Св. Максим Изповедник и съвременната психология



Когато психологията започва да се развива като наука, на Запад св. Максим е все още сравнително непознат. Настоящият текст разглежда следните две сравнения между учението на св. Максим и идеите на съвременната психология: (1) между аскетичното учение на свети Максим и когнитивната терапия и (2) между неговото схващане за душата и дълбочинната психология.

Вместо въведение нека вземем под внимание писмото на св. Максим до префекта на африканските провинции Георги (първото от неговите послания според номерацията на PG). След като сравнява приятеля си не с какво да е, а със слънце, св. Максим отбелязва, че добродетелта e по-скоро въпрос на намерение (γνώμη), отколкото на социално положение, и подражаването на Бога е по-скоро разположение на ума (διαθεσις), отколкото въпрос на благородство (Еp. 1, PG 91. 364A).

Св. Максим противопоставя тези, които носят благословение (като префекта) и чиято непоклатима вяра към Бога е дълбоко вкоренена в душите им, с онези, които предпочитат материалното и чието разположение на ума (διάθεσις) не е с постоянен характер, a подлежи на промяна (PG 91. 364B-365A). Той пише следното: „Нищо от това, което съществува, мой благословени господарю, не може да Ви отклони от добрите и обожествяващи ви навици (ἕξις), които съпътстват вашите намерения (γνωμη) по пътя Ви към Бога“ (PG 91. 365B). Тук попадаме на три ключови думи в речника на св. Максим – διαθεσις, ἕξις и γνωμη, които се срещат заедно в неговото творчество. Първата от тях – διαθεσις, може да бъде преведена просто и ясно с разположение на ума. Втората – ἕξις, е съществително и е производна на гръцката дума „да /имам“ (като латинския и еквивалент habitus), което свидетелства за придобито състояние или модел на поведение. Значението на γνώμη има още повече нюанси – (мнение, избор, благоразположение) като допълнение към превода „намерение“. Всъщност това е думата, която св. Максим използва, за да разграничи гномичната воля от естествената воля (като част от неговата интелектуална битка с монотелитската ерес). При когнитивно-поведенческата терапия също срещаме подобен конфликт на навици или поведенчески модели, свързани с убеждения и машинални мисли.

В писмото си св. Максим споменава също „дълбочината на душата“ (PG 91. 385C), “скритата страна на сърцето“ (PG 91. 38oB). Това са понятия, които срещаме и на други места в писанията му и те всъщност ни навеждат на мисълта за тези сравненията с дълбочинната психология. Името на този тип психология предполага област, която често се свързва с идеята за несъзнаваното и със сексуалния и агресивен нагон на човека. Името, за което се сещаме в този контекст, е естествено това на Зигмунд Фройд (1856-1939), който често се свързва с термина „подсъзнание“, макар, че той самият предпочитал „несъзнавано“. В тази негова типология на душата той поставя гореспоменатите влечения в Id (То) и по-долу от Ego (Аз). Митрополит Калистос (Уеър), използвайки пространствена метафора, критикува психоанализата на Фройд за това, че ни води „не към „стълбата, която води към царството“, а към стълбище, което води надолу към влажно и гъмжащо от змии мазе”. Терминът „несъзнавано“ обаче оставя място за една по-висша сфера и това се посочва от румънския богослов отец проф. Думитру Станилоае (1903–1993), който съзира вътре в несъзнаваното свръхсъзнавано. Това е „горницата, където се съхраняват и функционират висшите сили, готови да залеят съзнателния и несъзнателния живот с тяхната пречистваща мощ, когато им предложим подходящи условия“. Макар и да не го отбелязва, отец проф. Станилоае като последовател на св. Максим, би трябвало да е прочел отговора на въпроса на неговия приятел Таласий за мястото, където се е състояла Тайната вечеря. Св. Максим придава на мястото по-дълбок смисъл и то е „обширното пространно разбиране (διάνοια) и притежание на знанието (γνῶσις), украсено с божествени видения на мистични и неизказани истини (Q. Thal. 3, Laga-Steel198o: 59). От всичко дотук изглежда, че сърцето има скрита горна и долна страна.

Използвайки пространствената метафора, можем да кажем, че успоредно с хоризонталната ос, ще сравним практическите съвети на св. Максим за управление на мислите и развитие на добрите навици с практичното лечение на поведенческите проблеми от съвременния когнитивно-поведенчески терапевт. Тъй като през последните тридесет години има изобилие от изследвания за резултатите от лечението, които показват ефективността на когнитивно-поведенческата терапия, за повечето форми на психопатологията, включително тревожно разстройство, депресия, хранителни разстройства, шизофрения, личностни разстройства и т.н. (Boswell et al. 2011:107), днес този вид краткосрочна терапия намира широко приложение. Класическата психоанализа, развита от Фройд, от своя страна, включва сеанси за дълъг период от време. Това не е задължително случая на другите школи за дълбочинна психология, които ще разгледаме, докато разучаваме вертикалната ос. Като цяло психодинамичният подход (другото име на дълбочинната психология) среща по-малко емпирична подкрепа от когнитивно-поведенческата терапия, тъй като от историческа гледна точка психодинамичните проучвания се фокусират предимно върху интензивното изучаване на индивидуалните пациенти (т.е. казуса) вместо върху широкомащабни изследвания (Boswell et al. 2011: 103).

