Сирийка спасява бездомните в Москва
Ако сте християни, помагайте! Днес мнозина бедни и изхвърлени от живота несретници успяват да оцелеят само благодарение на помощта на добрите хора, и в частност на доброволците, които за сметка на личното си време и пари се опитват да направят живота на другите поне малко по-поносим. Една от тях е сирийката Жоржина Дейратани. Тя е родом от Дамаск. В Москва е основала благотворителния проект за бездомни и бедни с красноречивото име “SOS банка за помощ”. “Лента.ру” записа разказа на Дейратани за опитите ѝ да се пребори със системата и защо в нейната родина подобни проблеми са практически изключени.
“За пръв път видях хора, които живеят на улицата”
Израснах в Дамаск в заможно семейство: баща ми беше известен и уважаван лекар, нефролог. От малка ме водеше със себе си по болници и клиники и аз виждах колко го уважаваха хората: бяха му благодарни, ценяха го, обичаха го. Аз също исках да стана лекар. Всяко лято идвах в Русия, в родината на мама, и накрая постъпих тук в медицински институт, следвайки примера на татко, който е завършил тук Московския медико-стоматологичен университет.
Преди войната в Сирия хората се деляха на заможни и по-бедни. Вторите съществуваха, разбира се, но всички имаха работа, собствено жилище, спокойно можеха да си позволят почивка през лятото. Хора, които живеят на улицата и нямат пари за хляб, аз видях за пръв път, когато пристигнах тук.
В началото не им обърнах внимание. Бях заета със следването, после започнах да преподавам арабски език. Замислих се за пръв път за проблема с бездомните, когато моята ученичка Альона Попова ме покани да сортирам храна в един московски храм.
17 септември миналата година бе началото на всичко. Слагах продуктите в пакети, за да ги раздам после на бедните. Храненето ставаше в палатка край Ярославската гара. През цялото това време стоях и гледах с отворена уста: бях шокирана от голямото количество хора. Те бяха страшно много — стотици, стотици. Бях толкова потресена, че стоях като вкаменена и не можех да разбера какво всъщност правя тук. Вършех всичко автоматично, като зашеметена.
Разбира се, в началото усещах гнусливост. Бях добре облечена, а ме заобикаляха мръсни хора, които миришеха лошо. Те кашлят, може би са болни от нещо — не се знае, туберкулоза ли е това, какво е. Стоях и си повтарях наум: “Само не ме докосвайте, само не ме докосвайте”.
Когато свършихме, беше вече късна вечер, почти полунощ. Обадих се на приятел и му казах само едно: “Отведи ме оттук”. В началото той не искаше: “Как да те пусна в колата. Ти си мръсна”. И все пак дойде и ме откара.
Не мога да кажа със сигурност защо това мое първо хранене на бедните не стана и последно. Може би ми повлия възпитанието на татко. Той беше суров човек, имаше строг характер: заел си се да правиш нещо — направи го до края, свърши си работата както трябва. И това е добър навик, благодаря му! Така че втория път след една седмица дойдох вече със своя храна — сготвих картофи, обвих всеки пакет с фолио. Сега в палатката пред Ярославската гара бях облечена по-иначе, с по-подходящи дрехи. Гнусливост вече не усещах. Не знам къде изчезна тя.
“Пак ли ти бе!”
Всеки четвъртък идваме на това място с храна и дрехи. Не сме принудени да чакаме — бездомническото “радио” работи много бързо. Понякога правим “търговия”: давам два пакета с храна, ако човекът води със себе си приятел. Такива едни “картофено-пазарни отношения”…
Всеки от тях си има своя съдба. Някои още от времето на 90-те, когато всичко рухна, не могат да дойдат на себе си. Мнозина имат висше образование, ерудирани са, някои говорят различни езици. Други са били изхвърлени от жилището си от роднини, съпрузи. Трети не могат да си намерят работа и тъй нататък.
Всеки доброволец си има свои любимци. Моята приятелка Аня Ромашенко често бива канена на гости от Людмила и Иля — семейство на средна възраст, не бездомни, а социално слаби: те си имат жилище, просто не им стигат пари за храна. Те започнаха да идват не за храна, а за книги. Най-често искаха руска класика. След това ѝ подариха всичките си книги по будизъм — Аня се увлича от него. Така се и сприятелиха на фона на литературните си увлечения.
