Стрелите на Робин Худ
Всички знаем историята за Робин Худ, онзи забележителен храбър млад мъж, който вземаше парите на богатите и ги раздаваше на бедните. Днес ми се иска да поговорим за него, защото полезни за душата постъпки можем да открием навсякъде под слънцето. Неслучайно Господ ни говори чрез пророка: „И ако извлечеш скъпоценно от нищожно, ще бъдеш като Моите уста. Те сами ще се обръщат към тебе, а не ти ще се обръщаш към тях.“ (Иер. 15: 19). Нека се ободрим с тези думи и да започнем.
Когато си мисля за обитателите на Шеруудската гора, у мен възниква един въпрос с богословски характер. Каква е тази постъпка пред Бога: да откраднеш от богатия и да го дадеш на бедния? Добро или лошо е това? Когато крадеш „за себе си“, всичко е ясно. Но когато го правиш от идейни подбуди „заради другите“? Когато се сблъскват с всички тези последователи на Робин Худ много въцърковени попадат в логически капан: грях ли е или не?
Неотдавна зададох този въпрос на енориашите си и получих единодушен отговор, че грях няма. Добре. Щом не е грешно да се открадне и да се раздаде на бедните, нека продължим нататък. Може би не е грешно жена да търгува с тялото си, а с парите да помага на болни деца? Та тя изпълнява наведнъж две заповеди: жертва себе си и дава милостиня! В такъв случай, може би няма грях и когато някой си „майор Пронин“ вземе снайпер и започне да отстрелва наркотрафиканти, сутеньори и прочие „твари“? Не, май, попрекалихме…
С две думи, сами се напъхахме в задънена улица, от която даже богословите трудно могат да се измъкнат. Добре, къде тогава е границата между доброто дело, извършено не съвсем чисто и откровеното зло?
На практика отговорът трябва да се търси в друго измерение, затова и повърхностното логическото изследване ни вкарва в лабиринта на догадките.
Първата част на отговора е, че дяволът никога не предлага откровено зло, защото е наясно, че човешкото създание, сътворено по образ и подобие Божие, се гнуси от злото. Затова той във всяко зло слага по малко добро и ни храни с тази полуистина. Спомнете си змията в рая не е казала на Ева: „Наруши Божията заповед, опитай плодовете“. Не, тя ласкаво я омайва: „В деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3: 5). Разбира се, без уточнява, че Ева познава всичкото добро и то ще свърши с вкусването на забранения плод, и след това тя ще узнае само злото, което по-рано въобще не е познавала. За доброто тя вече само ще си спомня и ще плаче с горчиви сълзи.
И така до днес. Например, предоставя ни се възможност да изкараме добри пари, но изпадаме в суета. Дяволът започва да шепти: „Щом заработиш много, ще можеш да даваш повече милостиня“. Започваме една безумна гонка от сутрин до вечер, нямаме сили нито за храма, нито за молитва, а дяволчето доволно потрива ръце. Вярно, изкарахме пари, но вече не си спомняме за милостинята. Купихме си разни неща и парите свършиха. Отново се въвличаме в порочния кръг, като вече ни се отдава възможност да изкараме много пари, но не по съвсем честен начин. Така дяволът постоянно ни заблуждава, започвайки с малкото, първо само помисъл, после с едно око, след това ни тласка да помиришем забранения плод, да го опитаме. Накрая ни казва: добре, изяж го, после ще се покаеш. Ти ли си единственият порядъчен? Не искаш да крадеш за себе си? Кради тогава за другите.
Вторият аспект на проблема е нашето възприятие на греха и добродетелта. За съжаление, макар и православни по същност, възприемаме греха по западен образец. Като правило за нас грехът е престъпление, а доброто – подвиг. Но това са юридически термини. Ако доброто и злото се отличават едно от друго само по знака „плюс“ или „минус“, то духовните закони отстъпват място на математическите, искаме или не искаме това. Напразно ли още от първи клас изучаваме математика?
Съгрешил съм два пъти и един път съм извършил добро. Какво означава това – естествено, че съм длъжник. Съгрешил съм един път, но съм направил пет добрини. Резултатът ми е плюс 4. Нищо, че съм грешник, да грешен съм, но не чак толкова голям, а просто така – съвсем мъничък.
Това е типичен юридически подход към проблема. Не казвам католически, защото, както вече изяснихме, така може да мисли всеки, независимо от конфесията. Но при католиците тази мисъл е логически завършена, доведена е до края. Върху тази идея например се базира католическото учение за преизобилните заслуги на светиите. Но сега не говорим за католицизма, а за Робин Худ.
Проста задача за първи клас на неделното училище: Робин Худ е отнел от един зъл човек сто монети и е раздал на десет праведни бедняци по десет монети. Въпрос: съгрешил ли е Робин Худ или не, а ако е съгрешил, то колко? Много просто изчисление: грях – 1, добри дела – 10. 10 – 1 = 9.
Значи, Робин Худ има 9 чисти милосърдни дела, той е оправдан и има преизобилни заслуги. Ура, ура, ура!
Следователно, може да бъде оправдана и блудница, която дава пари за болни деца и даже Родион Разкол*… ох, не! Исках да кажа майор Пронин.
Остава ни само да се запитаме: защо в житийната литература не срещаме нито един случай, когато светец е взел насила от злия и богатия, и е раздал на бедните или милосърдна блудница да е прославена от Църквата. В житията срещаме друго.