Докато за съвременното човечество дяволът е по-скоро фигура на речта, св. Максим тълкува образа на вавилонския цар Навуходоносор в Иеремия 34 (LXX= TM Jer. 27) като въплъщение на тъмните сили (Q. Thal. 26, Laga-Steel198o:173). Още повече той говори за него като за реална личност със своите си намерения (γνωμη), подобно на грешниците, които по своя воля изоставят Бога, за да преследват удоволствие; Бог позволява на дявола и на неговите демони да ни изкушават, както се е случило с Йов. „Демоните ни изкушават или лично, или въоръжават срещу нас тези, които нямат страх от Бога. Те ни изкушават лично, когато се оттеглим от света, така както се опитали да изкушат Господа в пустинята“ (Car. 2. 13, Ceresa-Gastaldo 1963: 94; Palmer et al. 1981: 67). Св. Максим интерпретира помощниците на вавилонския цар като демони, които нападат хората всеки според собствената си специализация в злото. (Q. Thal. 26, Laga-Steel198o: 181). На друго място той изброява трите главни помисли (λογισμοί) – на чревоугодието, сребролюбието и тщеславието (Car. 3. 56, Ceresa-Gastaldo 1963: qo; Palmer et al. 1981: 92). От тях се раждат респективно блуд, алчност и гордост. Всичко останало – помисли на гняв, негодувание, омраза, равнодушие, завист, злословие и т.н. са следствие от тези трите. Посочените страсти (πάθη) обвързват интелекта (νοῦς) с материалните неща и го повалят на земята. Термините „помисли“ λογισμοί и „интелект“ νοῦς, а също и обвързването на демоните с определени страсти напомнят много на Евагрий Понтийски, комуто св. Максим дължи голяма част от прозренията си за човешката душа. В Demons and the Making of the Monk: Spiritual Combat in Early Christianity, Брак казва следното: „Колкото и да е примамливо, ако разглеждаме демонологията на Евагрий като древно проницателно предугаждане на съвременната психология, означава да припишем на Евагрий понятия като потискане, сублимация и несъзнавани подбуди, които при него липсват. Въпреки това трябва да приемем, че неговите стратегии за именуване на помислите, идентифициране на демоните, а също и наблюдение и анализиране на техните методи, са предоставили на монасите речник и набор от стратегии, което им дава възможност да говорят за техните чувства и да ги анализират от разстояние. (Brakke 2oo6, p. 77)

Потискането на болезнени спомени като сексуално насилие в детството е съвременна идея, която не е част от Максимовата психология. В смисъл, че неговият свят се различава от този след Фройд, който през 1939 г. е описан от У. Х. Одън по този начин: “…за нас той не е повече личност, а климат от мнения
според които водим различните си животи (Auden 1976, p. 217).

Ако св. Максим беше наш съвременник, той вероятно не би отпратил пациент, приемайки борбата му с демони като метафора или халюцинация, както пост- кантов психолог би направил, а би го приел сериозно като реално покушение от дявола и би се помолил за „ангел пратен от Бога“ ( Q. Thal. 52, Laga-Steel198o: 425) да прогони и разсее нападенията. Св. Максим вероятно би намерил за странно това, че лечител на души не дерзае да премине отвъд границите на феномена в духовната сфера, един „скрит свят“ (Bp. 1, PG 91. 389C), по-скоро усетен от nous – духовния или интуитивен ум (νοῦς), отколкото от logos или дискурсивния разум (λόγος).

Всъщност Карл Гюстав Юнг (1875-1961) вижда смъртта на метафизиката, задействана от Емануел Кант (1724-1804), като причина да премине от безполезни спекулации за неща извън нашия човешки опит към самия себе си. Още повече, Николаус (2011) показва, че дори Weltanschauung на двама души, живеещи по едно и също време на един и същи континент като Юнг и Николай Бердяев може силно да се различава.

След като човекът с неговите мисли, чувства и желания като цяло функционира по същия начин както преди 1400 години, изглежда си струва усилието да опознаваме учението на св. Максим за човешката душа и да го съпоставяме с модерната психология.

 

Статията е публикувана със съкращения

 

Превод: Камелия Константинова

 

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: