“Трудно е да си Бог, отче”

Nebe

Енорийски хроники

Далечните галактики

Моята младост съвпадна с 80-те години на миналия век. Можех ли тогава да си представя, че само след няколко години ще ни залее цунамито на наркотиците и аз през ден ще опявам нещастни младежи? — Само в най-страшните си сънища. А пък че главната всекидневна тема на настъпващия XXI век ще бъде “хомосексуализъм до дупка”? — Изобщо немислимо.

Тогава четяхме романите на Иван Ефремов и мечтаехме за полети до далечни галактики, а вместо галактиките получихме неща, за които е срамно дори и да се говори. Днес вече и педофилите искат права. Права!…

Какъв ужас… По-добре да си бях останал в миналото. Три пъти, бидейки офицер, подавах молба да ме изпратят в Афганистан и три пъти ми отказаха…

“Трудно е да си Бог, отче”

Веднъж моя позната, добра християнка, по време на разговор с мен въздъхна и неочаквано каза:
— Трудно е да си Бог, отче. Ох, колко е трудно. Понякога дори ми е жал за Него…
Прехвърлям наум курса по догматично богословие. Какво ли не пише там, но такава тема със сигурност няма.
— Ти пък, Петровна, откога почна да съжаляваш Бога?
— Бе спомних си някои неща. Преди осем години, когато все още ходехме по домовете да събираме пари за храма, наминах и аз при една моя стара позната. Прегърнахме се, целунахме се.
— Тонче, така и така. Събираме пари за храм, айде да жертваш и ти нещо.
Тя отговаря: “Аха!”. И ми подава десет рубли.
— Тонче, ти какво?! Нали за храм събираме? Всичките ти комшийки, които одумваш, дадоха – кой по 50, кой по 100, кой по 200 рубли, а ти… Бива ли така, миличка.
— Абе аз в магазина отивам. Много неща трябва да напазарувам.
И започва да изброява:
— Масло, мляко, хляб, кило салам и т. н.
— Тонче, храм е това – няма ли да се жертваш поне мъничко и да купиш половин кило салам по-малко? Такъв шанс веднъж в живота се пада.
Тя подскочи като ужилена:
— Какви ми ги разправяш, Петровна?! Такава глупост да ми предлагаш. Да се откажа от салама заради храм?! Че аз мога ли да сравня моя стомах с храма?
Обидих ѝ се и цяла година не ѝ се обаждах. И изведнъж самата тя идва. Казва, че в стомаха ѝ са открили страшна болест. Кажи сега какво да правя.
Е, прегърнахме се, поплакахме си.
И я заведох аз в същия този храм: и за изповед, и за маслосвет, и за причастие. Сега тя ходи на църква, моли се. И болестта някак взе, че замря. Не изчезва, но и не се развива.

И си мисля: ако бях Бог, щях да хвана тогава след тия нейни думи мухобойката, да я трясна веднъж — и край, няма такъв човек. Само че Бог не е като нас. Той, виждаш ли, не се обидил, а я съжалил. Една неразумна душа съжалил. Та това искам да ти кажа: какво ли е постоянно да търпиш, да се смиряваш и постоянно да прощаваш… Трудно е да си Бог, отче.

Кукувицата

Тази сутрин се събуждам и си мисля: леле, колко много години навършвам днес! Лежа, размишлявам за преходността на този свят и изведнъж чувам кукувица да кука.

И аз, разбира се, я питам:
— Кукувичке, толкова време вече тъпча земята. Колко още години живот ми остават?
А тя: “Ку-ку”, “ку-ку”. Броя и се радвам. След това си мисля: бе нещо май твърде много станаха. После: а, това вече е прекалено! И накрая: абе тя какво, подиграва ли ми се?!
Жена ми, чувайки, че се възмущавам, надниква при мен в стаята:
— Ти какво шумиш там?
Оплаквам ѝ се от кукувицата. Тя се учудва на моята недосетливост:
— Предрекли са ти живот вечен, а ти!… Пък се смяташ за християнин!…

Как някои “обират каймака”

В нашето село един чичко бракува няколко безплодни кокошки. Една от тях, мъничка, кльощава и едноока, той (кой знае защо) донесе при нас и я пожертва за храма.
— Я вижте там, може някоя чорбица от нея да сварите, пък и мен с добра дума при това да ме споменете.
Взехме кокошката, но сърце не ни даде да ѝ извием врата. И какво да ви кажа – прихвана се тя при нас. Местенце ѝ намерихме, защита от враните ѝ измислихме. И си живее тя при нас вече няколко месеца, и най-интересното – снася яйца практически всеки ден.
Зина, нашата епитропка, донася поредното яйце и казва:
— Току-що снесено, топличко още.
Пък ще се прекръсти и ще добави:
— Спомени, Господи, твоя раб Иван Иванович и неговите чеда и семейство.
Онзи чичко разчиташе, че ще изядем кокошчицата му и ще се помолим за него един път. А пък птичката, тази твар Божия, ни кара да го споменаваме вече няколко месеца всеки ден.
Ето как става винаги при Господа: направил си уж еднократно добро дело, а излиза, че още много време след това “обираш каймака”.

Проблеми?

Днес след службата се връщам у дома. Главата ми ври от куп проблеми. Карам много бавно по черния селски път, потънал в мисли, и изведнъж виждам двама младежи. Те са млади, безгрижни и много красиви. Той и тя. Гледат се един друг. Така могат да се гледат само влюбени. Хапеха ги комари, те ги пъдеха с ръце и се смееха.

И изведнъж аз също усетих тяхното безгрижие, чух смеха им и неочаквано се заразих от веселието им. Свалих стъклото, гледам ги и се смея, а те също ме гледат и се заливат от смях.
Толкова хубаво се посмяхме. Проблеми… Абе какви проблеми? Всичко е решаемо.

Паралелни светове

Идват хората в храма и молят:
— Помоли се, отче! Синът ми пие. Да престане.
— Мъжът ме бие. Да не ме бие вече.
— Щерката по мъже ходи. Да се върне при децата в семейството и т. н.
За какво ли само не молят, защото си ги обичат, но ги обичат по земному. Може би ще измолим да не пие и да не бие. Но кой знае: няма да пие — ще почне да се дрогира… И никой не моли Господ да даде на любимите покаяние. Защото без покаяние не може да се излекува човешката душа. Не се ли покаеш, няма да се роди в душата ти съкровеният човек, тичащ след Бога. Светски ще си и останеш, дори и кръст на шията ти да окачат.

А защо не молят? — Защото сами не са се покаяли и не знаят каква радост е това — да живееш в Духа. Оттук като главна ценност — земното, ограничено от времеви рамки битие.

Към кой свят принадлежи един такъв човек? — Към земния. Но пък нали ходи на църква, моли се… Към духовния? — Но пък живее само със земното и само земното го вълнува.
О, “ако беше студен или горещ”… | pravoslavie.ru

 

Превод: Андрей Романов

Близки теми: