С едно сърце и с едни уста
Тъжно, много тъжно е да чуваш гласа на човека отсреща – треперещ, притеснен и безреден… Той хлипа, задавя се, и всеки момент от очите с всичка сила ще бликнат сълзи. Гадаеш за това, което гласът иска да ти каже, но то остава неизречено. А сълзите са от страх и ужас. От скръб!
Макар и само слушайки по радиото, от този репортаж те побиват тръпки. В съзнанието ти се нижат образите на едно унизено и ужасено човешко същество, повалено от страх и ужас; без достойнство, без човешки образ, с наведена глава – напълно съкрушено…
Тя не знае как и защо се е озовала на тази аерогара – със или без багаж – защото е тръгнала спонтанно, взела е прибързано решение – от страх. Но сега осъзнава, че близките ѝ са останали там, че там са родителите ѝ, а тя е избягала и това я доубива… и иска да се върне!
– Но нали там е война – пита я репортерката – на военното поле ли искате да се върнете?
– Там останаха близките ми, просто искам да съм с тях!
Това е отговорът. А той означава само едно: не искам нищо друго, искам само да умра с тях!
Никой, абсолютно никой човек няма право да поставя друго човешко същество в подобно унизително положение! Никой и абсолютно никой – от тук – и до края на света, няма и не може да има каквото и да било оправдание за подобен терор и над най-големия си враг! А какво да кажем и какво оправдание да намерим, когато това се случва между братя, между ближни, между православни християни?!
В какво се превърнахме ние, християните? Няма конфликт по света, където да не сме се намесили. Няма разногласия, в основата на които да не са традициите ни, често пъти преосмислени и осъвременени по най-неправилния начин. От свободните обиди между християни на различни мнения, до обикновените спорове във фейсбук… Те, макар и на пръв поглед дребни и незначителни, достатъчно добре повишават адреналина, потискат мозъчната дейност и превръщат човека в животно, просто ние не си даваме сметка за това. Но не започва ли всичко оттам? От това отчуждаване, когато човекът отсъства физически и можеш да му кажеш всичко, без скрупули, без притеснение, без човечност?!
Неотдавна нахвърлях няколко мисли за войната „на световете“, предвидени за гърба на една книга: „(светът на отделната личност, войната с другия и вътре в себе си)“, и за това, „че ние, православните християни, трябва да бъдем истински пример на въздържание, осъзнатост и вяра“. Книгата излезе преди седмица. Не съм допускал, а още по-малко съм искал тези думи да прозвучат толкова трагично-актуално!?
И ето как за двадесетина години всичко се промени. А християнството няма никаква вина, както отдавна бе забелязал Бердяев. Просто ние вече не сме християни. Ние сме езичници, идолопоклонници. Дори и сега сме готови – разделени и душевно луди – да продължаваме да следваме собствените си идоли на „каноничност“ и „неканоничност“, на „-фили“ и „-фоби“, и така – до безкрай…, за да чуваме от устата на архиереи да призовават към „победа“ и да приканват други да воюват на нечия страна!? Наистина ли успяхме да стигнем дотам – да се избиват православни, а други да им „пристават“ напълно съзнателно?!
Още в древността, при езичниците, Бог допускаше войни, за да се стреснат от кръвопролитията, от трагедията… и да се опомнят. Те понякога застигаха и Божия народ, поради същата причина. Ето че и ние днес трябва да бъдем вразумявани отново с подобни средства, защото сме такива! Безбожници! Независимо от златотканите одежди, скъпите кръстовете и безценните митри. Те, впрочем, никога не са ни правили повече християни. Те подобават на едни мъдри, свети и достойни хора, носещи светлина в мрака, служители на Христос, който е Цар на Мира!
Къде са днес Неговите истински служители, които заедно „с едно сърце и с едни уста“ да издигнат глас и да възвестят: „Слава в висините Богу, и на земята мир, между човеците – благоволение“?
Дано Сам Бог да спре по-скоро войната между наричащите себе си „православни“!