Моят любимец е един мъж, който се представя за военен хирург. Чаровен човек. Говори отличен руски, въпреки че не е руснак. Не знам откъде е. Може да е от Париж или от Афганистан — все ми е едно, това не променя отношението ми към него. Казва, че е бил измамен от роднините си и, останал без документи, е принуден да идва при нас. Харесва ми, когато идва и казва: “Здравейте, не искам нищо. Идвам само да пийна един чай”. Вижда се, че е горд човек.
Обикновено хората казват истината, макар тя не винаги да е приятна, но има и много странни случаи. Един път се появи мъж, който с характерен руски акцент на английски разказа, че е от Ирландия, живеел там повече от десет години, а след това дошъл в Русия и изгубил всичките си документи. Това звучеше много смешно. Но ние си мълчим, храним всички. За нас няма значение дали храним хирург, ирландец или космонавт. Не съм била на тяхно място, но ако се бях оказала, то навярно “щях да съм” балерина. Защо не.
Веднъж не успявах да стигна до сборното място — попаднах в задръстване. В този момент говорех с приятел по телефона. Буквално крещях в слушалката. Имах много лош ден. Внезапно той каза: “Абе стигни най-после дотам. Тогава ще се успокоиш”. И беше прав… Храненето на бедните е тъкмо онова време и място, където мога да се абстрахирам от всичко и да бъда това, което съм.
Работните ръце не стигат. Да, приятелите помагат, постепенно се увличат. Някои донасят дрехи. Буквално ги свалят от себе си, за да ги дадат на нуждаещите се. Понякога съм принудена да ги моля за това. Други помагат физически: тежко ми е да влача сама торбите с 40-50 килограма храна. Но малцина са готови да стоят лично на улицата, за да я раздават. До сборното място стигат по-малко от десет души.
Миналата Нова година си помислих: ще е много приятно, ако човекът отвори празничния пакет, а там има картичка с писан на ръка поздрав. Започнах да събирам: трябваха ми 200 картички, 200 шоколада, 200 сладкиша и 200 мандарини. Общо 200 пакета. Но вместо 200 шоколада събрах 600. Телефонът ми загря от думите: “Доставка. Носим Ви шоколад”. Офисът беше много мъничък и целият се претъпка с шоколад. Месец седях върху кутиите от него.
Изобщо ние приготвяме храната през нощта от сряда срещу четвъртък. Веднъж фурната ми се развали. Отидох при една приятелка, за да готвя при нея. Мъжът ѝ отваря вратата, а аз му викам: “Здрасти! Искаш ли картофки?” А той: “Пак ли ти бе?”.
Казвали са ми: “Ще прегориш, ще ти мине”. Не прегорях, не ми мина. Появи се дори нова фикс идея: да се върна и да направя своя фондация в Сирия. Там имаше война и е нужна помощ. Татко сигурно щеше да мърмори, ако беше жив и знаеше с какво се занимавам. Щеше да каже, че това ми отнема прекалено много време. Но дълбоко в душата си щеше да ме подкрепи, сигурна съм.
“Обвивката не е човекът”
Вероятно главното, на което се научих, докато работех с бездомните, е, че външната обвивка не е самият човек. Човекът е отвъд нея. И всичко мръсно, грозно, което е отвън, няма към същината никакво отношение. Това не е точно жалост. Просто си мисля, че никой от нас не е застрахован от подобни проблеми. Всеки може да се окаже в тяхното положение. И мисълта, че правя нещо за тях, ме стопля. Може би някой на свой ред ще ми помогне, ако се окажа в същата ситуация. Вярвам в това.
Сега съм ръководител на проекта “SOS банка за помощ”. Първоначално той бе замислен като транзитен пункт: събирахме дрехи, храна, обувки и ги давахме на вече съществуващи фондации. А после това прерасна в работа непосредствено със самите хора. Казах “работа”, но в действителност всичко започна като хоби. Това носи удоволствие. Нямате представа какво е, когато ви казват “благодаря”. Ето това тяхно “благодаря”, когато даваш някому храна, не съм чувала никъде другаде през живота си. Съвсем различно е. Не е онова, което си казваме всеки ден.