Например, по повод златото в Пролога има история, как са се спасявали в пустинята двама родни братя в съседни пещери. Случайно те намерили куп злато. Единият го прескочил и се скрил в своята пещера, далеч от съблазънта, а вторият взел златото, отишъл в града, основал там манастир, болница и странноприемница, поставил начело на всичко това опитен игумен, а останалото злато раздал на бедните. После се върнал при брат си. По пътя започнал да се превъзнася и да осъжда брат си, че не е поискал да направи добро с намереното злато. Тогава му се явил Ангел Божий и със страшен глас му казал: „Знай, че всичко, което си извършил, не струва колкото скока на брат ти през купчината злато и той стои несравнимо по-високо и достойно от тебе пред Бога“.
По повод блудниците, ми се иска да си спомним житието на света мъченица Евдокия. Тя, непознавайки Христа, водела разпътен живот и натрупала огромно богатство. Когато срещнала инока Герман и той й отворил очите за грешния й живот, Евдокия не разбрала защо нейното богатство е богопротивно и с тези пари „много голи е облякла, много гладни е нахранила, а на някои и със злато е помогнала“. На това монахът отговорил: «Как ти можеш с няколко милосърдни дела да се очистиш от смрадния и мерзък грях, в който ти се търкаляш доброволно? Голямото ти богатство е противно на великия Владика и вече е осъдено от Страшния съд като натрупано в прелест и блуд. И няма да ти помогне това, че от това голямо, но скверно и греховно богатство си отделяла частици за малко бедняци, защото наградата за тази малка добродетел се унищожава от безмерното множество зли деяния, както ефирното благоухание се заглушава от силното зловоние“.
За православните отци грехът не е толкова престъпление, колкото болест на душата, някакво тайнствено заболяване, което постоянно се проявява у човека с разнообразни симптоми. Често е трудно да се различи приближаването на поредния пристъп… О, ако грехът беше само постъпка! Колко лесно щяхме да ставаме светци! Осъзнаваме гибелността на злите дела и помисли, решително се отърсваме от греховните мисли и започваме да творим добро без проблем. Но не! Кой не вижда, че действа неправилно, кого не го мъчи съвестта? Защото тази язва е като ухапване от комар – сърби и сърби. Много добре знаем, че не трябва да се чешем, но предателската ръка отново и отново се протяга към ухапаното място.
Съзерцавайки този мистичен магнетизъм, пророк Давид възкликва: „Кой ще съгледа своите грешки? От моите тайни грехове ме очисти и от умишлените удържи раба Си, за да ме не обладаят“ (Пс. 18: 13). Апостол Павел добавя: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.“ (Рим. 7: 19).
На какво най-много прилича осъзнатият грях? Може би на вирус, с който волно и свободно се заразяваме, щам на опасно заболяване в спринцовката, която сами на себе си лекомислено си вкарваме, слушайки лъжите на дявола. Достатъчно е веднъж да поемем инжекцията, за да се наложи да се лекуваме дълго и мъчително, борейки се с микробите, които подчиняват всяка клетка на организма ни.
От тази гледна точка е лесно да видим измамата „зло заради доброто“. Невъзможно е да изпием чаша с опасния вирус и да не попаднем под неговото въздействие. Както е невъзможно да откраднем, да излъжем или да убием заради възвишена цел и да не оскверним душата си, да не допуснем греховни помисли, търсещи кого да погълнат. Доброто, извършено от такъв човек, също ще бъде осквернено и обезобразено, и никому няма да донесе полза. Даже е трудно да го наречем „добро“, то е един вид извращение на истинското добро.
Достоевски майсторски е описал измамата на подобни логически вериги в трагедията на Родион Разколников. Върху тази измама са построени и всички революционни лозунги с техните призиви за разрушение и убийства на конкретни хора в името на народа и светлото бъдеще.
За съжаление, както вече казахме, в една или друга степен всички ние имаме невярна представа за доброто и злото. А от това зависят нашите постъпки, мисли и духовен живот.
Затова трябва да пазим православния си начин на мислене. Как? Просто. Като четем духовни книги и се молим, участваме в тайнствата и водим църковен живот. Като се отнасяме критично към всяка „светска проповед“. Всяка нова „нравствена“ идея трябва да проверяваме със Светото Писание. По телевизията казват, че не е лошо да откраднем от богатия и да го раздадем на бедните. А какво ни казва Библията? „Не кради“ (Изх. 20: 15). Библията не ни казва: „Не кради, ако е това, но ако е друго, то може“. Тя е категорична по отношение на греха.
Ние често водим мъдри и безполезни разговори, когато е нужно да бъдем незлобливи като гълъби (Мат. 10: 16). Стараем се да намерим пукнатина в стената, когато е нужно да изберем съвсем друг път.
Да, понякога се случват ситуации, когато от отчаяние можем да се решим на престъпление, но повярвайте ми, нямаме волята Божия за това. Оръжието на християнина са постът и молитвата; когато ги използваме, помощта идва свише, неочаквано и свръхестествено. Понякога Господ ни изпитва, проверява нашата вяра, упование и твърдост. Нека си признаем, често ни обхваща леност и не ни достига вяра за да решим трудностите духовно, по-лесно ни е да постъпваме според човешките си измислици. I www.pravoslavie.ru
* Родион Разколников – главният герой от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“.
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
