснаха пред очите ми. Завършиха училище, живеят в други градове. Притеснявам се за тях, как живеят там сами, ходят ли на Църква. Опитвах се да се бъркам в живота им, давайки им „безценни“ съвети. Но разбрах, че е по-добре да им дам свобода и още по-усърдно да се моля за тях. Те ще се върнат. И се връщат. Важното е да има къде да се върнат и да знаят, че ги чакаме. А ние? Ние просто трябва да ги приемем такива, каквито се връщат.
Наскоро дойдоха няколко момичета, които дълго не бях виждал в храма. Разказаха ми, че живеят в друг град, пеят в църковния хор, четат на клироса. Зарадвах се.
Ето какво написа на стената ми във фейсбук една наша възпитаница: „Смятам, че прекалено много се вживяваме в това да бъдем възрастни и забравяме за най-важното. В неделя решаваме насъщни житейски проблеми, вместо да отидем в храма и се утешаваме с празни илюзии, че вярваме в душите си… Надявам се, че ще дойде ден и ние обезателно ще се върнем с нашите деца, важното е да не е твърде късно.“. I www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