Не може да се опише какво усещаш в този момент. Това прилича на наркотик: просто се радваш, че са ти казали “благодаря”. И вече ти е все едно: студено ли е навън или не е, копнееш ли за вкъщи или не. Те са много благодарни, това трябва да се почувства.
В Русия трябва да се промени манталитетът на хората, за да не изоставят своите родители, както често се случва. Идват в палатката старици, старци от улицата. “Семейни ли сте?” — “Да”. — “Деца имате ли?” — “Имаме”. — “Защо тогава сте тук?” Мълчание.
В Сирия такъв бардак като тук няма, защото там са много развити църквите и джамиите: всички детски домове, приюти, центрове за помощ са под крилото им. Всичко е организирано, всичко функционира. Освен това там хората повече се боят от Бога: никога няма да позволят някой да остане на улицата.
Интересен е и примерът на западните страни. Имам предвид скандинавския, германския модел или онзи, който съществува в САЩ и Великобритания, където голяма роля в помощта за бездомните играе държавата. Например, във Финландия съществува прекрасната система Housing first, т.е. “Първо го приюти”: изграждат социален хотел за бездомни, където човек започва да се усеща в безопасност: оттам няма да го изпъди полицаят, няма да го пребият скинари или хулигани, и той се учи да мисли с други категории, да планира бъдещето: щом имам къде да живея, значи трябва да направя нещо. Тази схема работи идеално.
При нас това не се случва. Има “Социален патрул”, някаква помощ. Но ключовата дума е “някаква”. Безсмислено е да сравняваме помощите за немския бездомник с помощите за руския (а за българския? – бел. прев.). У нас бездомният често не ги и получава. Колкото за държавните инициативи, съдете сами: по-рано храненето винаги ставаше винаги недалеч от площада на трите гари (площад в Москва – бел. прев.) в палатка. Това беше голяма палатка с пейки и маси в нея, където хората идваха, топлеха се, хапваха топла храна, тя побираше 200-300 души. Но ни я взеха. Две седмици преди световното по футбол властите заявиха, че такова нещо не трябвало да има: ще надойдат чужденци, а тук, край гарите, толкова бездомни!
“Ще ви прехвърлим временно на ул. Иловайска” — така ни казаха. От метростанция Люблино, за да сте наясно, трябва да пътувате дотам 30 минути с маршрутка. При тези московски задръствания дотам лесно не се стига, а пък с торбите с храна – хептен.
Обещаха ни, че ще върнат палатката на старото място след като мине първенството. Но мондиалът свърши и настъпи тишина. Нищо не става. Бездомниците така или иначе винаги са си живеели и ще живеят на площада на трите гари: гарите ги привличат. Мисля, че нещата само станаха по-зле. Сега, грубо казано, бездомниците са “разхвърляни” по трите гари — преди поне се събираха на едно място.
Обърнах се към Обществения съвет (институция към руския президент, в която влизат обществени дейци, интелектуалци и граждани – бел. прев.). Казаха ми, че ще получа отговор в течение на 30 дни. Това е все едно доставка с Alibaba: “Къде е пратката? Пратката е в митницата”. Така и тук. Колкото и да се опитвам да обяснявам, че е неудобно да влачим всичко на ул. Иловайска, че просто ще престанем да го правим — всичко е напразно. В отговор чуваме: “Трябва да си изработите добра стратегия”.
Ясно е, че градът търгува с това място. Вероятно тук ще направят платен паркинг. Тук си има някакъв свой бизнес, който сме настъпили по опашката. А нашата палатка ни трябва, защото без нея през зимата ще пукнем от студ. | Lenta.ru, Msn.com
На сайта Change.org се появи петиция с искане палатката за бездомни да се върне на площада на трите гари. В нея се казва, че тя е “спасила много хора от измръзвания и гладна смърт”. Писмото е адресирано до департамента по труда и социалната защита на московската община. Бел. авт.
Превод (със съкращения): Андрей Романов
